Пулия – феерия в бяло

Преди 30-ина години братовчедка ми, аха-аха, да се омъжи за един италианец. Направо си беше уговорено вече, аз си поплаках, че няма да я виждам вече, и тя замина, уж за сватба. Обаче женихът я завел в Лече, и смятал да я направи пулийска снаха, там някъде на тока на ботуша. При все че първоначалните обещания били, че ще живеят в Милано. Има-няма седмица по-късно тя се върна на високо коляно, заявявайки, че нито ще се жени, нито ще живее в Лече. Толкова с историята!

Днес отивам в Пулия – район, в който не съм била, и ми е любопитно да видя мястото, което така я беше уплашило. Кацаме в Бари и първата ни база е Монополи – малко градче на юг, откъдето ще правим еднодневни пътувания наоколо. Самото Бари по някаква причина не ме влече, но, тъй като имаме да убием няколко часа преди да можем да се регистрираме в жилището в Монополи, оставяме багажа на гарата и се насочваме към стария му град. Преди да гледаме каквито и да било стари градове обаче, сядаме за обяд в някакво проверено заведение, където ни сервират спагети асасина, типични за района. Малко хрупат, но не са лоши, а и ми връщат желанието за разглеждане на стари градове. Хазайката в Монополи час по час ми пише в WhatsApp, за да разбере кога точно ще пристигнем, като игнорира молбата ми да си говорим на английски. Така – тя на италиански, аз – на английски, някак се уговаряме, че ще ѝ пиша 15 минути преди да сме на адреса.

Разхождаме се по малките улички напред-назад, влизаме в църквата „Св. Никола“, в която горната част е католическа, а долната – православна, и която е единственото, което наистина ме впечатлява в Бари, и накрая поемаме обратно към гарата. По улиците в новия град е страшна лудница. Чудя се защо, по дяволите, в четвъртък следобед е пълно с толкова народ – тези хора не работят ли? Чак после осъзнавам, че е 25 април, което е национален празник в Италия.

За влака за Монополи се води битка като в „Опълченците на Шипка“, но успявам да се добера до седалка и двете с приятелката ми настаняваме старите си кокали за следващия час. Пристигаме по здрач, и докато стигнем квартирата в стария град, вече е напълно тъмно и само варосаните къщи хвърлят светлина. Хазайката ни е много мила, мисля, че направо се влюбва в нас и не иска да си тръгне. Показва ни жилището и уникалната тераса на покрива, от която се открива гледка към море от бели покриви, две катедрали и синеещата Адриатика в далечината, прави ни две кафета, за да живнем, и си тръгва, сипеща пожелания за вълшебна ваканция. Всичко това на италиански, разбира се. Говорим си една на друга бавно, гледайки се в устите, и се усмихваме щастливо – разбрали, недоразбрали. Важното е комуникацията да върви.

За вечеря сядаме в нещо като заведение за бързо хранене, хапваме пулпети и пържени картофи със сос барбекю, и пием аперол като единствено предлагано питие, съдържащо алкохол. Сервитьорката се опита да ни предложи безалкохолно, но тук вече срещна страшен отпор – двете с приятелката ми в един глас и с искрено възмущение възкликнахме: „А нямате ли нещо с алкохол?!?“ Тя се поусмихна и ни увери, че аперол шприцът съдържа алкохол. Е, първата ни вечеря в Пулия може да не е точно италианска, но е вкусна и питателна.

На сутринта пия кафе на балкона, дивя се на белите сгради наоколо и слушам как две баби си крещят нещо на първия етаж. Макар че времето не е твърде топло, слънцето огрява балкона и ме кара да притварям блажено очи. Днес ще ходим до Локоротондо и Алберобело със сложно прехвърляне между двата града и неясно връщане, както и поредност, защото информация за автобусите е налична в интернет само по разни форуми и с не съвсем доказана достоверност. Много бях изчела предварително за всеки възможен превоз между градовете в Пулия, но мястото, откъдето тръгват автобусите, както се оказа, са най-разнообразни, и никъде посочени. Откривам поне, че за Алберобело автобусът тръгва от пиаца Сан Антонио, така че залагаме на това и след малко сме там. Изпускаме автобуса за Алберобело и решаваме да сменим реда – първо Локоротондо. Макар че фирмата превозвач е една и съща – Ferrovie del Sud Est (FSE), се оказва, че спирката за Локоротондо е на 10-ина минути оттам, пред някакъв бар Blanco Verde. Буквално така гласи адресът, който момичето от агенцията ни дава – бар Blanco Verde. Е, намираме го. Добре е, че има бар, защото автобусът закъснява 45 минути и изкарваме доста време в него, обгрижвани от бармана – привлекателен италианец с вдигнат перчем, с който си говорим на същия принцип като с хазайката – той на италиански, ние – на английски, и много усмивки за компенсация. Накрая автобусът все пак пристига и ни повежда през провинция, изпъстрена с разхвърляни тук-таме групи от трули, огромни масиви от маслинови дръвчета, редуващи се с палми, и огненочервени макове за цвят.

