Западна Австралия – хоризонти от златен пясък и сапфир (част 2)

(Част 1 е тук.)

За вечерта гидът ни беше подготвила специално преживяване – наблюдавахме костенурки, които снасят яйцата си на плажа. Това беше отново един от онези незабравими моменти от пътуването ни. Все пак не всеки ден човек става свидетел на подобно чудо на природата, нали така?

Когато се отправихме към местата за снасяне на яйца, видяхме тук-там следи от костенурки в пясъка. Трябваше да избягваме да стъпваме върху следите, за да не ги разрушим, тъй като костенурките се връщат във водата по същия път, следвайки следи си. Също така трябваше да бъдем тихи и да стоим на разстояние от костенурките.

Костенурките снасят около 200 яйца на няколко пъти. За целта изкопават дупка с плавниците си, след което заравят яйцата с пясък и повече не се връщат при тях. Интересен факт за майките костенурки е, че снасят яйцата си на един и същ плаж всяка година. Температурата на пясъка определя пола на костенурките. Когато новоизлюпените видят отражението на водата, те инстинктивно се насочват към нея. От момента на излюпването си, бебето костенурка е изложено на хиляди опасности в природата и често още на плажа става жертва на хищници като птици, раци и варани, а в морето на риби и акули, на изтощение и дезориентация след излюпване или човешки фактори като изкуствени светлини, замърсяване и загуба на местообитания. Всъщност, само около 1 на 1,000 до 1 на 10,000 малки достигат зряла възраст, което е по-малко от 1% (често дори под 0.1%). Можете ли да си представите какъв късмет трябва да има една костенурка, за да достигне зряла възраст? Всяка една костенурка, която виждате в дивото, е получила шанса да оцелее сред хиляди други, които не са успели – истински късметлия сред природата.

Не след дълго успяхме да забележим една костенурка в пясъка. Беше изкопала дълбока дупка и едва се виждаше. Приближихме се до нея, доколкото е възможно, за да можем да я зърнем. Можехме да видим само черупката и главата ѝ, но не и самите яйца. Костенурката копаеше, после спираше и после отново започваше да копае. Това е процес, който отнема от 2 до 3 часа. Въпреки че не можахме да видим напълно костенурката и яйцата, самото присъствие, когато се поставя началото на нов живот, е вълнуващо преживяване.

Останахме там да наблюдаваме процеса на снасяне за около половин час, всяка минута от който беше изпълнена с вълнение и очакване, докато слънцето не започна да залязва и здрачът обгърна плажа. След това бавно и тихо се отдалечихме и тръгнахме по крайбрежната ивица. Седнахме на пясъка и наблюдавахме вълните в мълчание, докато слънцето бавно залязваше и обливаше пейзажа с мека светлина, оцветявайки всяка природна черта в нежни топли цветове. Небето в здрача се превърна в очарователна картина, изпълнена с цветове, преливащи от яркото жълто на слънцето, което се сбогува със земята и се оттегля за своята заслужена почивка, към бледорозово и меко лилаво, и накрая към наситеното синьо на настъпващата нощ, която тихо поглъщаше света в приютяващ мрак.

Това беше един от най-завладяващите залези, които бях виждала и за който думите просто не стигат. Седяхме в безмълвно съзерцание на гледката, напълно потопени в магията на момента и поглъщайки всяко чудо на природата с всичките си сетива. Можех да остана там завинаги. Това беше перфектният завършек на един перфектен ден.

На следващия ден станахме рано и потеглихме за „Кариджини“. Това беше последната ни нощ в хостел – през останалите нощи щяхме да къмпингуваме.

Прекарахме по-голямата част от деня в пътуване, тъй като „Кариджини“ е много отдалечен. Отне ни около 7 часа, за да стигнем от Ексмаут до националния парк, като направихме няколко спирки по пътя, за се разтъпчем, да заредим с гориво и да се запасим с пакети лед и храна.

Сега навлизахме в Пилбара – голям, сух, слабо населен регион в северната част на Западна Австралия, известен с аборигенското си население, драматичния си пейзаж, червената си почва и огромните си минерални находища, по-специално желязна руда.

