144 години от рождението на Владимир Димитров – Майстора

“Обичах изкуството и никога не съм вервал, че без него бих бил годен за друго. Може много да съм грешил в тоя път, но – бех щастлив.”

Владимир Димитров - Майстора

(Из "Разговори и спомени" - проф. В. Стоилов)

Владимир Димитров – Майстора (1882 - 1960) е едно от големи имена в българското изобразително изкуство и живопис. Неговите портрети и композиции притежават изразителни цветове, идеалистичен рисунък и силно символно излъчване. Изявява се в портретния и пейзажния жанр.

Той е най-самобитният български художник - синоним на българския национален дух.

Участва като доброволец в Балканската война (1912 – 1913) и отразява целия поход на 13 рилски пехотен полк в стотици рисунки. По този начин става първият официален български военен кореспондент. Участва и в Първата световна война (1915 – 1918), като художник на славната Седма пехотна рилска дивизия (през Първата световна война влиза в състава на 2-ра армия). През 1916 г. се представя на изложбата на художниците от съюзническите армии в Берлин с 13 рисунки.

Творчеството на Владимир Димитров - Майстора, в цялото му разнообразие от техники, сюжети и формати, наброява около 2600 творби. Около 300 са собственост на частни колекции. Около 250 негови картини са в чужбина – Чехия, Италия, САЩ, Будапеща, Виена, Рим, Цариград.

Беднякът, щом влезе в чужда къща, бърза да разбере колко кокошки има на двора и колко яйца снасят в полозите.

Ала тоя никакъв на вид пришълец в Шишковци, дълъг като снопена върлина, не обърна внимание на дворните птици. Настани се в горния кат на Веячевата къща – хубава и здрава – и всеки ден прекосяваше двора към градините, готов да прегази с дългите си крака любознателните животинки. Те се трупаха наоколо му, кудкудякаха и вдигаха всякаква врява, сякаш снасяха яйце след яйце, а той само трябваше да ги събира. А петелът, с три пера на опашката, извити като жетварски сърпове, кръжеше наоколо и командуваше своето войнство.

Веднъж слънцето още примигваше сънливо в тревата на градините, пришълецът Влади, помъкнал своята вечна кошница и рамка, с изпънато на дайре бяло платно, застъпи една от кокошките. Петелът се разгневи и запротестира, ала Влади беше художник – артист, реши да го подиграе и изкукурига срещу му. Сърпоносецът взе това за препирня, направи кръг през целия двор, спря внезапно и го погледна с едното око: Защо ме лъжеш? – рече му той. Художникът, както носеше палитрата си, изкукурига още веднъж – така хубаво го направи, че цялото кокоше войнство застана на един крак и накриви глава към съперника на своя повелител.

Да не изгуби престиж, петелът се засили, излетя над двора и кацна на оградата. Там разтръска крила и преди да се слегне перушината му, изкукурига с двойно по-голямо гърло. Това изведе от техните скривалища козата с яренцето ѝ, кучето, посипано с мръсна слама, и магарето, което обяви присъствието си, като изпръхтя с ноздри. Изобщо това пехливанско надкукуригване стана истинско събитие, защото сам летният ден пристигна ленив на земята – предупреждение, че не обича врявата.

Високият квартирант, с нос като орало и брада на пророк, закрачи към градината – остави птиците да се разправят помежду си. Там разтвори своята кутия, пусна кошницата в тревата и намести рамката с платното до една ябълка. Като намигаше с едното око, повлиян от петела, той започна да нанася с дългата си ръка разни шарении върху платното. Над него през клоните надничаха едри ябълки и круши, които бързаха да доузреят, усетили слънчевите сокове.

Художникът поглеждаше към кошницата си, после към тях, а по някое време очите му отскочиха над полето – по разпокъсаните небесни хармани над замята.

Към обед слънцето спря за малко точно по средата на своя път – поколеба се дали да се спусне надолу и да се прибере навреме в къщата си. За тази му постъпка имаше една важна причина: художникът беше изпълнил цялото платно с кехлибарени гроздове сред лозови листа, изпръскани с капчици син камък. От гроздето напираше толкова светлина и сладост, че всеки можеше да ги сбърка с истински. Слънцето се почуди-почуди на картината – защото майсторът току-що я изнесе изпод сянката и я подпря край оградата.

Сам искаше да я види от по-далече, пък и зърната да поемат още малко слънчева светлина.

– Е, не излезе баш както трябва, ама нейсе! Човек не може да надхитри природата! – каза на себе си художникът.

След туй намести внимателно шапката на главата си и тръгна с широки, подгъващи се крачки към пруста на къщата. Остави картината край оградата, остави и кошницата. Взе само кутията с боите, притисната под костеливия лакът на ръката.

Тъкмо в това време, кокошето войнство се изниза под оградата – мълчаливо и заканително. Щом художникът се скри в пруста, то наобиколи картината, огледа я от всички страни с всичките си очи и се залови за критична работа. Особена кокоша възбуда, тиха вражда и примесена с радостно къркане врява, и по зърната на гроздето заваля градушка от кокоши човки.

Когато след време Влади – художникът, се върна в градината да довърши картината си, завари страшна олелия. Две деца гонеха с настървение птичата бригада, нейните членове подхвъркаха в едрата трева, спъваха се, криеха се в плета и кудкудякаха обезумели. Петелът сърпоносец не можеше да им помогне нищо – беше кацнал на най-високата част на оградата и оттам само се заканваше.

Художникът отведнъж забеляза причината за тази суматоха.

Платното цялото беше прочокано и върху него личаха само обелките от кехлибарените зърна на гроздето. Встрани под овощните дървета се мъдреше кошницата с истинските гроздове – незабелязана от разгневената бригада.

– Ей туй се казва критика! – засмя се щастливо художникът. – И аз тъй правя, изчиствам изпърво най-зрелите зърна, че въззелените могат да почакат до следващия ден! – усмивката му угасна, а очите му продължиха да светят от радост…

Сега, след много години, в същата къща – само че подновена и разхубавена, всеки може да види сума картини и шарени черги по стените. Все от този изкусен майстор на четката. Отпред в градината е неговият гроб – той пожела, щом умре, да го пренесат тук. Самата картина с изчоканото грозде никой не може да каже къде е.

А ако питате за кокошките и за петела с трите наточени сърпа на опашката, тях сигурно са ги оскубали и изяли отдавна.

Пада им се такова наказание.

(Публикация на Иван Иванов от 1983 г., посветена на Владимир Димитров – Майстора. Изрезка от вестник, изданието не е известно.)