Локоротондо е един от многото „бели“ градове в този район на Италия. Старият град е разположен върху хълм, в чиято най-висока точка се намира главната катедрала, и всичко останало е съсредоточено в концентрични кръгове около нея. Тесни улички, обрамчени от варосани фасади, вият в лабиринт, от който не ти се иска да излизаш. Отвсякъде висят цветя и орнаменти, създаващи усещането за приказки и феи.

Като казах феи, по Великден в този район закачат парцалени вещици да висят между сградите и после ритуално ги изгарят като символ на пречистването на душите. Макар че Великден вече е минал, виждаме една оцеляла вещица да се вее над главите ни. Има много чар в това градче, в изящната му белота и извивките на кованото желязо по най-сниманите в Италия балкони на Palazzo Morelli.

Два часа хем са малко, ако искаш и да седнеш на площада с чаша аперол, хем са достатъчно, ако държиш да се придвижиш нататък при неясното местонахождение на спирките на FSE. Добре че отиваме по-рано, защото за разлика от предишния автобус, този за Алберобело подранява с 10 минути, взима ни, и не се и опитва да изчака до обявеното време за евентуални други пътници.

Между Локоротондо и Алберобело пътят е изпъстрен с причудливите къщички със загадъчни знаци по покривите, които привличат хиляди туристи от всички краища на света. Тъй като не ни се нощува в трула по принуда (не за друго, но ще ни излезе златно), решаваме да проверим още при пристигането си откъде трябва да хванем последния автобус за Монополи. На гарата, където ни изсипва шофьорът, няма ни табела, ни някой, когото да попиташ. Някакъв рейс за Бари е отворил врати и опашка от поне 60 - 70 човека се реди отвън. Решавам да си опитам късмета с някой, който говори английски, макар че нямам големи надежди. Млада жена с малко дете обаче веднага потвърждава, че говори, и аз, радостна, ѝ излагам проблема ни. Тя не е сигурна накъде да ни упъти, в това време приятелката ми ми казва нещо на български, и момичето моментално прехвърля също на български „Елате да попитаме водачката на групата“. Ето защо говори английски, казвам си, просто е наше момиче! Половината хора на опашката се оказват наши сънародници, но никой не може да ни съдейства. С питане и до Цариград се стига, както се казва, така че след още малко лутане един италиански шофьор с жестове ни показва къде е спирката и вече можем спокойно да отидем към трулите.

Може би понеже бях много негативно настроена предварително и нямах голямо желание да се снимам пред трула, както са направили 6 - 7 милиарда човека преди мен, всъщност се изненадвам приятно, че мястото ми харесва.

Гладът ни заставя първо да минем през пекарната в началото, където сладък италианец ни взима поръчката и ни казва да излезем отвън и да се ослушваме кога той ще извика отвътре “Pucci”. Чуем ли го, трябвало да влезем и да си вземем въпросните pucci. A pucci е нещо като две парчета кръгли пици, обърнати едно към друго като сандвич – типично ястие за Пулия. Между другото, много вкусно, установявам, докато го гълтаме лакомо, седнали на стълбите отпред. Следва разходка из белите улички. Влизам в няколко от трулите, които до една са действащи магазинчета, за да ги разгледам и отвътре. Приятелката ми ми обяснява, че навремето обитателите им не плащали данъци като ги разглобявали и скривали, когато бирниците минавали да събират налози. Това било възможно, защото ги строяли без спойка между камъните и така ги събирали и сглобявали отново при нужда. Дори и да е било така в миналото, днешните трули определено имат спойка.

