Западна Австралия – хоризонти от златен пясък и сапфир (част 1)

Западна Австралия – мястото, където безкрайните девствени брегови линии блестят, пустинята се среща с Индийския океан и тишината се превръща в свобода. Нямах и представа, че това дотогава пренебрегвано от мен парче земя ще ме накара да се влюбя още повече в този неповторим континент и че това пътуване ще бъде едно от най-незабравимите ми в Австралия.

Пътуването ми из Западна Австралия в продължение на 10 дни беше част от 3-месечно пътуване из континента.

Преди да посетя Западна Австралия, или Австралия като цяло, бях като всеки друг пътешественик или backpacker (турист, който предприема пътуване в чужбина за дълъг период от време с нисък бюджет, като носи само раница, придвижва се с обществен транспорт или на автостоп и отсяда в евтини места за настаняване като хостели или семейни квартири), тоест нямах особено голям интерес, знания или очаквания от Западна Австралия. Точно както останалите многобройни посетители на the Land Down Under (разговорен израз, с който се назовава Австралия), в списъка си имах Източното крайбрежие и Големия океански път, в допълнение към някои други местности в Австралия.

За тези от вас, които не знаят, Западна Австралия е огромна, и когато казвам огромна, наистина имам предвид ОГРОМНА. Територията на щата е по-голяма от Франция, Германия, Испания, Италия и Обединеното кралство взети заедно. Заема почти половината от целия континент и има само един голям град, Пърт, считан за най-изолирания голям град в света.

За пътуването ми из Западна Австралия се спрях на организиран тур от местна агенция. Въпреки че организираният тур включваше немалка част от Западна Австралия, обиколихме едва около една трета от цялата територия на щата, оставяйки още много скрити кътчета и места за опознаване за следващия път.

Турът започваше от Пърт и се отправяше на север, като ключовите места по маршрута бяха лагуната Хът (Hutt Lagoon), Национален парк „Калбари“ (Kalbarri National Park), Заливът на акулите (Shark Bay), Мънки Мая (Monkey Mia), рифът Нингалу (Ningaloo Reef) и Национален парк „Кейп Рейндж“ (Cape Range National Park), след което се отправихме на изток към вътрешността на щата към Национален парк „Кариджини“ (Karijini National Park) и след това на юг през региона Пилбара (Pilbara), минавайки през няколко миньорски града, преди да се завърнем в Пърт.

Приключението ми започна с полет до Пърт ден преди началото на тура на 1 декември – първият ден на лятото в Австралия. Въпреки че този сезон не е най-оптималното време за пътуване из северната част на Западна Австралия, поради по-голямата вероятност от горски пожари, повишаващите се температури и по-честите бури, особено в „Кариджини“, където водят до наводняване на каньоните и следователно ги правят непроходими, лятото все пак е добро време за посещение на щата като цяло и предлага чудесни възможности за прекрасни изживявания.

Пристигнах в Пърт в късния следобед. Столицата на Западна Австралия е четвъртият по население град в държавата с около 2.3 милиона жители. Пърт е сред най-слънчевите градове в света, с около 300 слънчеви дни годишно. Градът е прочут с красивите си плажове по Индийския океан, които по нищо не отстъпват на тези на Източното крайбрежие и за мнозина са дори още по-впечатляващи. В същото време Пърт е модерен и добре развит мегаполис с изградена инфраструктура, но по-спокоен и по-слабо натоварен в сравнение с градове като Мелбърн и Сидни. Освен с прекрасния си климат и природа, Пърт е и важен център за минната индустрия, която е гръбнакът на икономиката на щата.

Въпреки че нямах достатъчно време да разгледам Пърт и да го опозная по-добре, столицата създаде у мен впечатление за един много спокоен и подреден град, който перфектно олицетворява австралийската репутация за laid-back (спокоен, непринуден, лежерен, без излишен стрес, характерен за някой, който „го кара по-леко“) начин на живот.

Часът на срещата за тура беше 6 сутринта, а мястото – кеят на Пърт. Не след дълго пристигна гидът с 4WD офроуд камион, който щеше да бъде нашето превозно средтво за следващите 10 дни из австралийската шир. Гидът ни беше една невоятна дама, която освен мил, грижовен и отзивчив гид, беше изключително забавна, позитивна и авантюристична. Рядко се виждат хора с толкова жизнерадостен характер, така че не можехме и да си мечтаем за по-добът гид.

Групата ни се състоеше от 12 души, включително аз. Едно от най-невероятните неща за Австралия е, че тя е дестинация, която привлича хора от цял свят – хора с различни националности, произход, етнос, професии и начин на живот. Освен опознаването на дивата природа и красотата на континента, срещата и общуването с тези хора по време на едно пътуване в Австралия е само по себе си обогатяващо преживяване. Нашата група беше не по-малко разнообразна и се състоеше от хора от Англия, Уелс, Шотландия, Ирландия, Германия, Швейцария, Канада, Хонконг, Нова Зеландия, Чили и Мексико.

