Свилен Русанов стана първият българин, посетил всички 63 национални парка на САЩ

Постижението да посети всички национални паркове на САЩ отнема на Свилен Русанов девет години, изпълнени с немалко трудности и рискове в чуждата страна, както и с много труд, за да може сам да финансира и осъществи пътуванията си. Но то също така му донася удовлетворение и чувство на щастие, каквито можем да изпитаме само, когато сбъдваме мечтите си.

“Светът е хубав, светът е чудесен,

светът има нужда от твоята песен...”

Свилен Русанов е роден в Плевен през 1990 г., израства в Горна Оряховица и завършва средното си образование в Профилираната хуманитарна гимназия ”Св. св. Кирил и Методий” във Велико Търново. След това записва специалност География и биология в Софийския университет и след втори курс отива на първата си студентска бригада в Америка, воден от порива да научава, опознава и вижда нови места, както и от желанието си да отиде в САЩ. “Нашето поколение израсна с идеята, че Америка е нещо невероятно и прекрасно, и голямо, и необятно. И в един момент се оказа, че вътре в мен се е създала една любов към Америка”, казва той.

На следващата година заминава на втора студентска бригада в Щатите, като за втори път работи в Бостън, Масачузетс. Посещава Ниагарския водопад и Ню Йорк. Прибира се у дома, но у него остава желанието да отиде отново. След дипломирането си, записва магистратура Климатология и заминава на трета бригада в САЩ. И този път остава в Америка. “Изкарах два семестъра и реших, че ще си опитам късмета, че ще видя какво може да предложи за мен света и дали мога да се справя. Защото, отивайки там, никой не те чака с питка с мед и баница.”

Установява се на остров Нантъкет, близо до Бостън, Масачузетс, където живее и работи пет години, препитавайки се като таксиметров шофьор. Научава по-добре английски, тъй като работата му го изисква. Зает е предимно през летния сезон, а зимните месеци използва, за да пътува. Посещава Флорида и решава за заживее там. Във Флорида паркира луксозни коли, вдига палатки за сватби и др., разказва Свилен.

През 2015 г., посещава и първия си национален парк в САЩ, “Евърглейдс” в Южна Флорида, огромно мочурище с площ 6 милиона декара, местообитание на алигатори, крокодили, фламинго, морски крави, пантери, черни мечки и др. Свилен казва, че е бил силно впечатлен от видяното.

“Тогава нямах намерение да ходя до всички паркове. В началото започна чисто като туристически интерес”, казва той.

През следващата зима отива в Колорадо на ваканция и посещава два парка. “Постепенно започнах да се питам какво повече има в тези паркове и защо са толкова специални.”

Все по-често използва свободното си време, за да планира и посети нов парк. “На всяко от тези места чувството е различно, защото те пазят цял хабитат – това не са просто паркове, а цели екосистеми, защитени със специални закони.”

В един момент, казва той, е на самолет около най-високия връх в Северна Америка – Денали (6193 м) в Аляска: “Завъртяхме около върха и после кацнахме върху ледника на 5000 м височина.” В следващият момент е в пещера, спускаща се на километър дълбочина под земята, или при най-високите дървета – гигантските секвои в Калифорния, или лети с хеликоптер над най-големия каньон на земята ”Гранд Каньон”, изсечен от река Колорадо, или е на Хаваите, където се намира вулканът Килауеа, изригващ непрекъснато от 1983 г. насам: “Там се качих на един хеликоптер, който се оказа без врати и така летяхме около кратера на вулкана.”

Вече се е преместил в Хонолулу, Хавай, и там среща бъдещата си съпруга, Джесика. В Хавай работи като персонален фитнес треньор, като своеобразно продължение на опита му в културизма, който практикува по-рано в България.

Приключенията и невероятните сцени в естествения свят, на които става свидетел, подхранват желанието му да види колкото може повече от природната красота на необятната страна, но целта да посети всички ѝ национални паркове се заражда едва преди три години, казва Свилен: “Вече бях ходил в Юта, бях ходил в Калифорния, и реших да проверя колко парка вече съм посетил - оказаха се 30-тина. Казах си, че това е едно прекрасно постижение. Тогава избрах да преследвам нещо, което вече бях заобичал. Все още не знаех обаче колко рядко и трудно е това начинание.”

След поредната зима Свилен е добавил още около 15 посетени парка в списъка си.

“След това вече стана много трудно. Всеки един от парковете, които посетих през последните две години от това приключение, бяха доста отдалечени. Миналото лято ходих в Аляска. Трябваше да отделя две седмици, за да посетя три парка. Наложи се да стоя във Феърбанкс пет дни, защото времето беше лошо. Самолетите са малки, за 5-6 човека, но пилотите отказват да летят, ако времето е лошо. Наложи се да стоя пет дни, за да стигна до един парк и да похарча 2000 долара, за да видя един, който е в Арктика.