Един от магазините предлага всякакви видове вино, така че влизам с надеждата, че мога да намеря марсала. Продавачката с леко пренебрежение ми казва, че марсалата е от Сицилия, което, аз я уверявам, че знам много добре. Предлага ми Primitivo Dolce – тяхната версия, която, след кратко колебание купуваме. Защото каква ваканция би била, ако нямаме под ръка някакво лекарство за всякакви нужди в квартирата? И, тъй като не сме съвсем сигурни дали имаме тирбушон в стаята, се връщам в магазина с молба да ми отворят бутилката. Не мисля, че някой някога ги беше карал да отварят вино в момента – това си личи по повдигнатите вежди на продавача, но в крайна сметка коя съм аз, че да съдя тези жени, сигурно си мисли, и услужливо свършва работата с рекламен тирбушон. Взимаме бутилката, увита в хартиена кесия, и се измъкваме малко по-нагоре, където последните трули на баира не се радват на такова внимание. Сядаме на каменна пейка и бързо отпиваме по няколко глътки всяка, потвърждаваме мнението си, че долчето на Примитиво няма нищо общо с марсалата, и чуваме как минаващо край нас момче казва на момичето до него: „Подай ми бутилката“ на чист български език. Какво да кажа... народопсихология.

Като по чудо, в 6:00 автобусът е дошъл и ни е качил. Успокоени, че сме се справили успешно с транспорта в Пулия, зяпаме пейзажа наоколо и обмисляме къде да отидем на следващия ден. Възможности много, но накрая се спираме на Мартина Франка – бароково градче на същата линия на автобуса, който сме чакали 45 минути днес. Смело, но ще играем!

Вечерта в Монополи попадаме на страхотна остерия. Пюрето от бакла и мидите с галета и зехтин са достойни за "Мишлен".

Виното се лее, а душата ми все още се опитва да се откопчи от ежедневието и да осъзнае, че почива и че може най-накрая да се отпусне. Засега не става. От опит знам, че трябва да мине поне седмица, преди истински да успея да се насладя на ваканцията. А цели 6 месеца без да работиш са нужни, за да осъзнаеш, че животът всъщност е прекрасен, когато не го прекарваш от 9 до 6 в офиса, и че не е вярно това, което винаги си казвала на приятелите си: че би се побъркала, ако не работиш. Изобщо не е вярно.

Мартина Франка. Франка означава свободен. Градът е създаден около 1000 г. от преселници от Таранто. От 1310 г. е със специален статут, който го освобождава от данъци, откъдето идва и името му. През вековете това търпи промяна и градът губи привилегиите си. Старият град е истинско бароково бижу, дори самият стил е наречен на името на града – Barocco Martinese.

Макар целият град да не е никак малък – около 50 хиляди души, старата му част се разглежда за не повече от час-два, така че в ранния следобед вече сме седнали на площада с вино и дъска деликатеси – сирена и колбаси, които ми изпълват душата. Обичам такива обеди. За съжаление, трябва да ги изядем скоростно, защото сервитьорката ни е много напушена и на няколко пъти обърква поръчката ни с нечия друга. На финала имаме половин час, преди да тръгнем към спирката на автобуса, за да се справим с цялото това кулинарно изобилие. А то е наистина много. Дотолкова, че накрая си прибираме останалото за в къщи и тичаме към спирката с надеждата, че няма да стане фал. Момичето от агенцията в Монополи ни беше предупредила, че ако не хванем този единствен обратен автобус, става сложно с Мартина Франка. Слава богу, успяваме. По пътя наобратно минаваме по друг маршрут, който включва и Чистернино, но не успяваме да видим нищо от него. Автобусът тресе ужасно и се чудя на коя дупка ще си загубя някой бъбрек или ще ми изпопадат пломбите. Минаваме на предната седалка и нещата се подобряват. Ще живеем.

За вечеря сядаме на малко закътано площадче, където някакви хора непрекъснато прииждат в една сграда, приличаща на параклис, но помещаваща нещо като фотографска изложба. Масите ни са покрити с шарени покривки, излъчващи топлина и уют. Сервитьорът – младо момче с къдрави коси, поназнайва английски и комуникацията върви гладко. Спомням си как като малка гледах с баща ми европейското първенство по футбол и италианските футболисти ме бяха запленили именно заради тези техни буйни чупливи коси. Намирах ги за много привлекателни и секси мъже (всъщност тогава „секси“ едва ли е било определението за мен, предвид че съм била 10-годишна, но впоследствие съм добавила епитета към усещането си). Оглеждам се наоколо и всички са с такива тъмни къдрици. Наистина рядкост е да видиш плешив италианец. Имат ген за коси.

