Вавилон: Какво е било да живееш в един от най-значимите градове на древността

Град Вавилон, разположен край река Ефрат в Долна Месопотамия, достига зенита на ранната си епоха по време на управлението на цар Хамурапи (1792-1750 г. пр.н.е.). Под неговото управление столицата на империята се утвърждава като космополитен център, привличайки хора от целия регион. Вавилон набира сила и престиж по време на Старовавилонската империя (1894–1595 г. пр.н.е.), но Хамурапи продължава да завладява големи територии в Месопотамия, включително отдалечени градове като Ур, Ешнуна, Ашур, Ниневия и Тутул. С експанзията при Хамурапи голяма част от царството процъфтява – културно, икономически, социално и религиозно – особено в столицата Вавилон.

Хилядите клинописни текстове, оцелели от това време, предоставят завладяващ поглед към живота на вавилонците. Те документират подвизите на царе, военни сблъсъци, дипломатически връзки и правни кодекси. Те също така предлагат любопитни подробности за ежедневието на хората от Месопотамия: техните обичайни задължения, какво ги е тревожило, как са гледали на семейството и какво са купували и продавали. Тези документи, много от които под формата на глинени плочки, показват, че преди почти 4000 години вавилонското общество не е било толкова различно от нашето.

Семейството е било централният фокус, около който е била структурирана цялата общност. Типичната къща, в която е живяло вавилонски семейство, е имала две или три стаи, понякога повече, които са били построени около открит двор. Някои стаи сигурно са били използвани като спални, но има доказателства, които предполагат, че други са служили като работилници или складове. Най-богатите домове са имали допълнителни удобства, като бани, стаи с метални системи за сигурност за пазене на ценни предмети и стаи, които са могли да служат като религиозни светилища.

Семействата във Вавилон обикновено са били основани на моногамен брак. Полигамията е била разрешена от закона, но само в специфични ситуации; например, ако първата съпруга не е родила дете или в случаи като търговец, който е живял дълго време в друг град и е сключил втори брак там. Понякога брачното споразумение – известно като rikistu на акадски, дума, която се е прилагала и за други видове договори – се е сключвало писмено, като са се уточнявали подробности като зестрата, която семейството на булката трябва да предложи. В това общество бракът не е трябвало да бъде “завинаги” и е можел да бъде отменен чрез развод. Годежите също е можело да бъдат прекратени. Няколко вавилонски текста показват как са се извършвали тези раздели.

В един текст от XVIII век пр.н.е. мъж на име Ахам-нирши иска да се откаже от предстоящия си брак. Текстът гласи следното: „В присъствието на тези свидетели те попитаха Ахам-нирши: „Тази жена (все още ли се смята) за твоя жена?“ Той заяви: „(Можете) да ме набиете на кол, да или да ме разчлените – но няма да остана женен (за нея)!“ Така каза той. Попитаха жена му и тя отговори: „Аз (все още) обичам съпруга си.“ Така отговори тя. Той обаче отказа.“

Раждането на деца се е смятало за основна цел на брака и е имало ред какво да се прави, ако една двойка не може да има деца по някаква причина. Те са били наясно, че утробата играе съществена роля в размножаването. Вавилонският Епос за Атрахасис, който разказва за създаването на хората и Големия потоп, включва стиха „утробата беше отворена и раждаше бебета“. Запазени са медицински текстове, които показват, че вавилонците са използвали определени билки, амулети или дори магически практитки, за да се опитат да преодолеят безплодието.

Двойките без биологични деца също така са имали възможността да осиновят дете, било то бебе, по-голямо дете или тийнейджър. Феноменът осиновяване сигурно е бил сравнително често срещан, предвид големия брой запазени текстове за осиновяването. Чрез този акт се е създавала връзка на законно родство между осиновителя и осиновения, аналогична на биологичното родство. Един текст гласи, че: „Ясирум и Ама-Суен са взели за син кърмаче, наречено Или-авили, син на Аяртум, от Аяртум, майка му, и Еристум, нейния съпруг.“ Имало е много причини за извършване на осиновяване: да се осигури наследник, чирак или човек, който да се грижи за осиновителите в напреднала възраст. Да има някой, който да се грижи за погребалните обреди, е друга причина двойките да осиновяват. Що се отнася до осиновеното дете, то е можело да наследи имущество, да научи занаят или, в случай на малки деца, да има родители, които да полагат грижи за него от ранна детска възраст. Осиновяванията, при които дете е ставало чирак на осиновителя си, са засвидетелствани в множество документи.

