Великата победа на цар Симеон при Ахелой

След смъртта на император Лъв VI Философ през май 912 г., на престола се възкачва Константин VII Багренородни. Но той е непълнолетен и негови регенти стават Александър, братът на Лъв VI, императрица Зоя Карбонопсина и патриарх Николай Мистик. Според практиката, след смъртта на императора, Симеон изпраща пратеник, който да потвърди мирните отношения, но Александър го отпраща. През лятото на 913 г. Симеон застава начело на армията си и се отправя към Константинопол. Междувременно Александър внезапно умира и се сформира ново регентство, начело с патриарх Николай Мистик. Между него и Симеон започват преговори за мир. Българският владетел е допуснат в столицата и обядва с Константин VII Багренородни. Договорен е брак между Константин VII и дъщерята на Симеон, който би направил българският владетел василеопатор (баща на василевса).

През октомври 913 г. императрица Зоя се завръща от изгнание. През февруари 914 г. отстранява патриарх Николай Мистик от регентството и разваля споразумението за женитба между нейния син и дъщерята на Симеон. Това предизвиква Симеон да предприеме нов поход срещу империята. Българските войски нахлуват в Източна Тракия и превземат Адрианопол (Одрин). През 915 г. българската войска опустошава Солунска и Драчка теми.

Според Йоан Скилица императрица Зоя “решила заедно със сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на запад цялата източна войска, та, като се обединят източните и западните войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищожи”. Византия сключва мир с Арабския халифат през 917 г. и започва широка дипломация и военна подготовка за конфликта с България.

Зоя опитва да създаде могъща коалиция срещу България, включваща Сърбия, маджарите и печенезите. Константин VII Багренородни съобщава в “За управлението на империята”, че стратегът на Драч се опитва да привлече на страната на Византия сръбския княз и чрез него да сключи договор с маджарите. Но българската дипломация разстройва коалицията и в решаващия момент маджарите и печенезите преминават на страната на Симеон.

Решителното сражение става на 20 август 917 г. на Анхиалското поле, между градовете Анхиало (дн. Поморие) и Месембрия, близо до река Ахелой. Според Йоан Скилица отначало ромеите имат пълно надмощие и обръщат българите в бягство. Но разколебани от напускането на бойното поле от пълководеца Лъв Фока, войските започват безпричинно отстъпление, “забравяйки всякаква смелост”. Тогава Симеон “се спуснал с цялата си войска”, нанасяйки им тежко поражение.

Според друг автор настанало “кръвопролитие, каквото от векове не е ставало”. Част от ромеите "били избити с меч, други се издавили в морето, трети пък починали задушени или смазани от конете или поради друго насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта си”.

Историкът Лъв Дякон, който половин век по-късно лично посещава мястото на погрома, с болка пише: “И сега още може да се видят купищата кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите”.

През 918 г. българските войски нахлуват дълбоко в Елада, обезлюдявайки византийските земи. Крайната цел на политическата програма на Симеон изглежда е ликвидирането на византийското присъствие върху целия Балкански полуостров и влизането му в Константинопол като василевс – и тя става все по-достижима. През същата година Българската архиепископия изглежда е въздигната в Патриаршия, а първият български патриарх коронясва Симеон за “василевс (император) на българи и ромеи”. Запазени са оловни печати, върху които българският владетел се титулува “Симеон в Христа, василевс на ромеите”.