Утре сме решили да си почиваме. Ще я караме лежерно в Монополи. Смятаме да не пътуваме доникъде поне един ден. Или най-много до Полиняно а Маре – Амалфи-то на Пулия, което е на 5 минути с влака.

Сутринта от терасата на покрива наблюдавам обитателите на съседните покриви. Млад хубав мъж лежи на шезлонг 5 метра под мен. Двойка пие аперол на съседния покрив в нездравословен за аперитиви час. На терасата точно срещу нас стърчи душ – мога да си представя нуждата от него предвид жарещото дори през април слънце. Не искам да си представям какво е през август.

После се спускаме по Lungomare-то на Монополи, сядаме за аперол на площад „Гарибалди“ (Какво казах за нездравословния час? Объркала съм се.), точно до позорния стълб, на който са разпъвали грешниците. В този месец от годината човек може да види всякакво облекло: покрай нас минават хора с джапанки и потници, редом с други – с ботуши и ватенки.

Докато пием аперола, все пак решаваме, че ще прескочим до Полиняно а Маре. Грехота ще е да го пропуснем, колкото и да е снобарско. То е онова място с красивия, вдаден в сушата залив и плаж, обрамчен от стръмни скали, който всички по форумите препоръчват като мястото, което не трябва да пропускате. Може би точно заради това имах голямо желание да го пропусна. Но в крайна сметка не съжалявам. Като се изключи новия град, който ми напомни „Веселата улица“ в новия Созопол, историческият център след каменните порти е много приятен, макар и претъпкан от туристи.

Попадаме на хитов бар Cactus, от който се лее рок, а металните масички отвън и нахвърляните по пейките възглавници ме карат на мига да ми се припие бира. Мацката на бара е по черна рокерска тениска и май е забравила да си сложи полата, но е много сладка и приветлива. Компания ѝ правят двама напушени образи – един с коса и с развързани връзки на обувките, и друг, който е плешив (рядкост тук, както казах). Всички вкупом ни препоръчват някаква наливна бира, която била много добра. И са прави – дори на мен, която съм анти-бира човек, ми хареса. Плешивият минава покрай масата ни тъкмо когато аз изритвам крака ѝ и разливам част от бирата по металния ѝ плот, и, докато онзи с развързаните връзки на обувките забърсва и аз се чудя кога точно ще се спъне и пребие, плешивият ми отмъква пепелника. Тъкмо съм запалила, така че го моля за нов, а той ми поднася шепата си и казва: „Ето, тръскай тук“. Аз: „Не!“, той: „Да, да, давай, на мене ми доставя удоволствие!“ Страшни идиоти! Много алтернативно място, впрочем, препоръчвам горещо, ако имате минаване през Полиняно а Маре.

За Остуни никъде по форумите или в нета не можеш да намериш информация за рейс между ж.п. гарата и града. А разстоянието не е малко и пътят не е приятен. Оказва се обаче че има – хазайката ни, която впрочем не пропуска сутрин да ме пита по WhatsApp на италиански как сме, проверява за нас и потвърждава. Трябва да го напиша в групите за Пулия, защото там те уверяват, че вариантите ти са или пеша, или с такси.

Остуни го наричат „Белият град“ на Пулия. Честно казано, така и не разбрах с какво е по-бял от Локоротондо („Кръглият град“), Монополи, Чистернино или Алберобело – на всички тях къщите им са варосани – от една страна заради жегата, а от друга – за дезинфекция и отблъсване на вредители. За мен Монополи също ще остане „бял град“ – от мига, в който, по тъмно, стъпихме в старата част и всичко наоколо белееше с онази чистота и уют, които ме карат да се чувствам на много сигурно място. Все едно – решили са, че „белият град“ е Остуни.

Позициониран е върху кръгъл хълм и в основата му вие променада с изглед към долината и морето. Гледката е страхотна и, въпреки жегата по обяд, обикаляме по нея и попиваме красотата. После поемаме през вход и бели стълби, които след няколко тесни улички и сводове ни извеждат на главната улица.