Планът за първия ден вкючваше посещение на пустинята Пинакълс (Pinnacles Desert) в Национален парк „Намбунг“ (Nambung National Park), но поради горски пожари, които бушуваха около националния парк в продължение на няколко седмици, трябваше да пропуснем тази дестинация. Както винаги, пътуванията из австралийската пустош са изцяло зависими от природата и нейното настроние.

Вместо това посетихме малките градчета Донгара (Dongara) и Джералдтън (Geraldton) и лагуната Хът (Hutt Lagoon), преди да се настаним за през нощта в градчето Калбари (Kalbarri).

Отправихме се на север към Донгара и Джералдтън, преминавайки през региона Wheatbelt – един от 10-те региона в Западна Австралия, включително столичния район на Пърт. Името „Wheatbelt“ буквално означава „пшеничен пояс“ и както името му подсказва, това е ключов земеделски регион и един от най-големите производители на пшеница, ечемик и рапица в страната.

Както вече казахме, Западна Австралия е място с гигантски размери. Тя е едно голямо, широко, открито, (почти) празно пространство и в това се крие красотата му – в неговата дива природа. Освен единствения голям град в Западна Австралия – Пърт, който е доста на юг в щата – останалата част е заета почти изцяло само от пустошта.

Пейзажът в региона Wheatbelt се характеризира с обширни тревисти площи, които образуват гъста покривка, и ниски дървета и храсти. Растителността беше тучна, но не толкова буйна и зелена колкото в дъждовния щат Виктория. В някои райони тревата беше започнала да пожълтява в резултат на изгарящото слънце, което ставаше все по-силно с настъпването на лятото. Пейзажът постепенно ставаше по-сух и по-сух, колкото по на север отивахме.

Пътувайки из необятната шир на Западна Австралия, не след дълго се натъкнахме и на един от най-известните представители на животинския свят на континента – кенгуруто. В този случай видяхме западното сиво кенгуру (Macropus fuliginosus), чийто силует се открояваше сред безкрайната австралийска пустош. Животното пасеше спокойно в жълтеникавата трева, като от време на време вдигаше глава и се ослушваше за миг, преди отново да се потопи в тишината на пейзажа. Изведнъж, без никакво предупреждение, малкият приятел се изправи и с няколко леки, пружиниращи скока се отдалечи през откритото пространство, изгубвайки се в храсталака.

Западното крайбрежие се характеризира със силните ветрове, които духат от юг, в резултат на което всички дървета са наклонени на север. Едно от тези дървета е особено интересно, тъй като то е израснало напълно хоризонтално, така че, погледнато отстрани, изглежда сякаш е било отсечено.

Въпреки че Западна Австралия е слабо населена в по-голямата си част, бреговата линия и особено районът близо до Пърт се характеризират с голям брой малки, спокойни, облагородени градчета като Донгара и Джералдтън.

Тези малки селища, които първоначално са били рибарски и земеделски села, където впоследствие тези местни индустрии са отслабнали или загинали, сега са желана дестинация за голям брой възрастни австралийци, които се местят да живеят там, когато се пенсионират, поради хубавия им климат, по-ниските разходи за живот, спокойствието и близостта до природата, където дори в самите градчета често се срещнат диви и впечатляващи птици като розовите какадута (Eolophus roseicapilla).

Освен традиционните индустрии като земеделие, животновъдство, риболов и добив на перли, горско стопанство, минно дело и добив на първични ресурси, туризмът също набира сила в тези малки селища, където има отлични перспективи за растеж.

Посещенията на тези малки градчета бяха изключително обогатяващи, защото показват една друга страна на Австралия – тази на истинската, автентична Австралия, където може по-добре да се усети и опознае местният живот и австралийската култура, история и наследство, далеч от големите мегаполиси, които са се превърнали в кръстопът на култури. В тези малки отдалечени населени места времето сякаш беше спряло (нямаше трафик, тълпи, бързане ...), само океанът, слънцето и вятърът.

Следващата ни дестинация беше лагуната Хът – морско солено езеро с червен или розов оттенък, разположено близо до брега на Индийския океан на 2 км северно от устието на река Хът. Характерният розов цвят на водите на лагуната се дължат на наличието на произвеждащите каротеноиди водорасли Dunaliella salina. Интересен факт е, че на територията на Австралия се намират няколко десетки солени езера и лагуни, които понякога придобиват розов цвят и лагуната Хът е само едно от тях.

Въпреки че водата на лагуната не беше ярко розова, а по-скоро пурпурночервена до ръждивокафява, поради дъждовете от предния ден, които бяха разредили цвета, самото място изглеждаше нереално. Контрастът между необичайния оттенък на водата, бялата сол по бреговете и яркото слънце създаваше почти извънземен пейзаж. А мисълта, че при подходящи условия същото това езеро може да се превърне в наситено розова „огледална“ повърхност, правеше преживяването още по-впечатляващо. Гледката на такова природно явление беше едно от най-сюрреалистичните преживявания по време на пътуването.