По пътя на тези 650 км до националния парк, пейзажът се промени многократно. Имаше участъци с по-богата растителност, предимно ниски евкалиптови дървета, храсти и гъсти тревни участъци от спинифекс, някои по-зелени и буйни, други – обгорели от слънцето – олицетворението на австралийска пустош.

Други участъци изглеждаха напълно като пустиня – безплодни полета с червена почва без или почти без никаква растителност, където се срещаха само от време на време изгорена трева, камъни и прах. Почвата имаше различни нюанси на различните места, вариращи от ръждиво тъмнокафяво до яркочервено и лилаво, но независимо от отенъка цветът винаги беше интензивен и наситен.

Някои участъци бяха доста хълмисти, с ниски планини, видими в далечината, покрити с по-високи дървета и гъсталаци, които растяха от подножието на планините до пътя. Тези планински хълмове бяха невероятно красиви.

Регионът Пилбара е известен с огромното си минно дело, който е важна част от историята и културата на региона. Освен в региона, миньорството е най-голямата индустрия в цяла Западна Австралия и Северната територия. Желязната руда е най-изобилният вид руда в Пилбара и днес Австралия е най-големият износител на желязна руда в света, произвеждайки над 900 милиона тона годишно.

Докосването до минната дейност беше само по себе си преживяване. Най-интересното нещо бяха машините и превозните средства използвани за минното дело. Никога преди не бях виждала такива „чудовища“. Само гумите на някои от тях бяха високи над 2 м. По пътя, където се движеха тези специални извънгабаритни камиони, превозващи добития материал или машини, в случай на разминаване с такова превозно средство, обикновените автомобили трябваше да отбият в страни, за да оставят целия път свободен за железния гигант.

Също така видяхме влак, който превозваше желязна руда, дълъг цели 3 км. Можете ли да си го представите? Невъобразимо е. Отне му около 2 минути, за да премине по железопътната линия пред нас. Безкрайната поредица от вагони продължаваше и продължаваше без никакви признаци, че скоро ще свърши – виждаше се само как все повече и повече вагони идваха, един след друг.

Най-големият град в близост до „Кариджини“ е Том Прайс (Tom Price). Том Прайс е миньорски град, където миньорите работят на принципа FIFO (fly-in-fly-out), което означава, че летят от голям град като Пърт до местността или селището около мината, остават там няколко седмици за продължителността на смяната си и след това летят обратно до града, където живеят постоянно, за да си вземат няколко седмици почивка между смените си.

В Том Прайс нямаше нищо толкова интересно, само най-важните неща, незаменими във всеки град в пустошта – бензиностанция, магазин за хранителни стоки и кръчма. Имаше и някои колониални къщи и сгради, които създаваха усещането сякаш градът беше заседнал във времето. Обликът на града не се беше променил много от средата на 60-те години, когато е основан, подобно на други градове по-навътре в Западна Австралия, които щяхме да видим по-късно.

От Том Прайс оставаше само около час път до „Кариджини“, минавайки през прекрасната зелено-червена австралийска пустош.

Пътят, който водеше към парка, се простираше до края на хоризонта, завършвайки в планинската верига Хамерсли (Hamersley Range). Обзалагам се, че и вие сте виждали снимки на самотен път насред див пейзаж, който се простира напред и изчезва в далечината. Това беше една от онези гледки – символ на свободата, които копнеех да видя през целия си живот.

С навлизането ни все по-навътре в националния парк, цветовете ставаха все по-интензивни. Почвата беше червено-лилава, скалите и хълмовете бяха ръждивокафяви, а тревата беше яркозелена.

Още от пръв поглед се влюбих в „Кариджини“ главоломно. Паркът беше очарователен. Изглеждаше сякаш е излязъл от някаква приказка или приключенска история. Още от самото влизане те гламозамайва с красотата и дивата си природа. Не можех да откъсна поглед от пейзажа наоколо. „Кариджини“ не приличаше на нищо, което бях виждала дотогава. Никога преди не бях изпитвала такъв възторг.