Тъкмо се чудим колко ли още изкачване има, когато очите ми попадат на табелата на Osteria Monacelle, за която бях чела препоръки, и едвам успявам да убедя приятелката ми, че е време за обяд. Ама едвам. Ресторантът е семеен и предполагам, че сервитьорът, който ни поема веднага, е падрето. Би могъл да мине и за Дон Корлеоне – такова достолепие и сила лъха от белите му мустаци. Поръчва се бутилка вино, предястия, ястия и след-ястия и когато, час и половина по-късно, неохотно тръгваме, обяснявайки с въздушни целувки на готвача какъв майстор е, нямам идея как ще успея да се кача по-нагоре по хълма. Слава богу, няма още много за изкачване. Стигаме катедралата, купуваме магнити, и... ами това е Остуни. Оказва се доста по-малко, отколкото съм очаквала. По няколко странични улички слизаме обратно и тръгваме да видим дали в новата част няма нещо интересно. В един магазин за бижута продавачката хем говори английски, хем ни разказва интересна легенда за мъжката керамична фигура с мустаци на витрината – имало обичай някога, когато двама млади се женят, младоженката първо да спи с принца на региона. Един младоженец обаче не искал да даде жена си на принца, ето защо се преоблякъл като жена и се явил при принца, но забравил да си обръсне мустака. Така принцът го разкрил, но понеже оценил добрите намерения на злощастния жених, казал, че ще му прости прегрешението, ако женихът му даде цялата си годишна реколта, и че можел да си остане завинаги с жена си. Оттогава фигури на мъж с мустаци са характерен сувенир от този район на Пулия.

След магазина стигаме една площадка, от която се вижда целия стар град като на длан. Налага се да изчакаме няколко групички снимащи се пред него, за да направим същото и ние, преди да се насочим към обратния рейс и влак.

Шофьорът на автобуса ме впечатлява със снежно бялата си риза, гъзарски панталон и обувки на босо, да не говорим за идеалната фигура и прическа. Представям си за миг масовия шофьор на автобус в България.

Предвид каква тераса имаме на покрива, тази вечер решаваме да не излизаме, а да си направим пир горе, директно под звездите. Взимаме си бутилка вино, сирена и печено пиле и гледаме как здрачът бавно покрива съседните сгради, после как светлините на катедралата светват и вечерницата, а после и другите звезди изпъстрят мастиления купол над главите ни. Говорим си и пием дълго, а единствената ни компания са някакви птици и приглушените им крясъци.

На сутринта се събуждам от стройна музика от камбаните на катедралата. Като казвам музика, имам предвид точно това – не просто биене на камбана, а композирана мелодия. Първо мисля, че сънувам, но приятелката ми промърморва възхищението си в съня си, така че явно е истина.

Днес е последния ни ден в Монополи. Исках да отидем и до Таранто на западния бряг – интересен древен град, построен от спартанците, но пътят дотам е доста дълъг, с прекачвания, и в крайна сметка се отказвам. Мислим просто да си почиваме, но след аперола при кметството хващаме отново влака за Полиняно а Маре с идеята да пием по една бира пак при образите в Cactus. Този път доразглеждаме и по крайбрежната променада, откъдето се вижда онзи така известен ресторант в скалите над подводните пещери Grotta Palazzese. Изглежда празен. Днес, за разлика от предишното ни идване, когато беше неделя, няма твърде много туристи, дори и на плажа.

Утре се местим в Лече – бароковата столица на Пулия, базата ни за разглеждане на Саленто – южната част на тока на ботуша.

Сутринта в 7 камбаните отново композират музика. След малко двете бесни баби започват дневния си скандал. Докато си пия кафето на балкона, гледам сеир и с интерес следя развоя на събитията. Точно в моменти като този най-много съжалявам, че не знам италиански – какво не бих дала, за да разбера каква е ябълката на раздора за тези две булки!

След пастичото и капучино в любимото ни място за закуска, стигаме гарата, където с нас чака и разговорлива американка от Уисконсин. Смятала да си купува къща в Пулия и да заживее тук. Питам я не предпочита ли Сицилия, но тя е категорична, че не, защото ако го направела, някой ден някой от вулканите на острова щял да я погребе като в Помпей. Докато го казва, прави смешна замръзнала физиономия, за да покаже как точно ще остане във вечността.

