Уил Смит се впуска в най-трансформиращото си приключение досега

УИЛ СМИТ винаги е умеел да разширява границите на екрана – но в документалната поредица „От полюс до полюс“ прави това в буквален смисъл. Сериалът проследява неговото 26 000-километрово пътешествие от Южния до Северния полюс, потапяйки го в едни от най-отдалечените кътчета на планетата – от сърцето на Амазонка до пустинята Калахари. По пътя си той работи с учени в дълбините на пещери, където търсят лекове за смъртоносни болести, и с изследователи в ледените арктически води, които се борят да намерят решения за климатичните промени. Смит се среща и с хората, които наричат тези места свой дом.

Преди премиерата на „От полюс до полюс“ на 13 януари по National Geographic (стрийминг на следващия ден в Disney+ и Hulu), седнахме със Смит, за да поговорим за уроците, които е научил на краищата на Земята. И защо най-дълбоките открития често се намират далеч отвъд собствената ни зона на комфорт.

Сериaлът твърди, че можем да открием отговорите на най-важните житейски въпроси в краищата на света. В Антарктида, Амазонка, Хималаите – какви отговори намерихте вие?

Идеята, че животът е „там, в краищата“, отразява нещо, което баба ми често казваше: „Бог е поставил най-великите неща в живота от другата страна на страха.“ Има нещо особено в това да се научиш да се чувстваш комфортно в дискомфорта. Именно там са най-големите уроци и най-дълбоките прозрения. Срещайки отново и отново хора, които живеят в екстремни условия, открих един парадокс: че щастието често се ражда точно в най-големите трудности. Това беше много осезаемо в Бутан, едно от най-щастливите места на планетата. Попитах един монах: „Каква е тайната?“ Той ми каза, че голяма част от тяхното щастие идва от осъзнатостта за непостоянството – от постоянното напомняне, че всички ще умрем. На пръв поглед звучи мрачно, но всъщност това връща вниманието ти към настоящия момент и към идеята, че той е дар.

Водачът ви в Бутан каза, че щастието идва от „правилната връзка“ с природата. Открихте ли, че това е вярно?

За мен истинското откритие беше по-скоро правилната връзка с другите хора. Това да изграждаш пълноценни взаимоотношения и да премахваш всичко в себе си, което пречи на истинското, радостно общуване.

Можеш ли с този човек, дори да го видиш само веднъж, да имаш истински момент? Да бъде радостен, запомнящ се, вдъхновяващ и за двама ви?

Размишлявахте, че стремежът към слава и успех някога е бил за сметка на други важни части от живота. Променихте ли мисленето си?

Дълго време живеех с погрешната представа, че успехът и способността да осигуря материален комфорт за семейството си означават любов и щастие. Бях обсебен от това да бъда номер едно в бокс офиса. В този процес можеш да пропуснеш, че жена от екипа на снимачната площадка е бременна и остава месец до раждането, или че друг току-що е загубил любим човек. Фокусът единствено върху победата ме направи по-малко осъзнат за красивите движения на живота. Днес преосмислям победата като момент, в който всички учим, растем и се свързваме помежду си.

Преминахте през сериозни физически изпитания, от ледено катерене в Антарктида до гмуркане на Северния полюс. Кое беше най-трудното предизвикателство?

Физическите изпитания… С тях съм свикнал. Тренирал съм, натоварвал съм тялото си. Истинското предизвикателство беше да се отпусна в страха. Най-изнервящото преживяване беше гмуркането на Северния полюс. Точно преди да скоча, някой на лодката извика: „Чакай, чакай!“ Забелязал, че екипировката ми е замръзнала. Ако бях скочил така, нямаше да мога да контролирам плаваемостта си. Това беше доста изнервящо.

Какво беше чувството да сте начело на подобно изследователско приключение?

Беше невероятно да бъда сред хора, които искрено се стремят към самоусъвършенстване и работят за развитието на човечеството. Това е призвание – да живееш на ръба на познанието, да рискуваш, да разширяваш границите и после да споделиш наученото със своята общност.

В Амазонка помогнахте да се извлече отрова от тарантула. Какво научихте от това съзнателно изправяне пред страха?

Ами, първо, колко красива е тази планета и колко невероятно е всичко. Когато останеш прекалено дълго на едно място, привикваш към това, което ядеш, към местата, където ходиш, към гледките. Постепенно се озоваваш в психо-емоционален затвор, без да осъзнаваш, че си ограничил света си до този малък кръг от идеи.

Пътуването до подобни места отвори ума ми и ми показа колко малки са собствените ми проблеми пред това, което се случва по света. Има хора, които изобщо не се интересуват от нещата, които аз смятам за най-важни. Това поражда усещане за вътрешен простор. Има различни животи, различни хора, различни реалности, и разбираш, че няма истински капан. Единственото място, където можеш да бъдеш заключен, е умът ти. А когато умът ти се отвори, светът се отваря заедно с него. И когато светът се отвори, той е великолепен.

След като се сблъскахте с толкова много реални опасности, промени ли се отношението ви към „по-символичните“ – като осъждане или провал?

Да, определено. Всичко опира до това как да остана в мир със себе си, когато умът ми бушува, как да се отпусна, докато животът се случва в цялата си непредсказуемост. Животът постоянно се движи, а аз се уча да поемам дълбоко въздух, да намеря тишината в самия център на бурята и просто да я преживея, докато премине.

Когато се гмуркахме на Северния полюс, нямахме много време за реакция. Наближаваше буря, затова трябваше да действаме веднага. Умът ми крещеше: „Не го прави, не го прави, не го прави!“ И точно в този момент умението да успокоя вътрешния хаос беше най-големият урок. Мисля, че едно от най-съществените човешки качества е да можеш да понесеш всичко, което се случи: да живееш живота такъв, какъвто е, при неговите условия.

Интервюто е редактирано и съкратено за повече яснота.