След като обиколих Австралия надлъж и нашир, мога твърдо да кажа, че „Кариджини“ е един от най-красивите национални паркове в страната. Думите ми не са достатъчни, за да изразят безумната красота на това място, а снимките не отдават дължимото на неговото величие.

Когато дойде време за залез, пейзажът стана вълшебен. „Кариджини“ има един от най-красивите залези, които съм виждала. Цветовете бяха толкова богати и силни, преминаващи бавно от жълто към оранжево, червено, лилаво и розово. Безсмислено е дори да се опитвам да опиша този залез. Представете си импресионистична картина или свят на магия, мечти и чудеса – това беше „Кариджини“ при залез и дори повече.

Да не говорим за кадифеното нощно небе, което след залез се разстилаше над нас, обсипано с милиони звезди, които се виждаха ясно и ярко в тази отдалечена местност.

Една не толкова романтична страна на „Кариджини“ е, че в пикът на горещия дъждовен сезон змиите са многобройни в парка, особено през нощта, когато са най-активни. Срещи с малките обитатели на парка не липсваха. След залез слънце се натъкнах на една змия на пътеката до къмпинга, а по-късно други от групата забелязаха още една пред банята, което внесе лека доза напрежение и ни напомни колко дива и непредсказуема е тази среда. За наш късмет се оказа, че са били само безобидни питони (Antaresia stimsoni).

Следващият ден беше единственият ни цял ден в „Кариджини“. Тъй като посетихме парка по време на дъждовния сезон, който трае от ноември до март, температурите и влагата бяха изключително високи и вероятността от циклони, проливни дъждове и внезапни наводнения в каньоните в парка – голяма. Поради тази причина не беше препоръчително да оставаме повече от ден-два в парка.

Първата ни спирка беше наблюдателният пункт Оксер (Oxer Lookout), откъдето се откриваше невероятна панорамна гледка към четири дълбоки каньона – каньона Уиано (Weano Gorge), Червения каньон (Red Gorge), каньона Ханкок (Hancock Gorge) и каньона Джофър (Joffre Gorge) – издълбани в древните червени скали. Скалите имаха отличителен лъскав блясък, който им се придаваше от богатото наличие на желязо в тях.

От наблюдателния пункт Оксер се отправихме към каньона Ханкок за прехода за деня. Всички преходи в „Кариджини“ са трудни, тъй като теренът е неравен и покрит с камъни, а жегата се усеща от ранна сутрин и преходът до каньона Ханкок не е изключение.

Започва с каменист път по дъното на каньона, притиснат между реката и стените на каньона, обагрени в безброй ярки цветове и обсипани с буйна зелена растителност.

В един момент пътят до реката изчезва и трябва да се ходи по скалите на наклонената стена на каньона. В някои участъци скалите, върху които трябваше да стъпим, бяха толкова тесни, че трябваше здраво да се хванем за тях и да се плъзгаме по склона, за да се придвижим без да паднем във водата.

След това преходът отново преминава в тясна пътека между стените на каньона и реката за кратък участък.

След това идва най-смразяващият участък – „Пътят на паяка“ (the “Spider Walk”). „Пътят на паяка“ е тесен проход, където стените на каньона се приближават много близо една до друга. За да се придвижим, трябваше да се хванем за скалните стени с ръце и крака, подобно на паяк. Този участък наистина подложи на изпитание физическата ми сила и издръжливост, докато предпазливо се катерехме през прохода.

Причината за тази сложна акробатика беше в терена под прохода. Земята в прохода често е под вода и е неравна или твърде тясна. Водата покрива хлъзгавите скали, които са полирани до абсолютна гладкост от водата, така че няма стабилна основа, върху която да се стъпи. Освен това, каньонът става изключително тесен на места. Стените се затварят толкова плътно, че дъното придобива формата на буквата „V“, така че няма място където да се стъпи стабилно. Освен това, водата може да стане доста дълбока на някои места, достигайки височина до гърдите и образувайки дълбок канал, в който не е безопасно да се върви.

