Хората общуват с кучета дори по-дълго, отколкото сме смятали

Учените отдавна знаят, че кучетата са първите опитомени животни, много преди да се утвърди змеделието. Но точният момент, в който се ражда това най-дълго приятелство в човешката история, сега се измества още по-назад.

Две нови статии статии, публикувани в Nature, сравняват генетиката на кучета, открити в древни човешки обекти из цяла Европа. Те показват, че кучетата са се отделили генетично от вълците – и са живели в близост до хората – преди повече от 14 000 години. Дори преди развитието на земеделието, кучетата вече са били част от ежедневието на много древни култури, вероятно помагайки при охрана, лов или в различни ритуали.

„След като веднъж се появят, кучетата се прикрепят към човешките популации през времето“, казва Лачи Скарсбрук, палеогенетик в Университета „Лудвиг Максимилиан" в Мюнхен. „Наричаме ги швейцарското армейско куче. Те могат да се адаптират към всички културни роли, които свързваме с тях и днес.“

Археолозите са откривали останки от кучета, погребани редом с хора, датирани отпреди 34 000 години. Но само това, че нещо кучешко е погребано до човек, не е достатъчно доказателство, че става дума за куче, обяснява Скарсбрук. „Погребването на животно редом с хора е рискован метод за определяне на домашни животни. Знаем, че хората хилядолетия наред са погребвали и диви животни редом с хора“, казва той.

Освен това скелетите на кучета и вълци често са изключително сходни – особено когато разполагаме само с част от череп или един зъб. „Много от най-ранните предполагаеми кучета, когато направим ДНК анализ, всъщност се оказват вълци“, казва Уилям Марш, палеогенетик в Природонаучния музей в Лондон. Досегашните изследвания са датирали най-старото сигурно куче на около 10 900 години. По това време, обяснява Марш, „кучетата вече са генетично много различни от вълците“. Това означава, че процесът на одомашняване трябва да е започнал хиляди години по-рано, вероятно през горния палеолит, между 12 000 и 50 000 години.

„Ако кучетата са били в Европа толкова рано, бихме очаквали да открием повече от тях“, казва Андерс Бергстрьом, еволюционен генетик в Университета на Източна Англия. „Затова започнахме мащабно търсене на най-ранните кучета в Европа и взехме проби от възможно най-широк кръг находки.“

Бергстрьом и неговият екип вземат проби от останките на 216 кучета, погребани близо до хора в продължение на хиляди години, от 46 000-годишен обект в Гойет, Белгия, до 5000-годишни скелети от Шотландия. Те сравняват реконструираната ДНК, за да разграничат кучета от вълци. Най-старата сигурна проба от куче е датирана на 14 200 години и идва от обект в Швейцария.

Междувременно Скарсбрук, Марш и колегите им взели проби от осем кучешки останки, открити в Турция, Иран, Сърбия и Англия. Тези кости са на възраст между 15 800 и 8 900 години. Учените изследвали както ДНК в клетъчното ядро, така и митохондриалната ДНК, която се предава единствено по майчина линия.

Скарсбрук и Марш установили, че шест от пробите наистина принадлежат на кучета – и всички те са генетично много сходни. Това подсказва, че в Европа е съществувала единна и трайна линия кучета, разпространена по целия континент преди 14 300 години.

Изследванията не могат да разкажат как точно са изглеждали тези ранни кучета, но те не са били сладки померанчета с дрешки. „Подозираме, че са приличали на по-дребни вълци“, казва Скарсбрук. Въпреки това техните гени са оцелели до днес и присъстват в множество съвременни породи, включително немската овчарка и санбернарът.

Макар двете изследователски групи да достигат сходни времеви рамки, те разглеждат различни аспекти. Екипът на Бергстрьом, разполагайки с огромен генетичен набор, успява да проследи как се е променяла кучешката ДНК след появата на земеделието.

Земеделието се заражда в Плодородния полумесец в Близкия изток преди около 12 000 години. Оттам земеделците мигрират масово към Европа, носейки със себе си опитомени животни, култури и технологии. „Те заменят около 80 до 90 процента от генетичния произход на тогавашните европейци“, казва Бергстрьом. Този процес е бил драматичен – и вероятно насилствен.

Но анализът показва, че новодошлите фермери не изместват напълно местните кучета. „Всъщност те включват старите кучета в собствените си кучешки популации“, обяснява Бергстрьом.

Докато тази група проследява генетични промени във времето, Марш, Скарсбрук и колегите им изследват генетичните връзки между три култури в различни региони. Магдаленската култура обхваща Западна Европа от Франция и Испания до Англия преди около 14 000 години. Епиграветската култура е разпространена из Германия и Италия. А ловците събирачи от Анадола населяват днешна Турция.

Всички тези групи са имали сходни кучета. Кучета, за които са се грижили. В Анадола покойниците са били погребвани заедно с кученцата си, което говори за силна лична връзка, отбелязва Скарсбрук.

Магдаленската култура, напротив, практикува погребален канибализъм. Хората оформяли човешки черепи като чаши, дялали върху костите и разчленявали телата след смъртта. Подобни следи – дупки, резки и разчленяване – откриваме и по черепите на кучета от този период. „Всички те сякаш са се отнасяли към кучетата по изключително символичен начин, подобно на това как ние ги възприемаме днес“, казва Марш.

Изследванията са „невероятни примери за филогеография и популационна геномика“, казва Емили Пъкет от Университета на Мемфис. Освен това „те ни разкриват и важни неща за самите хора“.

Въпреки че резултатите показват, че домашните кучета са били широко разпространени в Европа преди 14 000 години, това не означава, че опитомяването е станало тогава. Вероятно е започнало много по-рано и извън Европа, казва Кришна Виерамах от Университета „Стоуни Брук" в Ню Йорк. Кучетата от тези проучвания вече са ясно разграничими от вълците. А първите опитомени животни вероятно са били почти неразличими от дивите си предшественици.

„Опитомяването е дълъг процес“, казва той. „То продължава поколения наред. Не става изведнъж.“

(Може би кучетата изобщо не са имали нужда от нас, за да се опитомят)

Докато учените не открият още по-стари останки, за да проследят точния момент на раздялата между вълци и кучета, времето на опитомяването ще остане загадка. А това оставя много въпроси около раждането на първия Шаро. „Можете да си представите как това отключва нова част от нашето мислене“, казва Скарсбрук. „Някога сме влизали в конфликт с тези животни, а сега имаме вид, който е в съюз с нас и това е изумително.“