В Аляска има осем национални парка и до пет от тях няма път. И периодът, в който можеш да ги видиш, е много кратък. Така че трябва да смениш един, два, три самолета на някои места, за да отидеш да видиш един. Виждането на всеки един от тези пет струва по около 2000 долара. Запазваш ден предварително, например през февруари запазваш за юли, пътуваш 5000 км на север и ако в този ден времето не е хубаво - не отиваш, загубваш парите, така че има риск.

Един от най-интересните паркове беше Катмай, където е най-голямата концентрация на кафяви мечки в света. Всеки посетител разполага само с 30 минути на водопада, където мечките се струпват, за да ловят сьомгата, защото има много хора. Периодът, в който е безопасно за посетителите да са тук, е само шест седмици, защото точно тогава сьомгата се завръща и мечките са заинтересовани от нея. През останалото време е абсолютно немислимо да си толкова близо до мечка. Много бързо нещата могат да отидат на зле. Вътрешното ти чувство за самосъхранение и инстинкта да се запазиш ти казват: “Какво правиш, къде си тръгнал, спри, не.” Има нещо в нас, което ти казва “това е хищник, недей да се приближаваш”.

Имаме нещо вътрешно като българи, едно странно за описване чувство, една сила и непримиримост. Нали знаете, поставянето на цел ти дава посока и със сигурност подсилва мечтите. Както се казва, помогни си сам, за да ти помогне и Господ. И когато си в трудна ситуация, имайки цел, това е все едно да преследваш, да вървиш към тази светлина, която те дърпа напред. И тази светлина може да се разгледа по много начини. Можеш да кажеш, например, че е любовта. Както например майката има любов към детето си. Майката ще го спаси и ще му помогне във всякакви условия. Или в моя случай беше тази географската любов, която винаги съм имал в себе си. И това нещо да докажа пред себе си, че няма да се предам, че ще успея с трудностите.

Носталгията беше едно от най-трудните неща. Имаше моменти, в които си казвах, че се прибирам. В Америка всеки има възможността да се докаже и да бъде който пожелае, с много работа и така нататък. Обаче никой няма да те побутне и да ти каже давай, отиди. Трябва в крайна сметка ти сам да имаш този кураж, тоя хъс, който ние българите имаме. Това, което аз исках за себе си беше да докажа, че мога да се справя. Аз бях наясно с това, че искам да стана американец. Това всъщност беше целта, която гоних. Няколко години бях нелегален, без възможност да се прибера. След няколко години вече имах свободата да пътувам, прибрах се, видях баба си, която е на 84 г., баща ми, близките. По това време бях някъде към средата с около 40 посетени парка. Тогава си казах: какво мога да направя повече в тази среда и докъде мога да стигна. В Америка постоянно виждах различни истории; българи, които бяха дошли в Америка и бяха развили големи бизнеси, пътуваха по света. Българи, които помагаха на хората. И може би това е нещото, което ме е насърчавало да се боря с трудностите и да не се предавам. Възможността да стигна до ниво, на което мога да помогна на хората, които обичам.

В Америка има една поговорка: "Като се вдигне нивото на водата, всички лодки се вдигат нагоре". Тук всички искат всички да са добре. Ако чакаш някой друг да направи нещо вместо теб, ти му даваш отговорността за твоя собствен живот. Човек трябва да поеме своята отговорност и ако нещата не се получават, да потърси причините у себе, да си каже “значи аз не съм направил, значи аз трябва да порасна, аз трябва да науча нови умения, да ги усъвършенствам”. Да си каже моят живот зависи от моите действия. Въпросът е в психологическата настройка на поемането на отговорност.

Да. Около 30% от парковете са високи планини. А аз ходих предимно през зимите. До много от местата нямаше да мога да достигна, ако не бях на високо физическо ниво.

На много от местата ходих сам и когато си горе на върха, ако си счупиш глезена няма никой наоколо. Вероятно има спасителни мисии, но като цяло рисковете са много по-големи и реално животът ти е изложен на риск, и трябва добре да преценяваш този риск.

Например, опитвах се да отида до най-старите дървета на планетата, те са в Невада, на около 3000 м. На тази височина по законите на природата не трябва да има дървета. Дърветата свършват до около 2000 м и започват клековете, тези мъничките иглолистни, и на 2300 – 2400 м вече свършват, няма никаква растителност, може да има тундрови треви. Но тия дървета растат на над 3000 м и аз се опитах да отида да ги видя. Обаче беше зимата и всичко беше затрупано, затова трябваше да проправям пътя със снегоходки. Отидох в посетителския център да взема снегоходки, където ти записват името и рейнджърите ти дадат наставления, това е много положително нещо, което помага: тук е така, там има такива опасности. В парковете, където има животни е много важно да говориш с някой преди да отидеш в дивото. В 20-тина парка беше така диво и трябва сам да си носиш водата, да имаш котлонче да си направиш супа, да знаеш лимитите си - кога започваш да се дехидратираш, кога започваш да изстиваш, да носиш няколко слоя дрехи и когато стане топло да ги съблечеш, защото на студеното като се изпотиш това е много лошо и много бързо изстиваш. И всъщност не успях да стигна до тия дървета. Катерих 4,30 часа нагоре в планината в снега, започна да ми става лошо, цветовете ми изчезнаха от височинната болест, извадих телефона, защото правех видеа, и говора ми беше променен, започнах да завличам. Казах си “не, стига толкова, няма да стигна”. Казах си, че ще дойда лятото, когато се е разтопил снега; до тези дървета има път, може да се стигне горе и да ги видиш.

