Виентян

Пътеписи

Пътепис от Атанас Черкезов

Тат Луанг - национален символ на Лаос.

Тат Луанг - национален символ на Лаос.

© Атанас Черкезов

Меконг… От една страна, миналото, от което всички искат да изтръгнат лаосците, от друга, бъдещето, към което всички вярват, че трябва да се стремят. На кой бряг е щастието?“

Тициано Терцани

Не е лесно да си тръгне човек от Луанг Прабанг. Ако се поддадеш на очарованието му е възможно да се влюбиш, а кой иска да си тръгне от любовта, особено, ако му се струва споделена. Красота, приятни емоции, спокойствие, романтика… градът знае как да впечатлява. Тук е от векове и разполага с цялото време до края на света. Но времето е най-ценният ресурс за нас простосмъртните и основен мотив да се движим напред.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, но вече не бях в позиция да разсъждавам за значимостта на личността ми. Само преди дни бях реализирал дългогодишен блян да видя Ангкор, а сега бях приятно изненадан от Луанг Прабанг. Оттук нататък пътуването ми се струваше безсмислено. Дори и мисълта за островите в Южнокитайско море, на границата на Тайланд с Камбоджа, не ми даваха достатъчен стимул. Все още сме в Лаос и ни предстои пътуване през планини и джунгли, за да достигнем до столицата Виентян. Може би магията не е свършила. Такива мисли ни се въртяха в главите, когато поехме неуверено на юг. А страхът от летене, ограничеността на финансите и желанието да се слеем с тълпата определи една автогара като стартова точка.

От дете обичам автогарите. Суетенето на забързаните хора, багажите, шумът на двигателите и автобусите тръгващи в различни посоки. Макар и вредна, тази атмосфера наситена с изгорели газове и изпарения от протеклите автомобилни масла лекува душата ми. Аз съм част от хаоса, но веднъж седнал зад стъклото на автобуса само наблюдавам света около мен. Различни съдби в различни посоки.

След спокойствието на Стария град, автогарата в Луанг Прабанг ме посреща със суматоха и създава в мен чувство на несигурност. Нощният автобус за Виентян е с удобни седалки, които се спускат назад и за непретенциозния и уморен пътешественик се превръщат в удобно легло. Приятно съм изненадан, въпреки че би трябвало да го очаквам, тъй като съм купил билети за ВИП автобус. Но в Азия често добавят „ВИП“ към превозното средство, а реалността в повечето случаи няма нищо общо с нашето разбиране за тази „титла“. В крайна сметка потегляме по разписание. Хората край мен са разнородна тълпа, облечени в различни цветове и стилове, и излъчват основно неприятни миризми. Опитвам се да се разсея гледайки навън, но когато излизаме от града и прозорците стават черни като нощта, сънят превзема умореното ми тяло.

Събуждам се дезориентиран. Всички слизат и от съседите през пътеката разбирам, че е време за среднощна вечеря. В цената на билета влиза и хапване в крайпътен ресторант. Предъвквам храната и разглеждам широкото помещение. Хигиената не е на особена почит тук, но украсата по случай наближаващата лаоска нова година умело отклонява вниманието на разглезените западни туристи. Изкуствената елха с гирлянди и червеният Дядо Коледа изглеждат гротескно през април, насред тропическата джунгла.

Скоро пак съм в „5-звездното“ легло. Затварям очи. Отварям ги часове по-късно. Автобусът е спрял в отбивка край тесния път и около него е пълно с хора, които извършват без свян естествените си нужди.

В ранните часове на денонощието сме преминали през Ванг Виенг, прочул се в последните години като парти център за разюзданите западни бакпакъри в тийнейджърска възраст. Красотата на природата в района е зашеметяваща дори и от снимките, които съм гледал. Но в тъмнината на нощта е невъзможно да се видят зелените гори, покриващи планините, свежите оризища и тъмните води на Меконг. Оставям го в списъка за следващо посещение и спокойно проспивам тази част от Лаос.

Гледката от Патуксай към ниския, потънал в зеленина Виентян.

Гледката от Патуксай към ниския, потънал в зеленина Виентян.