Целият маршрут през каньона Ханкок (включително „Пътят на паяка“) се смята за един от най-авантюристичните преходи в „Кариджини“ и в Австралия, поради предизвикателния си терен със стръмни спускания и катерене по скали. Въпреки че беше трудна задача, преживяването беше забавно и направи наградата накрая на прехода още по-удовлетворяваща.

В края на този участък се намира естествен водоем, наречен Басейнът на Кермит (Kermit’s Pool), което е популярно място за плуване за тези, които правят прехода. Басейнът на Кермит беше изключително красив. Малкият зеленикав водоем, скрит между стените на каньона, се открояваше в перфектен контраст с внушителните кафяви скали, надвиснали над него.

Следобед отидохме до каньона Джофър, която беше на един хвърлей камък от нашия лагер и единствената трудна част от прехода беше слизането до самия водоем. Гледката от ръба на каньона беше фантастична, но водата нямаше най-привлекателния вид, затова реших този път да пропусна къпането.

Един от спъъниците ми, които слязоха до водата, изведнъж извика от радост, че е зърнал змия в една скална вдлъбнатина, пълна с вода, и ентусиазирано подкани останлите да дойдат да я видят. Емоциите ми се колебаеха между страх и любопитство, но накрая любопитството надделя. Аз и останалата част от групата слязохме по скалите, застанхме на безопасна дистанция и тогава я видяхме – всъщност беше една съвсем миниатюрна змия. По-късно вечерта показахме снимки на змията на гида и тя каза, че това е силно отровната западна кафява змия (Pseudonaja mengdeni). За щастие, още в момента подходихме предпазливо и запазихме дистанция, без да поемаме излишни рискове. Поуката беше ясна – в Австралия, щом видиш змия, независимо колко малка изглежда, най-разумното е просто да стоиш настрана.

Освен неочакваната среща със змията, „Кариджини“ ни подари и много по-спокойни и усмихнати мигове сред дивата природа. На връщане от каньона Джофър имахме късмета да се натъкнем на mulga dragon – малък, почти приказен гущер, който стоеше неподвижно върху скалите и сякаш ни наблюдаваше със същото любопитство, с което и ние него. Срещата с него още веднъж ни убеди, че „Кариджини“ е истински жив свят, изпълнен с впечатляващо биоразнообразие и красота, който очаква да бъде открит с отворени очи и сърце.

След краткото ни приключение в каньона Джофър, отидохме в посетителския информационен център в парка.

Този посетителски център беше специален, защото вместо да предоставя информация за турове и ексурзии и да продава евтини сувенири, беше под управата на местната аборигенска общност – пазители на земята в националния парк и извън него – и разказваше историята на аборигените в тази част на континента от праисторически времена до наши дни, заедно с тяхната култура и традиции.

Имахме голям късмет да бъдем посрещнати от управителката на центъра – аборигенски гид от местното коренно племе, която се оказа и близка приятелка на нашия гид. Тя се обърна към нас с непринудена фамилиарност, която веднага ни накара да се почувстваме като у дома си. Тя беше боса, което е част от култура на аборигените, които смятат, че оскърбяват земята като стъпват с обувки върху нея.

Първо управителката ни остави да разгледаме на спокойствие центъра, който беше много повече от обикновен посетителски център – беше същински музей. След това дамата ни събра за импровизирана обиколка на центъра. Разведе ни из помещението, предоставяйки ни информация за историята на аборигените, която датира отпреди 60,000 години, и техните традиции и култура.

Тя започна с обяснение за произхода на аборигените според техните митове и какъв е бил животът им преди колонизацията. След това продължи да говори за периода на колонизацията. Представи фактите такива, каквито са, и ни разказа за трудните времена, през които нейният народ е преминал и в които някои все още живеят. Макар и с болка, тя не таеше злоба към европейските заселници, тъй като миналото е такова, каквото е, и не може да бъде променено. Няма смисъл да се тревожим за това, което е било или е могло да бъде, а вместо това трябва да гледаме с надежда към бъдещето. Каза ни да помним откъде идваме, да помним миналото си. Без минало нямаме бъдеще, нямаме истории за разказване. Нашето минало е това, което ни е довело тук и ни е позволило да изградим настоящето си. Думите ѝ наистина ме трогнаха и ме накараха да се замисля.