След този ненатоварен ден се отправихме към градчето Калбари, където щяхме да пренощуваме в хостел, като преди това се отбихме на две места с гледки към брега – Natural bridge Kalbarri and Island Rock Lookout, които предлагаха фантастични панорами към отвесните крайбрежни скали и океанските вълни, които се разбиваха в основата им с огромна сила.

През втория ден от нашето пътуване посетихме Национален парк „Калбари“. „Калбари“ е един от най-впечатляващите природни обекти в Западна Австралия и се характеризира с драматични пейзажи, оформени от милиони години ерозия. Паркът е известен с каньона на река Мърчисън (Murchison River Gorge), където реката е издълбала впечатляващи ждрела и проломи в скалите с червеникави тонове.

Нашата обиколка включваше посещение на наблюдателната платформа Hawk Head Lookout, кратък преход до място с гледка към Z Bend – остър завой на каньона във формата на буквата „Z“– и Nature’s Window („Прозорецът на Природата“), естествена „рамка“ от скали с гледка към каньона, която е може би най-емблематичното място от парка.

Когато стигнахме до Nature’s Window, това беше един от онези моменти, когато най-накрая виждаш нещо, което си виждал толкова много пъти на снимки, и е трудно да се повярва, че то наистина съществува в някое отдалечно кътче на земното кълбо. Изключително впечатляващо е как природата е изваяла тази скала в толкова съвършена форма и с изглед към един от най-спиращите дъха пейзажи.

„Калбари“ ми напомни изключително много на централната част на Австралия по отношение на флора, почва и релеф, където пейзажът създава усещането сякаш сме кацнали на Марс.

Един от най-известните представители на животинския свят, който се среща в Национален парк „Калбари“ и цяла Западна Австралия е молохът, известен още като бодлив дявол (Moloch horridus) – малък гущер, покрит изцяло с конусовидни бодли, който въпреки страховития си външен вид е безобиден. Ние бяхме изключителни късметлии да зърнем потайното влечуго по време на нашето посещение в парка, макар и само за миг преди то да се скрие обратно в храстите.

След тази кратка разходка с невероятни гледки беше време за преход в самия каньон на река Мърчисън. Докато все още бяхме високо над каньона, можехме да видим назъбените ръбове на високите скали наоколо с техния отличителен кафяво-червен цвят и дърветата и храстите, които бяха обрасли навсякъде по дъното и стените на каньона.

За да се слезе по скалите до дъното на каньона, имаше метални стълби, поставени по склоновете. Те бяха изключително стръмни и тесни, така че трябваше да се изчакваме и да минаваме един по един.

Докато се спускахме надолу и надолу, скалите около нас се издигаха все по-високо и по-високо. Те образуваха вдлъбнатини, малки пещери и всякакви скални образувания, оставяйки на показ богата палитра от ярки земни цветове, вариращи от жълто и оранжево до червено и кафяво. Пейзажът беше като място, излязло от сън.

Имаше и някои участъци без стълби, които бяха стръмни и тесни и където трябваше да слизаме по самите камъните, помагайки си с ръцете ни. Тези участъци бяха доста трудни за преодоляване, но в същото време ни доставяше удоволствие да се катерим по скалите, използвайки цялото си тяло, за да се придвижим. Моменти като тези те карат да се чувстваш като изследовател, стъпил на непозната далечна земя, която за първи път бива проучвана.

Когато излязохме от този „тунел“ в най-тясната част на прехода, продължихме напред докато каньонът постепенно ставаше все по-широк.

Когато най-накрая стигнахме до най-ниската точка и края на прехода, пред нас се откри великолепна гледка. Това беше невероятна панорама на река Мърчисън, която се виеше бавно и тихо пред нас, заобиколена от разкошни ярко оцветени скали и евкалиптови дървета със зелени листа и бяла кора.

На това място щяхме да пробваме спускането по въже, известно още като рапел (rappelling; abseiling). Това е контролирано спускане по стръмен склон, като например скална стена, при което човекът, който се спуска, контролира собственото си движение надолу по статично или фиксирано въже.

За целта бяхме посрещнати от специален гид, който ни даде всички необходими инструкции и ни заведе до мятото, откъдето щяхме да се спускаме. Това беше най-високата скала, която можеше да се види от дъното на каньона на височина от около 25 м, до която се стигаше по сравнително лесен път, който се изкачваше от едната страна на скалата. Спускането беше забавно и не прекалено екстремно, но въпреки това вълнуващо изживяване, което те кара да настръхнеш.