© Атанас Черкезов

На развиделяване влизаме в столицата Виентян. Градът бавно и лениво се събужда в утрото на новия ден. Предварително съм проучил виртуално района и смело поемаме пеша към централната част, където се намира набелязаният хотел. Служителите на рецепцията също са будни, но въобще не се трогват от присъствието на двама бездомни европейци. Егото ми е наранено след безуспешния опит да привлека вниманието им и скоро се настаняваме при конкуренцията отсреща.

Виентян е столица на Лаос и със своите 400 000 жители е най-голямото населено място в страната. Прашният крайречен град е разположен на самата граница с Тайланд, а топлият климат, дружелюбните жители и евтината бира привличат хиляди туристи.

През 1560 г. крал Сетатират (управлявал в периода 1534-1571 г.) мести тук столицата от Луанг Прабанг. За почти пет века градът е разрушаван и опожаряван многократно от съседите. Веднъж всичките му жители са отвлечени от тайландците, които по този начин са искали да увеличат собственото си население. Траен покой настъпва чак през декември 1975 г., когато Лаоската народно-революционна партия идва на власт.

Както Луанг Прабанг, така и Виентян е богат на храмове. Те са строени в ранния XIX век, но са в традиционен древен стил. Широки и прави булеварди пресичат града и го правят лесен за ориентиране.

Разполагаме с малко повече от 24 часа, така че обиколката започва веднага с Черната ступа – Тат Дам. Построена е през XVI век и е била покрита с чисто злато, но през войната от 1820 г. тайландците го вземат със себе си, оставяйки ступата във вида, в който я виждаме днес.

До Триумфалната арка (Патуксаи – буквален превод Порта на победата) води широкият булевард „Ксанг“. Тя е построена в сърцето на столицата през 60-те години на миналия век. Посветена е на лаоските войници, загубили живота си през Втората световна война, както и в памет на жертвите във войната за независимост от Франция (1949 г.). Любопитен факт е, че е изградена с американски средства и материали, предвидени за строежа на летище, но правителството решава да ги пренасочи към 7-етажния паметник. От най-високата точка се открива панорамна гледка към потъналия в зеленина град.

В централната част на Виентян се намира и ступата Тат Луанг, превърнала се в национален символ на Лаос. Смята се, че през III век проповядващи будизма монаси построяват първоначалния вариант на ступата, в която съхраняват кост от ребро на Буда. През XII век кхмерите строят храм на това място, а върху неговите руини през XVI век в новообявената столица се строи Тат Луанг. Тя е изградена на три нива с обща височина 44 метра, а в основата си е почти квадрат със стена 67-68 метра. Само върхът е покрит със злато, останалата част е боядисана в този цвят. Както и другите паметници във Виентян и тя е разрушавана неколкократно от китайски, бирмански и сиамски завоеватели. След разрушаването ѝ през 1828 г. от тайландците, французите правят опит да я възстановят през 1900 г., но успяват чак 30 години по-късно. Финално придобива сегашния си вид след Втората световна война. Архитектурният стил на ступата отразява особеностите на лаоската култура и тя се превръща в символ на лаоския национализъм.

Националният музей на Лаос е разположен във френска колониална сграда, построена през 1925 г. Първоначално възниква като Музей на революцията, но след 2000 г. се опитва да представи по-всеобхватно историята на лаоския народ и земите му. Експозицията започва с ранната история – кости от динозаври и древни артефакти. Бегъл поглед се хвърля върху една от най-големите забележителности и загадки в Лаос – Долината на гърнетата. Хиляди големи каменни делви на възраст 1500-2000 години, с огромно тегло, са разпръснати на значителна площ. Загадка е какво се е съхранявало в тях – вода, оризово вино или всичко е било едно грандиозно гробище. Следва представяне на занаяти, древни обичаи и ритуали, но основният акцент е върху народната борба против чуждите завоеватели, френските окупатори, японския фашизъм и американския империализъм. Цял етаж е посветен на пътя към социализма, поет през 1975 г. – снимки, писмена информация, статуи на Ленин и Карл Маркс…

Сърдито пионерче.

Сърдито пионерче.