След това продължи да говори за семейството си и за народа си, къде живеят, къде е родена и израснала. Обясни ни и някои от техните традиции, като например как жените подстригват косата си, когато техен роднина почине, и да връзват косата на покойника на сноп, за да запазят духа му.

Това, което никога не спира да ме удивлява, е колко отдадени са аборигените на земята и колко дълбоко привързани са те към нея. Вероятно това са единствените хора, заедно с други местни племена, които наистина водят „екологично съобразен живот“.

Освен интересната информация, в думите ѝ се усещаше и нотка на братство и приобщаване. Тя каза, че всички ние идваме отнякъде, че всеки има свое минало и култура, но въпреки различията помежду ни, ние всички сме деца на една и съща земя, независимо към кой народ принадлежим.

Бяхме дълбоко трогнати от нейните думи и от цялото преживяване. Срещата с хора от съвсем различен етнос, с коренно различна култура, разбирания и бит от твоите, е уникално преживяване, което те обогатява, разширява мирогледа ти, показва ти една различна гледна точка и начин на мислене, и разкрива нови, непознати досега хоризонти.

Последните два дни бяха изцяло посветени на връщането ни в Пърт.

Първо се отбихме до Нюман (Newman) – друг миньорски град близо до „Кариджини“ с население от около 6,000 души, почти всички от които са миньори, някои работещи там на принципа FIFO. Местността в близост до града разполага с най-голямата мина за желязна руда в света, където се добиват внушителните 75 милиона тона желязна руда годишно.

Градът е основан и построен от минна компания през 1966. По-голямата част от сградите използват стоманена рамкова конструкция, като са предимно функционални и лишени от детайли или украшения. Повечето къщи се състоят от две сглобяеми половини, поставени заедно в стоманена рамка, чиито колони са оставени открити от външната страна на сградата. Този метод на строителство осигурява силна устойчивост на циклонните ветрове, които могат да засегнат региона от време на време.

Когато пристигнахме в града и излязохме от камиона, жегата ни удари с пълна сила – беше като същинска пещ навън с температура от 42 градуса. Освен това духаше силен вятър, който разнасяше червеният пясък навсякъде, и въздухът гъмжеше от мухи. Не можех да повярвам как има хора, които работят и пребивават в този климат и нечовешки условия седмици наред.

Продължихме към Кю (Cue), където щяхме да пренощуваме, като пътуването между градовете отне около 5 часа и половина. Никога не съм била толкова далеч от каквато и да било цивилизация през живота ми. Освен камиони и машини, използвани за минно дело, не срещнахме никой друг по пътя. Освен ако човек не го види със собствените си очи, трудно може да си представи колко огромна наистина е Австралия. Невероятно е, че има толкова обширни празни места, където няма никакво човешко присъствие в радиус от стотици километри.

За разлика от Нюман, Кю е живописен исторически град с много добре запазени старинни сгради. Основан е в края на XIX век като център на златни находища, като по време на Златната треска населението му се увеличава от 3 на около 10,000 души. След Първата световна война и Голямата депресия, цената на златото пада, а с това и населението на Кю, което днес е около 120 души, предимно миньори. Подобно на Нюман, малко миньори всъщност живеят в града, а работят на принципа FIFO.

Градът изглеждаше като декор на уестърн филм и определено създаваше атмосфера на Дивия запад. Въпреки малкото си население и отдалеченост, както и факта, че изглеждаше сякаш е изоставен и е заседнал във времето, инфраструктурата беше в перфектно състояние.

Пристигнахме в лагера. Тази нощ щяхме да спим в нещо наречено swag. Това е австралийско изобретение, създадено по време на колонизацията, което се е използвало от земеделци, рибари, миньори и други хора, пътуващи пеша. Подобно е на палатка, достатъчно голяма за един човек, с вграден матрак, върху който също така може да се постави и спален чувал.