След това адреналиново преживяване имахме малко свободно време да обиколим и разгледаме дъното на каньона. Скалите, които се издигаха наоколо, бяха образували невероятни форми, подоби на тераси, по която можеше да се ходи и които предлагаха прекрасни гледки към реката отдолу. Тези скали имаха най-богатите, най-ярките, най-живите цветове, които някога бях виждала. Голямото разнообразие от скални тонове варираше от нюанси на бронз, мед, кестен и махагон до пурпурно, рубинено и бордо. Още по-впечатляващо беше, че цветовете на скалите образуваха дълги, вълнообразни ивици по тях, преминавайки от един нюанс в друг през цялата цветова гама.

Следващата ни спирка беше Заливът на акулите – морски природен парк в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО в района Gascoyne.

Заливът на акулите има най-голямата известна площ с морска трева, покриваща над 4000 км² от залива. Морската трева, за разлика от водораслите, е цъфтящо растение, което има корени, стъбла и листа. Тя е основата на хранителната верига в Залива на акулите, осигурявайки важен източник на храна за дюгони, т.нар. морски крави, и костенурки, както и важно местообитание за други организми.

Пътят към Залива на акулите минава покрай Морския национален резерват „Басейн Хамелин“ (Hamelin Pool Marine Nature Reserve), който е сгушен точно между втория ръкав на полуостров Перон и континенталната част. Басейнът Хамелин е дом на рядко струпване на строматолити. Наричани още „живи фосили“, строматолитите са твърди варовикови образувания, създадени от водни микроорганизми. Те са живи представители на това какъв е бил животът в морските екосистеми на планетата преди 3.5 милиарда години.

Когато пристигнахме при басейна Хамелин, успяхме да видим строматолитите само от разстояние, тъй като в момента там се строеше наблюдателна площадка, подобна на кей, така че целият район беше недостъпен. Въпреки че не успяхме да видим строматолитите в детайли, беше интересно да ги зърнем, макар и отдалеч, и да научим повече за този уникален природен феномен, скрит в Западна Австралия, за който вероятно малцина знаят.

От басейна Хамелин се отправихме към втория ръкав на п-в Перон, където спряхме на Мидения плаж (Shell Beach). Както името му подсказва, Миденият плаж е изцяло покрит с малки бели миди вместо пясък, като дебелината на слоя миди достига до 7-10 м. Миденият плаж е един от само двата плажа в света, съставени изцяло от мидени черупки. Това уникално природно явление и до ден днешен озадачава учените, които все още не могат да обяснят защо мидите се разможават толкова обилно и черупките се натрупват толкова бързо в тази област.

Плажът е изключително обширен – освен че се простира по цялото протежение на океана, докъдето поглед стига, той обхваща и много широка ивица, разпростираща се от водата до пътя, който се губи от поглед, когато се стигне до океана. Всичко, което може да се види, са черупки, сякаш сте в огромна пустиня от милиарди миниатюрни, деликатни мидички. Трудно е да се повярва, че тази огромна площ е покрита само и единствено с миди, които освен това достигат забелжителните 10 м дълбочина.

Водата беше кристално чиста. Въпреки че беше позволено да се влиза в морето на този плаж, едва малцина бяха го направили. И наистина, място като това е толкова хипнотизиращо, че те подканва да се възхищаваш на изумителната му красота, вместо да го използваш за плажуване.

Последната ни спирка за деня беше Мънки Мая (Monkey Mia), още по на север на втория ръкав, където прекарахме втората нощ от нашето пътуване.

Мънки Мая е малка туристическа дестинация в Залива на акулите. Противно на името си, в Мънки Мая няма маймуни и не оттам произлиза чудноватото име на това градче. „Mia“ е местният аборигенски термин за дом или подслон, докато частта „Monkey“ от името се смята, че произлиза от името на лодка за лов на перли, която е хвърлила котва във водите край сегашното селище в края на XIX век, по времето, когато ловът на перли е бил процъфтяваща индустрия в региона.

Най-голямата атракция в Мънки Мая е, че почти всеки ден диви aфали (Tursiops truncatus), наричани още бутилконоси делфини, афалина или пъхтун, идват на брега до три пъти на ден. Хората казват, че тази „традиция“ или поведение датира от 60-те години, когато местна жена започнала да храни делфините в Мънки Мая и по този начин ги приучила да идват до брега.

На това поведение станахме свидетели на третия ден от нашето приключение. Честно казано, бях малко скептична относно това дали делфините наистина идват на брега всеки ден по собствено желание, но това наистина е така. Известно е, че делфините са изключително интелигентни, но не съм и предполагала, че могат да се научат и привикнат да идват за храна всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден в продължение на 60 години.

Относно наблюдението на делфините от брега, рейнджърите в морския парк налагат строги правила и норми. Наблюдаващите могат да бъдат на кея по всяко време, но трябва да излязат от водата, когато започне храненето.

Не се наложи да чакаме дълго за да зърнем първите делфини, които се показаха на повърхността на водата и нетърпеливо заплуваха наоколо. Постепенно те започнаха да се приближават до плажа, докато стигнаха до нас, където потайно показваха само едното си око над водата, наблюдавайки ни с живо любопитство.