© Атанас Черкезов

Виентян е френска транскрипция на местното название Виенг Чанг, което смислово се превежда като Лунен град. Причините древните да изберат това име за своята столица ми стават ясни по време на вечерната разходка край Меконг. Тя ни дарява с прекрасната гледка на залязващото слънце, а малко по-късно Луната се отразява в мързеливите води на реката. Усещането за Меконг, като символ на спокойствие и мъдрост, се подсилва и с бутилка-две от местната бира Лао.

Продавачка на Нощния пазар.

Продавачка на Нощния пазар.

© Атанас Черкезов

След вкусна вечеря в едно от малките ресторантчета се потапяме в атмосферата на нощния пазар, където сред евтини дрехи и нискокачествени китайски стоки, с изненада откриваме местни художници да предлагат своите картини на безценица. Срещу едно-две евра се сдобиваме с неголеми платна, които лесно можем да носим с нас през остатъка от пътешествието. Сцени от ежедневието на обикновените лаосци, пейзажи от варовиковите планини в района, величественият Меконг с рибарските колиби по крайбрежието… Понякога се оказва, че най-стойностните неща в живота остават недооценени. Блажени са тези, които се натъкнат на тях и осъзнаят значимостта им.

Очарователна гледка към Меконг.

Очарователна гледка към Меконг.

© Атанас Черкезов

Будизмът е преобладаващата религия в Лаос. Той е силно повлиян от индуизма, пренесен от Индия, а голямо влияние върху лаоските будисти има санскритският епос Рамаяна, разказващ историята на Рама и неговата съпруга Сита, която е отвлечена от Равана – демон и цар на Ланка. Най-просто казано, будизмът гледа на живота като брънка от една верига, в която всеки живот е обусловен от предишно съществуване.

Луанг Пу Бунлеуа Сулитат. Човекът с това дълго и трудно за запомняне име е практикувал и проповядвал смесица от индуизъм и будизъм. Затова към името Бунлеуа Сулитат се добавя Луанг Пу, което всъщност е титла, означаваща Преподобният монах. Негова е идеята да създаде парк от религиозни статуи, чиято реализация започва през 1958 г.

На 25 км югоизточно от Виентян се намира Буда парк, където са разположени около 200 на брой индуистки и будистки скулптури. Те изглеждат древни и сякаш събрани от свещени места, но всъщност са направени от неопитни майстори под указанията на господин Сулитат. През 1975 г. революцията кара този мечтател да избяга в съседен Тайланд, където строи друг подобен парк в Нонг Каи. Така двете му творения застават почти едно срещу друго на двата бряга на Меконг.

Буда парк.

Буда парк.

© Атанас Черкезов
Каменна буболечка.

Каменна буболечка.

© Атанас Черкезов
Буда парк.

Буда парк.

© Атанас Черкезов

Гигантска “тиква” привлича погледа на туристите малко след входа на Лаоския парк. С лек поклон се вмъквам в озъбената уста на триметров демон, за да изкача трите етажа на „тиквата“ – да извървя пътя от ада, през земята (ниво II) до Рая, от чиято тераса се докосвам до блаженството, наслаждавайки се на хубава гледка към целия парк. Различават се скулптури на Шива, Вишну и други божества и чудати създания от хилядите религиозни страници на индуизма и будизма. По-късно заобикаляме многоръки каменни статуи, буболечки с размерите на едри кучета и с двойно повече крака; снимам се до огромен алигатор… В каменния лабиринт, притиснати от обедната тропическа жега, ми отнема цяла вечност да премина покрай 40-метров полегнал Буда и да намеря пътя към една студена бира Лао, на която да се насладя вперил уморен поглед в ленивия Меконг.

Полегнал Буда.

Полегнал Буда.

© Атанас Черкезов

Малко по-късно автобусът ни оставя на границата с Тайланд. Следва печат в паспорта и пеша напускам територията на Лаоска народнодемократична република. Зад гърба ми се вее червено знаме със сърп и чук на него, символ на социализма. Зад гърба ми остават и трудолюбивите, добри и смирени хора, забравили покварата на западния свят, щастливи с малкото, което имат. Пред мен е Мостът на лао-тайската дружба, в цялото си величие, който води към Страната на усмивките, алкохола и пороците.

Къде се чувствам по-добре?

„На кой бряг е щастието?“