Въпреки неприветливия си вид или, както един от спътниците ми отбеляза с известна доза мрачност, приликата му с ковчег, swag-ът всъщност е невероятно удобен и просторен. Освен това е изключително компактен, лек и лесен за носене и опъване. И да не забравяме фактът, че предоставя невероятна гледка към звездите на нощното небе.

На следващата сутрин станахме около 5 часа. Оставаше ни съвсем малко до Пърт – само още 6-7 часа, които разнообразихме с посещение на приюта „Пилрок“ (PilRoc Retreat), който се намираше горе-долу по средата между Кю и Пърт, насред нищото. Приютът „Пилрок“ е организация с нестопанска цел, посветена на спасяването и грижата за осиротели и ранени диви животни като орли, ястреби, папагали, бухали, кенгура и други, както и адаптацията им за връщане в природата. Приютът е отворен за посетителите, които могат да се насладят на близък контакт с местната дива природа, да участват в грижите за животните, да научат за техните нужди и да се срещнат с всеотдайните собственици на приютът, както и с доброволците, които помагат там.

Мястото беше наистина невероятно, но най-интересното и фрапиращо нещо беше, че приютът се помещаваше в къщата на собствениците – в самата сграда, където те живеят.

Когато влязохме в къщата, ни посрещна тълпа от малки кенгура, подскачащи навсякъде. В кухнята, хола и банята на къщата имаше торби и кошари, които симулираха естествената торба на майката, пълни с малки кенгура, докато по-големите се разхождаха свободно из къщата. Освен това имаше заграждение в двора на къщата, където възрастните имаха ограничен контанкт с хора, за да може да рзвият инстинктит си и да се приучават на живот в дивата природа.

Видяхме толкова много видове кенгура там – валару, валаби, западно сиво кенгуру, ръждиво кенгуру, като и птици като димен жабоуст козодой и царственият клиноопашат орел.

Най-голямата атракция на приюта обаче беше, че можехме да държим и храним малките кенгура. Подобни на малки бебета, малките кенгура са толкова крехки и нежни, и напълно беззащитни, че всяко тяхно движение предизвикваше нежност и усмивка у нас.

Това място наистина разтопи сърцето ми и ме докосна – не толкова заради близката среща с дивата природа, която приютът предлагаше, а заради мисията и каузата си. Да, в къщата миришеше доста неприятно, беше мръсно и пълно с малки топченца изпражнения, но инициативата, отдадеността и грижата, с които тези хора се занимаваха с животните, правеха всичко това изключително очарователно.

Отново се отправихме към Пърт. Точно преди да влезем в града, гидът спря, качи се отзад при нас и даде една малка картичка на всеки – малък подарък в знак на благодарност за възможността да ни покаже красивата си страна. На картичката пишеше: „Намерих свобода в Западна Австралия“. Това изречение обобщаваше точно това, което изпитах по време на пътуването.

Това пътуване беше епично. От всички пътувания, които бях правила до този момент в Австралия, това беше най-запомнящото се.

Западна Австралия е толкова разнообразен регион. Тя наистина предлага всичко – пустини, розови езера, национални паркове с уникални скални формации, каньони и дефилета на реки, рифове, зашеметяващи девствени плажове и необятната австралийска пустош. Да не говорим за забележително разнообразния растителен и животински свят.

Невероятно е как толкова малко хора посещават Западна Австралия, когато пътуват до континента. За мен Западна Австралия е невъзпятият герой, скритото бижу на тази далечна земя. Макар повечето пътешественици да гравитират към Източното крайбрежие, между нас казано, Западното е също толкова впечатляващо и в някои аспекти дори надминава Източното, особено щом става въпрос за плажове.

Няма думи, с които да опиша величието и магията на тази земя. Това е перфектно място, сътворено от самата природа, където всеки миг те оставя без дъх. Абсолютно безупречно, вълшебно и незабравимо.

(Част 1 е тук.)