Пътуваме към планината Линген Алп след обяд, но навън е вече тъмно като в рог. Оксидираният и скърцащ от чистота въздух осезаемо прониква в дробовете ни, в същото време въздухът е толкова лишен от влага, че съзвездията блестят наелектризирани дори на хоризонта. Небето изглежда повече от звезди, отколкото от тъмнина. Aurora borealis (северно сияние) тази вечер е „само“ една огромна танцуваща зелена вълна, но в една по-активна нощ и с по-ниско атмосферно налягане, може да осигури достатъчно светлина във всеки цвят на видимия спектър, както и да звукоотделя шум, наподобяващ пращене или пукане.
При двадесет и четири градуса под нулата саамите ще ви кажат, че е време за фланелки с къси ръкави. Но студът тук има друго измерение и усещане, сякаш поглеждането към термометъра за проверка е формално и не прави голяма разлика при усещането на различните му стойности. В метеорологично отношение, градусовата амплитуда не оказват съществена разлика при усещането за студ, това е защото се носят няколко ката вълна, които създават помежду си топъл въздух акумулиран от тялото, пазещ го от измръзване. Ето на такива неща ме научи моят домакин Йон Матис Сара от семейството на саамите, живеещи в подножието на планината Линген Алп в Полярния кръг на Норвегия. Йон, е пастир на северни елени, облечен в гакти (традиционна носия на саамите) тъмносиня туника с цветни племенни шевици препасан с широк кожен колан. Има характерна прическа, която по някакъв начин ми напомня на натурализираните индианци в Америка, но твърдо отрича да има взаимстване. Усмихнат и спокоен, но изглеждащ някък студен и суров може би заради пронизващите му кристално сини очи. Йон обича да посреща пътници, които искат да се потопят в истинските традиции на саамите. Питам го дали саамите търсят други странични работни места, той ми отговаря, че е трудно, когато стадото елени се нуждае от постоянен надзор, дори извън миграционните периоди. Тук в Норвегия само саамите могат да притежават северни елени като на един саам се падат 1000 елена. Въпреки това елените се движат свободно, но те не са безстопанствени и са добре чипирани, а някой от тях имат и GPRs връзка. Така саамите следят движението им и могат винаги да ги намират дори да се слеят с други стада.
Домакините бързат да ни настанят в гоати предварително затоплена с жив огън шатра. Гоатито представлява една проста конична структура от здрави брезови стволове, покрита с тежки брезенти и клони за изолация, а нощното небе наднича през дупката отгоре. Вътре са постлани малки клонки и кожи от елен, които покриват земята от двете страни на малка, правоъгълна огнена яма. Сипват ни пакула (билков чай) и ни питат какво искаме да вечеряме – казват, че имат еленско задължително!, а за вегетарианци имат зеленчукова супа. Тъй като съм веган, отклонявам настойчивата им поканата да пробвам еленското и ми сипват супа. Йон ми казва, че той не яде зеленчуци и не знае дали супата е добра, но уточнява, че едно време зеленчуците са били лукс за саамите и когато са успявали да се снабдят с тях, са приготвяли празнични блюда. От Йон разбирам, че най-ценното нещо, което имат саамите са северните елени. Тук всъщност човекът и еленът са неразривно свързани. Саамите получават от елените месо за храна, кожи за домовете, облеклото и обувките им, кости за практикуване на занаяти, еленска мас за лампите. Питам го защо все още развиват този поминък когато живеем във времента на високите технологии и не се нуждаят от всичко това. Но той ми опонира с аргумента за отговорността на саамите да се грижат за северните елени и същевременно да пазят хилядолетните традиции. Саами обитават тези земи и днес, отпреди викинги и фини, и животът им на животновъди би бил немислим без пълното сливане с природата.
Настанени и затоплени добре с ароматни и топли чайове в ръка и пращящ огън до нас, Йон започва да пее. Нарича тези песни джойк. С първият джойк описва баба му. Джойките са мелодични песнопения, повтаряйки често само няколко срички, редуващи се в ритмична, хармонична мантра. Темпото на певеца и прогресията на сричките варират от песен в песен, която е предназначена да почете конкретен човек или животно. "Песен" не е изцяло подходящ термин, тъй като джойкът е предназначен да пресъздаде същността на субекта, а не да бъде просто описание или история.
След сладките разкази, песни и гозби (тук и най-простата гозба има вълшебен кулинарен вкус поради безкрайно чистия въздух) ни настаняват в отделна гоати за пренощуване. Вътре в малка тип кюмбе печка вече тлее огън, който сам трябва да поддържаш през ноща. Цялото обурудване на гоатата се състои още от два спални чувала от двете страни на печката, дърва за огрев, термос с топла вода, чай, кафе, бисквити и малка латернова лампа. Потъваш бързо в сън колкото и превъзбуден да си от видяното, като спада на температурата е единственото нещо което те буди през ноща, за да поддържаш огъня да не угасне. Рано сутринта се събуждаш наспан и свеж, поглеждаш през отвора на гоата, а навън те очаква още един полярян ден пълен с изненади.
След като закусваме, отиваме да нахраним северните елени. Нали всъщност за това сме дошли, да можем да усетим духа на саамите и техните северни елени. Сара – млада жена от семейството, ни придружава до стадото, което е оградено с дървена ограда. Слънцето те заслепява, отразявайки се в ледената синкава повърхност на снега, а елените колебливо пристъпват към непознатите гости. Сара отваря дървената врата и ни пуска вътре сами. Еленете се осмеляват да ни приближат, виждайки, че носим метални кофи пълни с любимия им фураж. Сара предварително ни беше подготвила как да държим кофите, за да не ни наранят елените с рогата си докато се хранят. Контактът с тези величествени и грациозни същества е неповторим, а кралските им рога носят характера на всеки един от тях. Можеш лесно да разбереш какъв темперамент имат и как са приети в стадото пак от вида на рогата. Старите елени имат изкривени, изсъхнали и посърнали рога, а младите и буйните - имат плътни, често счупени и несиметрични такива поради честите борби за самки.
Оказва се, че елените имат естествен намален апетит през зимата, като истинското угояване започва през късната пролет та чак до началото на есента. Оставаме до тях и след като сме ги нахранили, за да усетим тази енергия, която прави тези благородни същества толкова вълшебни. Един елен – албинос постоянно се приближава към мен и търси контакт, а Сара ми обяснява, че това означва много късмет, защото белите елени са рядкост и се смятат за талисмани на стадото.
След като сме ги нахранили се връщаме при Йон, който ни очаква, обувайки си типичните за саамите кожени боти карибу на бос крак, пълнейки ги със суха трева. Виждайки почудата ни, ни обяснява, че това е проверена и издържала на времето традиция, при която няма как да ти замръзнат краката дори при – 50С. Тревата запазва топлината, която ходилата възпроизвеждат посредством движението им. Подава ми една от обувките си и ми казва да пробвам като не се притеснявам за мириса им, защото тревата вътре мирише на лято. И наистина обувката беше комфортна, а усещането е за балансирана топлина без да ти се изпотява крака. След още два топли чая се сбогуваме с Йон и гостоприемното му семейството, за да се отправим към следваща ни дестинация от безкрайния потънал в бяла тишина Полярен кръг.