Когато храненето започна, рейнджърите ни помолиха да излезем от водата от съображения за безопасност. С цел запазване на природните инстинкти на делфините и предотвратяването на развитие на зависимост от човека се предоставя не повече от 10% от дневния хранителен прием само на пет възрастни екземпляра. Най-интересното беше, че когато рибата, предвидена за делфините свърши, рейнджърите потапят кофата, пълнят я с вода и след това я изливат в океана, оповестявайки на делфините, че няма повече храна. Това действие ме озадачи, тъй като се съмнявах, че една такава проста демонстрация е достатъчна делфините да разберат, че няма да им се даде повече храна, но тази техника наистина работи и делфините скоро отплуваха надалеч.

След това приятно сутрешно преживяване отново поехме на път. Крайната ни дестинация за деня беше Кораловия залив (Coral Bay).

По време на пътуването на няколко пъти спирахме на различни места с гледки и плажове.

Бях заслепена от красотата на плажовете на Западното крайбрежие. Бреговата линия изглеждаше като някакъв тропически остров, оживяващ от страниците на рекламно списание с белия си пясък и циановите си води. Когато се канех да предприема цялото това приключение из Австралия, си мислех, че връхната точка на пътуването ми ще бъде Източното крайбрежие, тъй като това е всичко, за което повечето хора чуват, но Западна Австралия е една истинска необикновена находка.

Колкото пó на север отивахме, толкова повече пейзажът започваше да наподобява този около скалния монолит „Улуру“ във вътрешната част на Австралия. Почвата беше кафеникаво-червена с малки купчинки трева, разпръснати тук-там. Сега навлизахме в истинския outback (отдалечен, обширен и слабо населен район на Австралия, характеризиращ се с непокътната от човека природна среда, превърнал се в съществена част от австралийския фолклор, изкуство, наследство и история; най-близък български превод на термина може би би бил „пустош“) на Австралия. Красотата на Западна Австралия се крие в нейната необятност, отдалеченост и дива природа, във факта, че можеш да пътуваш с часове и да не видиш нито един човек – само ти и майката природа. Докато пътувах през най-отдалечените и трудно достъпни места в Австралия и бях насред пустошта, насред нищото, изпитах едно особено чувство. Това е усещане, което може да изпиташ само в Австралия – чувство на приятна самота, на сладко безвремие и на пълна свобода, далеч от всички проблеми, суматоха, лицемерие, суета и материализъм на света. Стоейки на върха на някой хълм или на брега на безлюден плаж, можех да усетя необятността и грандиозността на тази южна земя. Беше наистина невероятно!

По пътя към Кораловия залив видяхме ему (Dromaius novaehollandiae) с малки пиленца отстрани на магистралата. Емутата се срещат изключително рядко в природата, така че се чувствахме истински късметлии да имаме тази неочаквана среща с мълчаливия странник на дивата пустош.

Преди да стигнем Кораловия залив спряхме в Карнарвън (Carnarvon), за да напазаруваме. Карнарвън е малък морски град, където основните икономически дейности са минното дело, риболовът, селското стопанство и туризмът. Има директен полет от Пърт до Карнарвън, но той се използва почти изцяло от миньори, които летят там за няколко седмици и след това се връщат в Пърт, където живеят за постоянно.

В Карнарвън живее и много голяма аборигенска общност. Въпреки усилията на австралийското правителство да предостави повече възможности за работа и услуги като образование и здравеопазване на аборигените в малките и отдалечени населени места, те до голяма степен остават една непривилегирована група, маргинализирана от заможното бяло общество в най-суровите и откъснати части на Австралия.

По време на краткия ни престой в града успяхме да видим някои членове на местната аборигенска общност. Близо до кея на града имаше тревисто пространство с няколко беседки и пейки, където бяха насядали група аборигени от всички възрасти – от малки деца до баби и дядовци.

Въпреки че се опитах, не можах да се сдържа да не хвърля скришом поглед през рамо към тях. Видът на тези хора отново събуди съчувствие у мен от последният път когато видях аборигенска общност в централната част на Австралия и все още силно се интересувах и вълнувах от настоящата им ситуация и живот. Дълготрайните последици от колониализма са налице и до ден днешен, и аборигените все още не могат да се приобщят напълно към съвременното австралийско общество.

През последното десетилетие обаче се е появил лъч надежда, тъй като все повече граждани и правителствени организации осъзнават неблагоприятната ситуация на тези социално уязвими групи и полагат активни усилия за включването им в пазара на труда и обществения живот.

Въпреки недоимъка и тежкото си положение, членовете на местната коренна общност в Карнарвън изглеждаха щастливи по своему – разговаряха на местния си език, смееха се, слушаха музика, а децата скачаха и си играеха наоколо. Остава надеждата, че с усилията и подкрепата на останалото население на Австралия тяхната ситуация постепенно ще се подобрява и ще им бъде осигурен по-достоен и стабилен начин на живот.

