София – древният град, който расте, но не старее

Населението на София по настоящ адрес към 15 юни 2022 г. е 1 276 909 души, а по постоянен - 1 379 874 души. Според резултатите от преброяването през 2011 г. в столицата живеят 1 291 591, което представлява 17,5% от населението на България.

Българската столица е заобиколена от пет планини – Витоша, Плана, Софийската планина (част от Стара планина), Люлин и Лозенската планина (част от Ихтиманска Средна гора). Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци - Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево има минерални извори.

София носи името на късноантичната раннохристиянска съборна църква „Света София“.

Но с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г. за празник на града е определен 17 септември – денят на Светите мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София.

Гербът на българската столица е създаден през 1900 г., като на него са изобразени символите на града - Улпия Сердика (римската императрица Юлия Домна), планината Витоша, църквата „Света София“ и златен балдахин с Аполон Лечителя. Сред тях в центъра има лъв, а най-отгоре крепостна стена с три кули. През 1911 г. е добавен девизът „Расте, но не старѣе“, а през 1928 г. и лаврови клонки от двете страни.

След неолитното селище, разкрито в района на днешния софийски квартал “Слатина” (VI хилядолетие пр.н.е.), и селището от бронзовата епоха (II хилядолетие пр.н.е.), разкрито около термалните извори в централната градска част, възниква тракийски град, наречен по-късно от римляните Сердика, по името на сердите, които го основават. През римската епоха градът процъфтява, първоначално като център на административна област в провинция Тракия, а в края на III век става столица на новосъздадената провинция Вътрешна Дакия (Dacia Mediterranea).

Сердика получава статут на римски град от император Марк Улпий Траян и започва да носи неговото родово име – Улпия Сердика (Ulpia Serdica).

На 30 април 311 г. император Галерий, заедно със съуправителите августи Константин и Лициний, издават в Сердика Едикта на толерантността, известен също като Сердикийският едикт. Това е първият императорски указ (предхождащ с две години Миланския едикт), който безусловно дава на християнството статут на законна религия в Римската империя. Така Сердика остава в историята и като родината на свободната Църква.

При римския император Константин Велики, който нарича града “Моят Рим”, Сердика достига първия си голям разцвет като имперска резиденция. Построена е сградата на ротондата “Свети Георги”, чието първоначално предназначение не е изяснено. Предполага се, че може да е била баня или мавзолей. Превърната е в православен храм през VI век. Днес това е най-старата сграда в София и тя продължава да функционира.

През 809 г. българският владетел Крум превзема града, който по това време вече се нарича Средец. През Средновековието Средец е здраво укрепен административен и стратегически център.

В край на IX или първата половина на X век ротондата „Свети Георги“ е обновена и изцяло изписана наново. Смята се, че в нея са били съхранявани мощите на небесния покровител на българския народ Свети Иван Рилски.

През 1018 г., след смъртта на Иван Владислав, последния владетел на Първото българско царство, Средец отново става римско владение до 1194 г. когато цар Иван Асен I го връща в пределите на страната си. По време на Втората българска държава се формира комплексът от манастири около града, наречен по-късно Софийска света гора.

След падането на България под османска власт градът остава оживен занаятчийски и търговски център. От 1530 до 1836 г. тя е столица на Румелийския еялет, който обхваща централната част на Балканския полуостров от Източна Тракия до Поморавието и Епир. Множество занаяти продължават да процъфтяват, дори се секат монети от злато и сребро, добивани в мините около Чипровци. Строят се внушителни обществени сгради, като Буюк джамия (1451-1494), Челеби джамия (1502), Коджа дервиш Мехмед паша джамия (1528), Баня баши джамия (1567), построена от прочутия османски архитект Мимар Синан и действаща до днес като единствена средновековна джамия в София.

В началото на XVI век в джамии са превърнати и двете големи антични църкви – „Света София“ и „Свети Георги“, а жителите на голяма част от градския център вече са мюсюлмани. Но и много християни отказват да приемат исляма и са обявени за християнски мъченици. Сред тях са Георги Софийски Нови (1515), Софроний Софийски (1515), Георги Софийски Най-нови (1530), Николай Софийски Нови (1555), Терапонтий Софийски (1555).

От XVII век София постепенно започва да запада заедно със западането на Османската империя.

През 1738 г. вече преобладава турското население. Въпреки това София остава един от големите български градове, в които резидират консули на Франция, Италия и Австро-Унгария. Според свидетелства на американски мисионери от 1862 г. София има 30 хиляди жители, 1/3 от които българи.

През ХIХ век те вече имат своя община, 7 църкви и 2 светски училища, а Неделя Петкова Караиванова, известна като Баба Неделя, основава в София и първото девическо училище в българските земи. От 1859 г. започват празненствата в чест на Св. Св. Кирил и Методий.

На 4 януари 1878 г., след битката при София, руските части под командването на генерал Йосиф Гурко бързо влизат в града, което предотвратява палежи и жестокости над населението, и завършва с освобождението на София от османско владичество.

Съгласно постановлението на чл. 4 от Берлинския договор, в Търново се свиква събрание на българските първенци, за да изработят „Органически правилник на Княжеството”. Учредителното събрание трябва да уреди въпроса и с избора на столица.

Идеята това да бъде София, е на проф. Марин Дринов. Според него предимствата на този град са няколко: той се намира в центъра на българските земи; заема важно стратегическо положение като естествено кръстовище на пътищата, свързващи Изтока със Запада, както и страните на север от България с тези на юг; разположен е на най-важния път на Балканския полуостров, който свързва Европа с Азия; София се намира в обширно поле, което осигурява удобен терен за разрастване; в близост е каменовъглената мина “Перник”, която веднага след Освобождението започва да доставя лесно и бързо въглища за индустрията, транспорта и отоплението.

Така на заседание на Учредителното събрание в Търново от 3 април 1879 г. София е избрана единодушно и с въодушевление за столица на България.

В края на XIX и началото на XX век едни от най-добрите архитекти на своето време, заедно с майсторите дюлгери от Дебърско, Трънско и Радомирско - главните строители на София - превръщат столицата на България в красив и модерен европейски град, добавяйки нови културни пластове към историята на този забележителен древен град, който не спира да расте, но не старее.