По обяд пристигаме в Лече и, уморени от ранното ставане и пътя, присядаме за едно кафе до спирката на автобуса към квартирата ни. Тъкмо съм запалила цигара и посягам за кафето, и возилото ни идва. Скачам, прежалвайки кафето (приятелката ми, предвид че не пуши, е глътнала своето на екс като истинска италианка) и хуквам, влачейки багажа, но възрастният сервитьор разтревожено ме пита какво има и дали нещо с кафето не е наред. Уверявам го, че не, сочейки автобуса. Той разбира и, докато купувам билети от шофьора, дотичва до вратата и ми подава кафето, което е пресипал специално в пластмасова чашка. Толкова мило, трогва ме!

Лече е наричан „Флоренция на Юга“ заради красивите барокови сгради в историческия си център. Заобикалящите ни фасади са истинска наслада за сетивата с характерния си местен варовик, оцветен в златисто кехлибарено жълто и хилядите декоративни елементи – фризове, балкони, прозорци, статуи. Първото, на което попадаме, когато тръгваме на разходка, е символът на града – базиликата „Санта Кроче“. Строежът ѝ започва в средата на XVI век с материали от къщите на прогонените от Лече евреи, и продължава цели две столетия. Само фасадата, с хилядите фигури и сцени по нея, е отнело 150 години, и е дело на трима архитекти. На мен тези 150 години дори ми се струват малко, предвид изобилието от фигури на всякакви животни, гротескни лица и плодове по нея. Зашеметяваща е и ни задържа за дълго, онемели от възторг.

Излизаме на единия от двата главни площада на града – светския такъв, наречен на светията покровител на града, Сан Оронцо. Честно казано, не ми харесва особено, но римският амфитеатър, побирал някога 25 000 души, е впечатляващ. До 1929 г. не е бил открит, но датира вероятно още от времето на император Адриан от II век.

Шляем се без посока и без навигация, спирайки на всяка крачка да разгледаме някоя богато украсена фасада. Цветът на града наистина е успокояващ. Топло жълто с всякакви преливащи нюанси, които те карат да се чувстваш уютно. Малко преди да завали, стигаме и до духовния площад на града – Piazza Duomo. Успяваме само да отбележим, че е невероятен, но остава за следващия ден, защото дъждът засилва и става неприятно.

За вечеря слизаме до азиатско заведения досами вратата на къщата ни, където опитваме рамен и едва-едва изпиваме по чаша вино. Когато от бутилка минем на чаша, значи нещата отиват на зле. Тези интензивни ваканции започват с всяка година да ни стават все по-изтощителни. Старост-нерадост!

Лече е от градовете, в които се ориентирам много лесно. Още на следващия ден имам чувството, че съм тук от седмици и нямам съмнение за посоките.

На слънце красотата на града грейва в цялото си великолепие. Обхождаме трите порти на града - Porta Napoli, Porta San Biagio и Porta Rudiae, а за обяд най-накрая опитвам конско месо – специалитета на града.

Сега вече имаме време да се насладим на площад Дуомо, който е истинско бижу на архитектурата. До него може да се стигне само от една страна и е обграден от най-важните сгради на духовенството на града – катедралата, дворецът на семинарията и резиденцията на епископа. Над всичко това се извисява камбанарията.

Вечерта заемаме стратегическа позиция до прозорците на една пицерия, от която можем да наблюдаваме как импозантните сгради на площада оживяват в нов блясък на нощните светлини.

Влакът за Галиполи се състои от всичко на всичко два вагона и е сууупер бавен. Движи се по много обходен маршрут и спира на поне 10 спирки в разни селца, така че пътуваме близо 2 часа. Не че това ни пречи – и двете с приятелката ми искаме да не се усеща напрежение.

Докато пътуваме, гледам пейзажа навън и си спомням какво съм чела за бедствието, сполетяло огромни масиви маслинови дръвчета в тази част на Южна Италия. От 10 години някаква бактерия, която се пренася от насекоми, спира притока на вода от корените към клоните на дърветата, и те бавно изсъхват и умират. Тази епидемия все още не е овладяна и за 10 години над 21 милиона дървета от общо 60 милиона в Пулия са мъртви. Много от тях са на няколко века.

От известно време в оранжерията Vivai Giuranna се отглежда обучен отряд кучета, които се тренират да надушват смъртоносната бактерия Ксилела фастидиоза. Дано този метод има успех, защото пейзажът навън е плачевен – пътуваме през цели масиви мъртви изсъхнали дървета със стърчащи сухи безлистни клони. Тъжна гледка. Без да говорим за това, че за цели семейства маслините и зехтинът са единствен поминък в този беден район.

