Един мразовит майски следобед, плъзвайки се внимателно през пукнатина в морския лед, се спуснах в Северния ледовит океан. Студът на ледената вода блъсна с такава сила лицето и обвитата ми в неопрен глава, че помислих, че ще повърна. Гмурках се южно от протока Ланкастър, край северния край на о-в Бафин в Канадския арктически архипелаг. Температурата на водата беше минус 1,6 градуса – приблизително на границата, отвъд която морската вода замръзва.
Зъбите ми захапаха въздушния регулатор, докато се опитвах да се преборя с гаденето. Скоро дишането ми се забави, главата ми претръпна към шока и аз заплувах надолу в мрака. В един момент погледнах нагоре към леда, очаквайки да изглежда така, както е нормално за началото на този сезон – син, безинтересен, безжизнен. Но нещо не беше както трябва.
Ледът беше на зелени и кафяви петна. Движеше се. Аз премигнах и проверих на каква дълбочина съм. После ми просветна: това изобщо не беше лед. Гледах огромен облак от амфиподи – малки скаридоподобни ракообразни, които се хранеха с фитопланктона, растящ по долната страна на леда напролет, щом слънцето се завърне в Арктика. Наблюдавах основата на екосистемата, комбинацията от лед и миниатюрни форми на живот, от които зависят по-големите животни – бели мечки, китове, птици и тюлени.
Вижте повече