След Карнарвън продължихме по пътя към Кораловия залив. На пътя прекосихме Тропика на Козирога, където спряхме, за да се снимаме с табелата. Никога не си бях и помисляла, че някога ще бъда между тропика и екватора. Това бързо ми напомни за уроците по география в 5-ти клас, когато жадно попивах цялата информация в учебника и атласа, разглеждайки картите на далечни тропически земи като Австралия, Южна Америка и Африка. И ето ме сега – стоях на самия тропик. Това беше специален момент за мен, защото беше нещо, за което винаги съм мечтала.

Докато пътувахме на север към Кораловия залив, пейзажът отново се промени и стана по-зелен с по-гъста тревна покривка и почти никакви дървета. По пътя имаше и много термитни могили точно като тези в Национален парк „Какаду“ в северната част на Австралия.

Кораловият залив е много интересно място. Това е малко крайбрежно селище с население от едва 245 жители, ориентирано към туризма. Но Кораловият залив е много повече от просто едно туристическо място или курорт – това е една сплотена общност, пълна с авантюристични, свободомислещи хора, които са изоставили градската суматоха, надпреварата в големия урбанизиран свят, лицемерието на обществото и конвенционалния начин на живот за сметка на свободата и личния избор. Местните бяха истинско съвременно въплъщение на хипи културата.

Кораловият залив се състоеше от една главна улица, която водеше от нашия хостел до плажа и където се намираха всички важни бизнеси – малък търговски център, в който се помещаваха супермаркет, пекарна, сувенирен магазин и медицинският пункт на селището, пицария, агенция за гмуркане и някои други по-малки бизнеси. Кораловият залив е толкова малък, че се усеща по-скоро като квартал, изцяло заобиколен от пустошта. Ако се отклоните дори малко от селището, ще се срещнете с необятната дива природа, където няма никой в радиус от десетки километри. Толкова е отдалечено, че се усеща сякаш сте на друга планета. Някои хора може да го сметнат за самотно и скучно място, но аз определено успях да видя неговия чар и привлекателност за свободолюбивите, жадни за мир и спокойствие души.

На следващия ден имахме организирано плуване с манти (Manta birostris) в рифа Нингалу. Мантата е вид скатова хрущялна риба, наричана още морски дявол, която може да достигне дължина на тялото до 4,5 м и размах на крилете (гръдните перки) до 6 м. Истината е, че научих за рифа Нингалу за първи път по време на това пътуване. Преди това знаех само за Големия бариерен риф на Източното крайбрежия, както повечето хора. Въпреки че е много по-малък, рифът Нингалу изобщо не е за пренебрегване. Що се отнася до манти, зелени костенурки, дюгони, делфини и китови акули, Нингалу е идеалното място да видите тези видове.

Името на рифа идва от местния аборигенски език, на който „nyinggulu“ означава „нос“, „дълбоководен“ или „висока земя, издигаща се в морето“.

За разлика от Големия бариерен риф, който, както името му подсказва, е бариерен риф, Нингалу е „крайбрежен риф“ или „брегови риф“ (fringing reef), което означава, че се намира директно до брега или в непосредствена близост до него. Всъщност, Нингалу е единственият голям риф, разположен толкова близо до сушата. Това прави Нингалу лесно достъпен за гмурци и плувци с шнорхел, тъй като рифът може да се достигне в рамките на половин час пътуване с лодка. За сравнение, за да стигнете до Големия бариерен риф от континента са ви необходими около 2-3 часа.

Освен това, рифът Нингалу е и най-голямата система от крайбрежни рифове в света, която обхваща 6,045 км² от източната част на Индийския океан и се простира на над 300 км по крайбрежието на Западна Австралия.

Денят започна с ранно ставане, след което се отправихме към агенцията за гмуркане, която ни предостави необходимата екипировки и инструкции за безопасност, преди да се насочим към брега.

Кораловият залив притежава най-красивия плаж, който бях виждал дотогава. Беше толкова обширен и просторен, водата имаше наситен тюркоазен цвят и най-хубавото беше, че почти нямаше хора, така че имах чувството, че сме на изцяло частен плаж само за нас.

Качихме се на лодката и се понесохме през бурните вълни към рифа. Дори пътуването с лодка беше преживяване само по себе си. С приближаването ни към рифа водата ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Самият риф можеше да се забележи от лодката, тъй като планините от корали достигаха до повърхността на водата.

Щяхме да влезем във водата два пъти – първият път, за да тестваме екипировката си и да разгледаме рифа с един от гидовете, вторият – за да плуваме с манти. За плуването с мантите щяхме да бъдем разделени на две групи, така че да няма повече от 10 души във водата едновременно.

Да влезеш в открития океан за първи път е толкова вълнуващо. В началото се чувстваш уязвим и слаб в 12-метровите бурни води на морската стихия, но постепенно свикваш с вълните и течението и бързо откриваш удоволствието от това да плуваш из необятната шир.