Например, плочка, датираща от XV век пр.н.е. и открита в Нузи, град в Северна Месопотамия, гласи: „Уитила, син на Вартея, е дал сина си Нания за осиновяване на Тирвия, слуга на Ена-мати. Тирвия ще осигури на Нания съпруга и ще го обучи на тъкачески занаят... Ако Тирвия не успее да обучи Нания на тъкачески занаят, Уитила може при такива обстоятелства да вземе обратно сина си Нания.“

Във Вавилон е било нормално младите мъже да бъдат обучавани на занаят у дома, обикновено следвайки стъпките на баща си. Има десетки описани случаи на писари, свещеници и занаятчии, които са предавали професията си през няколко поколения. В други случаи и чрез договор за чиракуване, признат професионалист е приемал чирак, за да го обучи, както в предишния пример, където тъкачът Тирвия е приел Нания едновременно като чирак и осиновен син.

Вавилонците са ценели занаятчийството. В района на Шумер (в Долна Месопотамия, в днешен Южен Ирак) повечето занаятчии и търговци са били обвързани с двореца и храма. За разлика от това, има доказателства, че във Вавилон на цар Хамурапи много от тези хора са работили за себе си. Археолозите са открили хиляди глинени плочки, които записват доставки (обикновено на ечемик), извършвани до конкретни лица и често посочващи тяхната професия. Например, плочките споменават градинари, ковачи, пекари и строители. Много хора, обикновено жени, деца и роби, са работили в различни занаяти, свързани с обработката на текстил, като тъкане, кардиране (разплитане и подготовка на влакна) или тепане (почистване и увеличаване на дебелината на тъканта). Стоките, които са произвеждали, са били продавани в цяла Месопотамия от търговци, следвайки добре установени търговски пътища. Подобрената инфраструктура и напояване, търговията, а по-късно и военната експанзия, допринасят за осигуряването на богатство на империята.

Силата на вавилонското общество се дължала на множество аспекти, включително централизираното му управление, дипломацията и законите. Кодексът на Хамурапи – 282 закона, разпространени в цялата империя – установява правна система, социален ред, икономически правила, закони за жените, наказания и други. Не е имало липса на поводи за прибягване до правосъдие. Това можело да са спорове за собственост, наследствени конфликти, кражба или развод. Съдиите са били уважавани заради задълбочените си познания за правните кодекси и за подходящите наказания за нарушаването им. Няколко съдии са можели да присъстват на един процес; всъщност, колкото повече съдии е имало, толкова по-голямо е било чувството за легитимност за участващите страни. Всички процеси са се провеждали pro se, тоест страните по делото са се представлявали сами; професионални адвокати не са съществували във Вавилония.

Делата по сериозни случаи са се разглеждали от съдии, свързани с монархията. Документ от XVIII век пр.н.е. описва как трима души, съдили жена на име Сумула-илу за собствеността на къща и овощни градини, са били разгледани от самия цар. „Те дойдоха при царя заради съдебен спор. Царят [отсъди] делото на жената Сумула-илу. Отсега нататък, който [заведе] съдебен спор, ще плати 200 [шекела] сребро.“

Развлеченията са били основна част от ежедневието на древните вавилонци. Има доказателства, че са свирили на инструменти, като флейта, и са практикували танци. Освен музиканти и танцьори, е имало и други професионални артисти, включително певци, змиеукротители, акробати и треньори на мечки.

Те са играли и игри, една от най-популярните от които са зарове, за които са използвали кубообразните кости на глезените на животни. Тези зарове са можели да се използват и за предсказване на бъдещето, когато са били хвърляни върху глинени плочки с изобразени върху тях знаци на зодиака.

Вавилонците са имали и религиозни празници и шествия, включително Акиту, или новогодишния фестивал, който е бил от голямо значение за тях. Този фестивал е чествал Мардук, главното божество от вавилонския пантеон, и е отбелязвал победата му над богинята Тиамат. Акиту е бил момент, който обединявал небето и земята, богатите и бедните, боговете и обикновените хора. Този празник положил обществената основа в старата империя, която проправила пътя пред Вавилон, за да се превърне в скъпоценен бисер на древния свят.