Тези животни са еволюирали, за да избегнат сигурна смърт

Може би си мислите, че щом едно насекомо бъде погълнато от хищник, жизненият му път приключва. Но за някои видове това далеч не е краят. От пропълзяване обратно по храносмилателния тракт на нападателя до освобождаване на горещ химически взрив от корема си, някои изумително издръжливи животни са развили креативни и неочаквани начини да се измъкнат от смъртта – очевидно въпреки всички шансове.

„Обикновено се смята, че щом плячката бъде изядена или попадне в устата на хищник, смъртта ѝ е неизбежна“, казва Шинджи Сугиура, еколог от Университета в Кобе, Япония. „Но природата не винаги следва строги правила и редица малки животни, от насекоми до змиорки, са развили стратегии за бягство дори след като бъдат погълнати.“

„Тези защитни механизми са толкова поразителни именно защото се задействат в момент, когато всяка надежда изглежда изгубена“, допълва Брайън Гал, зоолог от колежа „Хановър“ в Индиана. „И все пак, ето ви живи и здрави, готови да се храните и да се размножавате още един ден. Странно е да си помислим, че храната ще се съпротивлява, камо ли, че ще победи. Но точно това е принудил естественият подбор някои от тези невероятни организми да правят пред лицето на привидно сигурно поражение.“

През последните десетилетия учените са разкрили част от тези спиращи дъха стратегии, като много от тях тепърва предстои да бъдат открити.

Бръмбарите изглеждат сред абсолютните шампиони, когато става дума за невъобразими бягства от хищници.

Наскоро Сугиура публикува изследване в Scientific Reports, според което различни видове водни бръмбари са способни да използват краката си, за да принудят хищниците си да ги изплюят.

За да стигне до този извод, той провежда експерименти в аквариум, като храни японския обикновен сом с осем вида водни бръмбари и наблюдава какво се случва след поглъщането им.

Някои от бръмбарите били напълно изядени, но други, секунди след това, са били изплюти живи. По-дребните видове се оказали по-успешни в измъкването.

Как обаче го постигат?

За да разкрие механизма, Сугиура провежда втори експеримент с японския бръмбар Regimbartia attenuata, един от най-успешните бегълци. Той отрязва краката на част от екземплярите и ги предлага на сома. В този случай процентът на бягство спада от 70% до едва 15%. Хищникът значително по-лесно успявал да задържи безкраката плячка, което подсказва, че веднъж попаднали в устата му, бръмбарите използват крайниците си, за да се отблъскват или заклещват, принуждавайки рибата да ги изплюе.

И това не е единственият пример, в който краката спасяват живота на водните бръмбари.

В друго проучване, публикувано през 2020 г. в Current Biology, Сугиура дава същите бръмбари на пет различни вида жаби. Повечето от насекомите успели да се измъкнат, като напуснали тялото на жабата през клоаката, след като били погълнати.

Някои особености на този бръмбар вероятно подпомагат дръзкото му бягство, като например малък въздушен джоб, който му позволява да диша, и здрав екзоскелет, устойчив на храносмилателните сокове. Но и тук краката се оказват ключови: експериментите показват, че насекомите ги използват, за да се движат активно в храносмилателния тракт и да намерят изход.

Други бръмбари залагат на далеч по-експлозивна стратегия.

Бръмбарите бомбардировачи са известни с това, че буквално „бомбардират“ хищниците си, като изхвърлят горещ химически спрей, достигащ температурата на кипяща вода, 100°C. Дори когато жаба ги погълне, те не се предават, а освобождават химическия си взрив, което често кара хищника да повърне. Покрит с повръщано, но жив и невредим, бръмбарът продължава живота си така, сякаш нищо особено не се е случило.

Както при всички взаимодействия между хищници и плячка, тези удивителни умения за оцеляване най-вероятно са резултат от вечната еволюционна надпревара във въоръжаването. „Ако съществува дори минимален шанс за оцеляване след залавянето, еволюцията ще го използва“, казва Сара Херман, еколог, специализирала в отношенията хищник–плячка, от Университета на Пенсилвания.

Бръмбарите съвсем не са единствените същества, които по изненадващ начин успяват да избегнат привидно сигурна смърт.

Някои кадифени мравки – които, въпреки името си, всъщност са оси – са наблюдавани да се измъкват, след като бъдат погълнати от жаби, като издържат до 20 минути в стомаха им. Те се спасяват, като се съпротивляват достатъчно дълго, за да накарат хищника да ги повърне, преди да бъдат смлени.

Гордиевите червеи, известни със способността си да паразитират и да манипулират поведението на своите насекоми гостоприемници, демонстрират още по-впечатляващи бягства. Когато заразеният гостоприемник бъде изяден, червеите понякога успяват да пропълзят обратно по храносмилателния тракт на нападателя. В изследване, публикувано през 2006 г. в Nature, учените показват, че някои от тези паразити могат да се измъкнат през устата и носа на жаби или през хрилете на хищни риби, изяли техния гостоприемник.

Младите японски змиорки също са способни активно да бягат, дори след като бъдат погълнати от хищник. А някои видове охлюви очевидно успяват да оцелеят пасивно, след като бъдат изядени от птици като просто преминат през храносмилателната им система и бъдат изхвърлени с изпражненията. Макар и неприятен, този процес може да помогне на коремоногите да се разпространят в райони, до които иначе не биха могли да достигнат.

Въпреки че подобни поведения обикновено се смятат за редки, Сугиура предполага, че те вероятно са били подценявани заради трудността да бъдат наблюдавани в естествени условия. В действителност, казва той, тези стратегии може да са „доста по-често срещани, отколкото се предполагаше досега“.

Определени характеристики на самите хищници може да са допринесли за еволюцията на подобни стратегии. „Смятам, че този тип бягство е тясно свързан с начина, по който хищникът се храни“, казва Сугиура. Подобни механизми вероятно са по-разпространени при плячката на животни като жабите и сомовете, които поглъщат жертвите си живи, вместо първо да ги убият и сдъвчат.

Тези необичайни способности поставят под въпрос и традиционния, линеен начин на мислене за отношенията хищник–плячка, добавя Сара Херман. В класическия екологичен модел хищникът среща плячката си, улавя я и я убива. Но „големите бягства“, като тези на водните бръмбари, показват, че тази последователност може да бъде далеч по-сложна. Те ни карат „да преосмислим какво означава да бъдеш изяден“ и да оценим по-реалистично действителното въздействие на хищниците върху плячката.

„Хищникът традиционно се възприема като мощен организъм, който задвижва динамиката на живота в пространството и времето“, казва тя. „А тези примери ни показват, че това не винаги е така. Хищничеството не е задължително краят на историята. Понякога то е просто началото на ново еволюционно бойно поле между хищници и плячка.