Въстанието на Асен и Петър и възстановяването на българската държава

Въстанието на Асен и Петър е освободително движение на българите по време на Византийското владичество над българските земи. Началото му е обявено в Търново на 26 октомври 1185 г. (празникът на Свети Димитър Солунски) и продължава до 1187 г., когато се поставя началото на Второ българско царство, управлявано от династията на Асеневци.

През XI век българите вдигат няколко въстания, две от които целят отхвърляне на византийското господство. Първото от тях е през 1040 – 1041 г., начело със сина на Гаврил Радомир – Делян, внук на великия цар Самуил, издигнат на щит от войниците и провъзгласен за цар под името Петър (Петър Делян). През 1072 – 1073 г. се води второто освободително българско въстание с водач боляринът Георги Войтех. Третото освободително въстание се води през 1185 - 1187 г. от Асеневци и води до възстановяването на българската държава.

В края на 1185 г., по време на управлението на последния император от династията Комнини – Андроник I Комнин, Византия изпада в дълбока криза, породена от вътрешни противоборства и външни сътресения. Селджукските турци успешно напредват в Мала Азия, маджарите завладяват Белградска и Браничевска област. Сърбите отхвърлят васалната си зависимост от Византия и окупират Нишката област. През лятото на 1185 г. норманите нападат югозападните предели на империята и завладяват Драч и Солун, след което се насочват на изток към Константинопол. Андроник I е свален от престола и на власт идва друга династия – тази на Ангелите. Новият император Исак II Ангел трябва да се справи с тежката задача да преустанови напредването на норманите и да изгони сърбите и маджарите от северозападните имперски земи.

Политическата немощ на Византия вдъхва надежда на българи, особено в Мизия, които са натрупали дух на непримиримост и съпротива, което води и до предаването на боен опит през поколенията. Необходим е само повод, за да излеят недоволството си в бунт. Такъв повод се оказва сватбата на Исак II Ангел с унгарската принцеса Маргарита, чрез която императорът се надява да си възвърне Белгардската и Браничевската области. За да подготви подобаващо сватбата си, той решава да наложи допълнителен данък в животни на българите в Източна Стара планина и по Южното Черноморие. Това предизвиква надигане на населението в Северна България, към което се присъединяват и част от власите, живеещи на юг от Дунав.

Начело на въстанието застават двамата братя Теодор и Асен, които са недоволни от отказа на императора да им даде исканата от тях прония върху “едно слабодоходно място, което се намира при Хемус”. Според проф. П. Мутафчиев обаче императорът не би отхвърлил молбата им, особено в момент, когато се нуждае от много войници. Затова според него Петър и Асен са поискали от него да им бъде признато военното командване над Дунавска България.

След отказа на императора Теодор и Асен се връщат в България, решени да застанат начело на вече разбунтувалите се българи. Те обявяват въстанието на 26 октомври 1185 г. в търновската църква “Свети Димитър”. За цар на българите и власите е провъзгласен по-големият от двамата братя – Теодор, който приема името Петър. Възстановено е и името на държавата – България. Бунтовниците се насочват към Преслав, но не успяват да превземат. Тогава Петър провъзгласява за столица Търново. В Северна България освен Преслав в ромейски ръце остава само Варна.

През лятото на 1186 г. византийският император Исак II Ангел решава да се справи с въстаниците и с голяма войска тръгва срещу тях. При невъзможността да му се противопоставят, Петър и Асен са принудени да изтеглят своята войска на север от Дунав, където започват да преговарят с куманите и успяват да ги привлекат на своя страна.

Заедно с куманските отряди Асеневци бързо възстановяват властта си и отново се спускат на юг, стремейки се да възстановят целостта на държавата в нейните етнически граници.

През пролетта на 1187 г. византийците преминават Стара планина, но не успяват да стигнат до Търново, тъй като на пътя им се изправя силната Ловешка крепост, която Исак II Ангел обаждана в продължение на три месеца. Единственият му успех е пленяването на годеницата на Асен, което става повод за започване на мирни преговори и сключването на примирие, известно като Ловешкият мир.

По време на мирните преговори императорът признава властта на Асеневци над Мизия, а те се задължават да не нападат повече земите на империята. С това фактически се признава възобновяването на българската държава. Като гаранция за спазването на задълженията от българска страна, най-малкият от братята - Калоян – заминава като заложник за Константинопол (след около две години успява да избяга).

Без да губят време Асеневци се заемат с възстановяване на държавността, съграждане на нови крепости и разпределяне на гарнизони. А новата столица на България, Търновград, в последствие се издига като един от най-големите културно-политически и религиозни центрове на Балканите.