Зимният сън на танцуващите мечки (от брой януари 2006 г.)

България

 Пълна тишина е легнала над побелялата зимна гора над Белица. Снегът се стеле без звук в тихия следобед. Това място изглежда като убежище за душата. И... за още нещо. На 12 км от градчето, сред
гъстите дървета се издигат високите огради на уникален приют за танцуващи мечки. В него намират спокойствие животните, иззети от стопаните им, които доскоро ги развеждаха да танцуват за пари по градските улици. Водените на вериги мечки бяха обичайна гледка. Занаятът, носещ добри доходи, се смяташе за традиционен - разпространил се е в България от Румъния, достигайки на юг до Турция и
Гърция.

Традиционен е и начинът за дресиране на мечките - пленените диви мечета са принудени да стъпват върху нагорещени метални плочи, докато стопанинът им повтаря една и съща мелодия на гъдулка. Мелодията се запечатва в мозъка на животното и всеки път, когато я чуе, то инстинктивно се опитва да отлепи лапите си от земята. Хомотът и веригите, прикачени към чувствителния му нос, го правят кротко като домашно кученце и то послушно следва стопанина си по улиците, за да забавлява минувачите.
Мечкарите обичат питомците си по свой начин, но за тях те са преди всичко средство за прехрана. Липсата на адекватни грижи за животните често има тежки последици. През зимата държат мечките във влажни мазета без естествена светлина, в мръсни дворове и под течащи навеси. Храната обикновено е под необходимата дневна дажба и се състои предимно от хляб, царевица и захар - много различна от естественото им меню от треви, плодове, ядки и насекоми. Една от танцьорките - Виолета - дори загубила козината си заради глада и болестите. Халките в носовете на мечките се поставят от самите мечкари с нагорещено метално острие - без помощта на ветеринар и без упойка. Ако при воденето чувствителната тъкан се разкъса, тя се пробива отново. Носът на една от мечките - Митко - бил толкова разкъсан, че стопанинът пробил долната челюст на животното, за да прикачи халката. Когато впоследствие ветеринарите махнали веригите, водата, която мечокът пиел, изтичала през дупката. Ноктите също се режат без упойка, което причинява силна болка на животните. Те биват наранявани и поради небрежност един от бившите танцьори- Добри - е с нелечима травма на окото заради невнимателно транспортиране в ремаркето на стопанина си. Но времената и нравите се менят. Забавленията също. Днес мъчението над животни се приема все по-негативно и на този стар занаят започва да се гледа с други очи. Според приетия през 1999 г. в България Закон за ветеринарномедицинската дейност и Правилник за прилагането му малтретираните животни подлежат на конфискация. Но без наличието на институция, която да се погрижи за тях след спасяването им, той оставаше практически неприложим. Така стояха нещата до 2000 г., когато българският клон на фондация „Четири лапи" с помощта на Бриджит Бардо създаде парка за реадаптация на танцуващи мечки край Белица.

Фондацията, финансирана изцяло от чужди дарители, започна преговори със собствениците да предадат животните доброволно. Вероятно насилственото прилагане на закона би било по-лесното решение. Но пред конфискуването на 25-те регистрирани танцуващи мечки фондацията е избрала преговорите - оказало се, че множество скрити фактори улесняват каузата им и карат част от мечкарите сами да потърсят „Четири лапи". „Общината не им разрешава, хората не им дават средства, децата им се срамуват от занаята, нямат съпруга, която да събира парите, животът е скъп - всички тези фактори улесняват работата ни" - казва Цветелина Иванова, изпълнителен директор на фондацията. Фактите потвърждават това - 20 от 25-те регистрирани танцуващи мечки в страната вече са намерили убежище в парка.
Едно от спасените животни е починало от старост и сега те са 19. Според Бранимир, един от 8-те гледачи в парка, само един от бившите стопани е дошъл в парка да види как е мечката му. Но изглежда животните не тъжат. Паркът, който е най-големият за реадаптация на мечки в Европа (120 000 кв. м), разполага с естествена гора и изкуствени басейни. Разделен е на седем сектора, два от които са карантинни. Там се приемат новодошлите мечки - те се обезпаразитяват, лекуват и привикват към обстановката, докато гледачите изучават поведението и навиците им. По-късно ги разпределят в останалите четири сектора според темперамента и предпочитанията им. От мечките ежегодно се вземат кръвни проби, за да се прецени състоянието им.

Паркът има собствен ветеринарен кабинет, зъболекарска апаратура и линейка за спешна помощ.
Тук идват доброволци от чужбина, сред които има и специалисти по обогатяване на жизнената среда, които търсят начини да разчупят стереотипното поведение на животните - част от мечките продължават да танцуват часове наред на едно място, въпреки че вече никой не ги принуждава. Гледачите крият храната им, за да ги стимулират да я търсят, както им се налага в дивата природа. В плен танцуващите мечки не могат да заспят зимен сън - липсват им подходящи условия, спокойствие и най-важното - достатъчно храна, за да натрупат мастните запаси, чрез които оцеляват през зимата. Но в парка повечето от тях са се върнали към стествените си навици и спят зимен сън, като някои дори си изкопават собствени леговища. Останалите се възползват от изкуствените бърлоги в парка. До декември миналата година поради топлото време бяха заспали само 4 мечки, а още 4 бяха в полудрямка.
Освен грижата за мечките фондацията си е поставила и други задачи - да образова и подпомага. Един от проектите им е за сътрудничество с училищата. „Децата ни задават най-интересните въпроси - „Защо мечката повтаря това движение?", „Прави ли така на свобода? - казва Цветелина Иванова. - За много възрастни това е просто мечката от улицата."
Животните носят блага и за жителите на района. Фондацията изкупува от тях храна - зърно, хляб, плодове, зеленчуци, ядки. Многобройните посетители на парка са добре дошли в местните хотели. Работните места в парка са важни за малкото градче с висока безработица. Мечките, макар вече да не танцуват, не спират да помагат  на хората. Те са и причината за бавната, но сигурна промяна в човешкото съзнание и в отношението им към тормоза над животните. Както казва Цветелина Иванова: „Мечтата ми е след 20... не, много е оптимистично, след 40 години да няма нужда от организации като нашата. Но моментът за инвестиция е сега."

-Детелина Иванова
Снимка: Свилен Панайотов

Прочети целия материал