Риби плуват над малка колония корали Diploria labyrinthiformis и пред масивни колонии от род Orbicella (Orbicella annularis) в една от кораловите купчини, където дребни риби се струпват само през светлата част на деня.
Тази история е публикувана за първи път в януарския брой на списание National Geographic от 1927 г.
Следващите илюстрации са първите публикувани естествени цветни фотографии, направени под повърхността на морето. Те са резултат от седмици и месеци експерименти на д-р У. Х. Лонгли, известен ихтиолог от Гочър колидж (Goucher College), и Чарлз Мартин от фотографските лаборатории на Националното географско дружество.
Условията край островите Драй Тортугас (Dry Tortugas) във Флорида наложиха разработването на специална техника за това уникално фотографско начинание, тъй като обикновената автохромна плака не можеше да регистрира движещия се живот под вода. Беше необходимо да се повиши чувствителността на всички плаки (хиперсенсибилизация), използвани на малка дълбочина, така че подводните експозиции да могат да се намалят до една двайсета от секундата.
Поради влагата, високата температура и липсата на достатъчно мощност на Драй Тортугас за правилна работа на електрически вентилатор, сенсибилизирането трябваше да се извършва всяка сутрин в 5 часа (най-хладното време на деня), за да се предотврати разтапянето на емулсията върху стъклените плаки.
(Тези снимки показват какво се случва с кораловите рифове в един затоплящ се свят)
Прах за светкавица допълва слънчевата светлина за снимки на дълбочина
Когато учените се опитаха да направят автохроми на дълбочина до 4,5 м, се оказа, че поради силно намалената мощност на слънчевата светлина дори хиперсенсибилизираната плака не дава задоволителни резултати. Стана необходимо да се допълни и усили слънчевата светлина. Затова г-н Мартин конструира механизъм с прах за светкавица, който можеше да бъде задействан от потопения фотограф в точния момент, когато подводните „модели“ заемаха най-добрата поза. Допълнителното осветление направи възможно използването на автохроми върху плаки, които не бяха хиперсенсибилизирани.
(Как да правите снимки на дивата природа като професионалист)
Един от проблемите, който трябваше да бъде решен, беше синхронизирането на задействането на праха за светкавица със затвора на камерата, така че той да бъде напълно отворен в момента, когато светкавицата достигне своя пик на осветяване.
За всяко зареждане се използваше близо половин килограм (453,6 г) магнезиев прах. Запалването на такова количество ослепителен експлозив на лодка, управлявана от двама души, които едновременно трябваше да следят неясните движения на водолаза с камерата далеч под водата, беше повече, отколкото човешките нерви могат да понесат. Особено когато понякога се случваше мъжете в лодката да чакат два или три часа, всеки момент очаквайки заслепяващата и оглушителна детонация. Те нямаше как да знаят в кой момент водолазът ще намери своя обект в желаната позиция спрямо обектива.
За да се преодолее това напрежение, бяха конструирани три малки понтона, които да поддържат суха батерия, праха за светкавица и рефлектора. Устройството, плаващо на повърхността и насочвано тук и там, можеше да бъде управлявано от самия водолаз, оставяйки мъжете в лодката свободни да следват колегата си под водата на безопасно и удобно разстояние от мощния експлозив, но достатъчно близо, за да поддържат необходимия поток въздух, изпомпван към човека под повърхността. Самото свързване на електрическите кабели обаче, само на около метър от големия заряд прах, беше рисковано начинание.
При един случай д-р Лонгли беше сериозно изгорен и нетрудоспособен за шест дни поради преждевременна експлозия на една унция прах (около 28 грама). Ако това беше пълният заряд, инцидентът вероятно щеше да бъде фатален или да доведе до трайна слепота.
(Тези изумителни снимки показват живота от гледната точка на една буболечка)
Камерата, използвана за заснемане на тези автохроми, беше поставена в месингов корпус с обикновено стъклено „прозорче“ пред обектива. Допълнителен сенник беше монтиран над стандартния рефлектор, а чрез огледало под остър ъгъл фотографът можеше да фокусира инструмента си, гледайки право напред, вместо да се навежда над камерата – движение, което би било изключително трудно при носене на водолазен шлем.
Благодарение на неуморни усилия и търпение бе постигнат успех в ново поле на фотографията с естествени цветове.