В 10-тина парка съм се връщал за втори път, защото са оставили силна следа в мен. Наскоро ходихме в Хавай за Деня на благодарността. В този парк с вулканите мога да ходя колкото пъти искаш (смее се). Или Йосемити в Калифорния. В Йосемити се намира най-високият водопад в Северна Америка, малко над 700 м. Изкачването е 5,3 ч. и горе стигаш до едни високи клифове. Трудни са тези изкачвания. Имаше опасности със сигурност. Случват се нещастни случаи, така че на тези места има реална опасност да загубиш живота си.

Последният парк беше Американска Самоа – в средата на Тихия океан, в Южното полукълбо. Трябва да минеш през Калифорния, Хавай, от Хавай е шест часа, 4000 км на юг. В Американска Самоа освен името и военната база нищо друго не е американско. Хората си говорят самоански език; те изглеждат много по-големи от нас, едни големи полинезийци, войни, плаващи с канута през океана. Много са впечатляващи.

Това беше наистина различно изживяване, първо защото е диво, второ наоколо няма нищо. Нова Зеландия е по-близо, отколкото континенталната част на Америка. Там беше много различно и понеже завършвах, това беше последния ми парк, чувството беше много хубаво. Това е малко място и хората са много добри и любезни един към друг.

Любима ми е Аляска. Винаги съм обичал Аляска, тя е дива, аз винаги съм ходил през лятото там, три пъти се наложи да ходя до Аляска, за да видя и осемте ѝ парка с техните мечки, мускусните бикове, високите части и ледниците, защото в четири от парковете на Аляска има големи ледници. Миналата година ходих на ледниците с ледени котки. Отидох с гид, защото не исках да пропадна някъде в траверсите на ледника, а ако не го познаваш, е много опасно. Някак си винаги зимния сезон ледниците са ми били любими.

Сега, когато ги завърших всичките, започнах да виждам целостта на опазването на природата, това започнах да оценявам повече, отколкото самата среда. Защото например Йелоустоун, който е първия национален парк, е много трудно друг парк да бъде близо до него. Той има над 2000 гейзера и всички езерца около гейзерите са с различни цветове, има бизони, има мечки и цялото нещо е супервулкан. И Йелоустоун е абсолютно номер едно, не само хронологично, но и колко впечатляващо е.

Вярвам, че Господ ме е пазил през цялото време и при всички трудности. Преди ако съм се чудил и съм имал разни съмнения, това е изчезнало. Сега виждам как ако си определиш нещо и наистина го искаш с цялото си сърце, то става. Съдбата, Вселената, Господ - кой както да го нарича, но помага.

Обичам си България, всяка година със съпругата ми се прибирам и оставаме колкото можем повече. Но е хубаво човек да види и отвъд.

Имах честта и удоволствието проф. Румен Пенин да ми бъде учител, докато преподаваше в СУ, той се пенсионира преди няколко години. Впоследствие станахме и приятели. И той ми каза в крайна сметка, че е проверил и се оказва, че съм първият българин, който е посетил всички тези паркове. Професор Пенин ми е бил най-голямото вдъхновение, защото е бил в 113 страни и е започнал по времето, когато е било много по-трудно да се пътува.

Сега пиша статии в сайта Географ.бг. Вече две поредни години ме канят и като гост-лектор на Географския фестивал, който се провежда всяка година. На последното издание в Бургас, през април 2024 г., представих филма си „В преследване на мечки“, в който разказвам за част от пътуванията си из Америка и по-специално за местата, на които видях мечки.

В ПРЕСЛЕДВАНЕ НА МЕЧКИ - български приключенски филм | Свилен Русонов представя филма си на Българския географски фестивал в Бургас през 2024 г.

Свилен и Джесика Русанови живеят и работят в Кълъмбъс, Охайо, където заедно управляват и работят в цирковата компания на съпругата му. “Наскоро си купихме къща в Кълъмбъс и сега изплащаме ипотека. Взехме си и куче. Имаме циркова компания, ходим на кокили, аз свиря на акордеон, изпълняваме различни номера и правим шоута в Охайо и околните щати. Вече там живеем и работим като циркаджии на пълно работно време”.

Свилен споделя, че следващите му приключенски цели са да стъпи на всеки континент, както и на двата полюса.