Точно когато щях да се плъзна във водата от рампата в задната част на лодката, тръпка от вълнение премина по цялото ми тяло. Имах пеперуди в стомаха си, но събрах кураж и смело скочих в сините дълбини. Веднага щом влязохме, вълните започнаха да ни люлеят напред-назад и наляво и надясно. Може да е малко ужасяващо, ако човек плува в открито море за първи път, но бързо се научаваш как да се справяш с вълните и течението.

След няколко минути най-накрая се осмелих да потопя глава във водата и да надникна под повърхността. Никога няма да забравя първия си поглед към рифа. Това беше единственото нещо в живота ми, което буквално спря дъха ми. Бях изумена от гледката. Когато видиш рифа за първи път, просто не можеш да не се запиташ как е възможно това да е реално. Въпреки че бях виждала снимки на рифове преди, никога не можех и да си представя, че нещо толкова красиво, величествено и впечатляващо може да се крие там долу под повърхността на водата. Да видиш това творение на природата със собствените си очи е истинско чудо, а плуването точно до него е незабравимо преживяване.

Тази чудесна гледка бързо премахна всичките ми страхове и притеснения. Нашият гид ни разведе около високите коралови образувания, които приличаха на подводни планини, като от време на време спираше и ни даваше информация за морската фауна, която виждахме.

Рифът изобилстваше от корали, които на свой ред кипяха от живот. Гледката беше пленителна. Срещаха се риби с всякакви цветове, размери и форми. На едно място видяхме две зелени костенурки (Chelonia mydas), почиващи си на корал. Изведнъж едната от тях се отдели от корала и се плъзна през дълбокото синьо море. Това изящно създание, носещо се във водата без усилие, грациозно и спокойно, ме омагьоса. Нямам думи, с които да опиша колко прекрасно и неземно беше това преживяване – да споделяш едно и също пространство с това величествено създание, да плуваш само на метри от него, да следваш всяко негово движение, издигане и спускане, забравяйки напълно за света около теб и изживявайки всяка една секунда пълноценно. Това беше едно от най-невероятните неща, които някога съм имала привилегията да изживея.

Продължихме да плуваме и видяхме рифова акула, някои други видове скатове, много риби и, разбира се, огромно разнообразие от корали.

След първата сесия бях без думи. Не можех да повярвам на това, което бях видяла, не можех да повярвам, че този добре скрит свят съществува. Единственото, което исках, беше да остана там завинаги.

По време на кратката почивка на лодката, екипажът беше зает с локализирането на мантите като за целта използваха дронове. Стремяха се да позиционират лодката по такъв начин, че когато мантите се приближат до нас във водата, те да преминат отзад, под нас и след това пред нас, за да можем ние да наблюдават величествените създания възможно най-дълго.

Сред пътниците цареше атмосфера на очакване и вълнението беше осезаемо. Със затаен дъх копнеехме за срещата с владетелите на дълбините. Най-накрая ги намерихме. Когато влязохме във водата и за първи път зърнах една от мантите, първоначалното ми напрежение и трепет бързо бяха заменени от пълно чувство на спокойствие, докато този нежен гигант си проправяше път през водата с гъвкава грация, без изобщо да забелязва всички нас, които го наблюдавахме с изумление и страхопочитание. Усещането беше сякаш времето беше спряло и тогава, толкова бързо, колкото се беше появило, това внушително създание изчезна дълбоко в необятността на океана.

След плуването с мантите екипажът ни осигури обяд и можехме да се отпуснем, наслаждавайки се на хубавите спомени за целия този невероятен морски живот, който бяхме видели.

На следващия ден се сбогувахме с Кораловия залив и се отправихме към Ексмаут (Exmouth), крайната ни дестинация за деня. Следващите два дни от нашето пътуване бяха по-спокойни и не толкова забързани, посветени на бавни разходки, наслада от природата и просто време за почивка без стриктен план.

По пътя ни към Ексмаут спряхме в Национален парк „Кейп Рейндж“, разположен от западната страна на полуостров Норт Уест Кейп (North West Cape), на чиято източна страна се намира и Ексмаут. Ще се изненадате колко много известни и неизвестни национални паркове има в Австралия. Освен големите и взеизвестни като „Какаду“, „Сините Планини“ и „Улуру - Ката Джута“, ако увеличите картата на Австралия, ще видите колко много по-малки национални паркове изникват като гъби пред очите ви.

„Кейп Рейндж“ е известен с каньона Чарлз Найф („Charles Knife“ – „Ножът на Чарлз“). Ние не слязохме в самия каньон, а просто се насладихме на гледката от високо място за наблюдение, откъдето се разкриваше широка, спокойна панорама към безкрайните стръмни склонове с оскъдна растителност от храсти и треви, която е успяла да оцелее под безмилостните лъчи на парещото слънце.

След тази кратка спирка продължихме към Ексмаут, където пристигнахме около обяд. Ексмаут е малък град в Западна Австралия с население от около 3000 души. Макар и по-голям от Кораловия залив, градът беше много по-спокоен и тих, което създаваше усещане за лека монотонност и дори скука. Основният поминък в града е туризма и подобно на Кораловия залив, в Ексмаут също има много агенции, които предлагат различни водни спортове, преживявание и екскурзии на рифа Нингалу като плуване с костенурки, манти и китови акули, сърф, каяк, риболов и ветроходство.

Улиците бяха абсолютно празни и нищо не нарушаваше тишината и усамотението на това малко селище. Това спокойствие и липсата на активна човешка дейност бяха предпоставка много представители на дивия свят да направят Ексмаут част от своята територия и свое убежище, като например емутата, които спокойно се разхождаха по улиците и в центъра на града.

Следобед отидохме до плажа Бъндеги (Bundegi Beach), който беше на около половин час път с кола от Ексмаут. Това е един от онези безброй много плажове по крайбрежието на Австралия, които може да имате изцяло на свое разположние. Знаете ли, че според различни оценки и източници Австралия има между 10,000 и 12,000 наименувани плажа? Повече от всяка друга държава. Ако посещавате по един австралийски плаж на ден, ще ви отнеме над 27 години, за да посетите всичките - факти, които просто те оставя без думи. А най-прекрасното е, че ако познавате страната или поне някоя местност достатъчно добре, както нашия гид, винаги можете да намерите плаж с изкрящо бял пясък и кристално чиста вода с тюркоазен цвят само за себе си.

В този случай плажът Бундеги беше изцяло на наше разположение. Познато ли ви е чувството да имате плаж само за себе си? Вълшебно е – няма шум, няма тълпи, само звукът на вълните и вятъра, който минава над пясъка. Пространството изглежда безкрайно, всичко наоколо забавя ритъма си и сякаш времето спира специално за този момент.

Първата ни спирка за следващия ден беше фарът Вламинг Хед (Vlamingh Head Lighthouse), на север от Ексмаут, близо до върха на п-в Норт Уест Кейп. Ако има едно нещо, което изобилства в Австралия, то това са фарове, които още от началото на европейското заселване са били ключова инфраструктура за безопасността на корабите по дългото и опасно крайбрежие. Макар практическата им функция да е останала далеч в миналото, днес много от старите фарове се възприемат като исторически паметници и част от морското наследство и идентичността на страната, тъй като те разказват за ранната навигация, за развитието на крайбрежните общности на новооформената австралийска държава и за трудните условия, в които са работили фаропазачите.

След това кратко посещение отидохме до каньона Манду Манду (Mandu Mandu Gorge) в Национален парк „Кейп Рейндж“ за кратък преход. Дъното на каньона беше покрито изцяло с камъни, което направи прехода доста труден. Нещо повече, то беше директно изложено на слънцето и жегата беше започнала да се усилва, което допълнително увеличаваше усилията ни и правеше разходката още по-изтощителна. Въпреки това, усилието си струваше напълно, защото по пътя имахме късмета да видим скални валабита, наричани още каменни кенгура (Petrogale lateralis), в естествената им среда, което направи преживяването още по-специално и запомнящо се.

След като се разходихме по дъното на каньона, се изкачихме по ръба и се насладихме на някои зашеметяващи гледки към пропастта отдолу и океана в далечината.

Последната спирка за деня беше Тюркоазният залив (Turquoise Bay), който също се намира в Национален парк „Кейп Рейндж“. Винаги съм била от хората, които обичат да съзерцават плажа и да се възхищават на неговата красота, необятност и дива природа, а в този случай Тюркоазният залив ме плени напълно. Това е най-красивият плаж, който някога съм виждала. Как изобщо мога да го опиша?

Плажът беше необятен – разгръщаше се в плавна, извита линия, с малко заливче от едната страна, където морето тихо се вливаше в сушата. Вълните идваха от различни посоки, припокриваха се и заливаха брега, а след това отстъпваха място на искрящия, мек, бял пясък, който приличаше на фин прах от светлина. Водата беше кристално чиста, почти нереално прозрачна, в онзи дълбок синьо-тюркоазен оттенък, който извиква представи за далечни тропически кътчета.

Плажът ми напомни за неповторимите плажове на Карибите или Малдивите от лъскавите туристически брошури, но в същото време носеше усещане за нещо още по-диво, недокоснато и неподправено.

Небето беше безупречно синьо – широка, безкрайна повърхност от светлина, без нито един облак, който да наруши съвършената му чистота.

И накрая, най-голямото удоволствие беше, че нямаше никой – само ние. Цялото това райско място, сякаш извадено от сън, беше изцяло наше. В този миг не можеше да се поиска нищо повече.

Тюркоазният залив е специално място не само заради красотата си, която беше несравнима, но и заради цялото преживяване и усещане, които носеше – уединение, спокойствие, отдалеченост – всичко се съчетаваше и създаваше специална атмосфера, която е един от най-скъпите ми спомени от Австралия като цяло.

(Продължава в част 2.)