По обяд пристигаме в Галиполи и се насочваме към моста, водещ до стария град, който, както бях чела, приличал на моста на стария Несебър. Отляво се кръглее Арагонската крепост, построена през XIII век от Византия, и пристанището с лодките, а вдясно е яхтеното пристанище.

Някога Галиполи бил част от Magna Grecia, впоследствие пада под управлението на Римската империя, последвана от вандали, готи, норманите, а около 1300 г. става феодална собственост на съседното Таранто. Крал Фердинанд I на Двете Сицилии построява пристанището, което става най-големия пазар за зехтин на Средиземноморието.

От пръв поглед градчето много ми харесва. Има атмосфера и усещане за свобода. Ако трябва да съм честна, макар че всички места досега бяха до морето, тук за първи път истински го чувствам. Цветовете на Йонийското крайбрежие отново ме удивляват със своята наситеност, и, от друга страна, най-накрая виждам разбиващи се вълни. Тук морето има характер.

Първата улица, по която тръгваме, е осеяна със сувенирни магазинчета и китни ресторанти. Така, още в началото, сме купили вино dolce за домашни нужди и молим продавача да ни го отвори. След дълга борба с тирбушона човекът така надробява тапата, че единственият начин е да се изтика навътре и да пием парченца корк за мезе. В знак на извинение ни предлага бутилката на половин цена и ние приемаме. Съдържанието ѝ бързо е прехвърлено в бутилка за минерална вода, така че стъклото да не ни тежи, и двете отпиваме за дегустация и настроение. Малко по-нагоре симпатичен чичо ни кани в една остерия с много оригинален интериор и ние, нали не можем да отказваме, склоняваме на молбите му и сядаме да хапнем морска храна, която, според всички пътеводители, била задължителна в Галиполи. Ммм... много добра наистина. Особено в комбинация с бутилка изстудено бяло вино. Към 3:30 сме единствените останали посетители и сервитьорката нетърпеливо обикаля масата ни в желанието си да вдигне чашите и да ни покаже вратата. Обаче ние ревниво ги пазим. Явно е време за следобедна сиеста.

Отиваме към най-вдадената в морето точка на острова, където духа такъв вятър, какъвто дори не знаех, че съществува. Буквално трябва да прилагам мускулна сила, за да си задържа апарата, докато правя снимки на близкия фар. Но някак си не ми е неприятно, а само волно и свободно. Разпервам ръце и оставям вятъра да свисти през пръстите ми, а за разресването на косата ми ще му мисля довечера.

Малко по-късно пием вино над пристанището с лодките, мълчим и се любуваме на красотата под нас. Обещаният от метеоролозите дъжд с гръмотевици този ден милостиво ни подминава и ни дарява само слънце и пухкави облаци с причудливи форми на захарен памук.

Наближавайки Лече, вдясно от влака се появява най-ярко пурпурната дъга, която съм виждала някога, а вляво – пламтящ златист залез сред спокойно небе. Сякаш от двете страни на влака са два различни свята.

Влакът на връщане е още по-малък и има само един вагон. Прилича повече на играчка, отколкото на истински влак. Когато слизаме в Лече, първо дори не разпознавам гарата и сепнато питам кондуктора дали е сигурен, че сме пристигнали. Оказва се, че сме спрели на някакъв глух страничен перон – явно там спират влаковете-играчки, за да не пречат на истинските си събратя.

С подобен пътуваме на следващия ден и до Отранто, където релсите рязко свършват. На това място, където се срещат Адриатическо и Йонийско море, водите са тюркоазени с хиляди нюанси на синьото и зеленото, изпъстрени от белите платна на лодките. Денят е белязан от бръснещ вятър, който не ти дава много възможност да се насладиш на гледката отблизо. Предишната нощ съм спала накриво и за да погледна надясно, трябва да се извъртя с цяло тяло. Така че обличам върху якето и ветровката, която нося, и даже вдигам качулката.

Опитваме се да намерим завет зад стените на стария град, но само на места сякаш е малко по-добре. Катедралата „Санта Мария Анунциата“, която е една от причините да дойдем в Отранто, е затворена до 3 следобед, така че след кратко шляене по малките улички и снабдяване с магнити за спомен, коремите ни и очите ни търсят закътано местенце със средиземноморска кухня и вино, където да убием следващите два часа. Намираме го не след дълго и една любезна сервитьорка ни поема веднага, сипейки предложения, на които не може да се откаже. Още от началото явно си харесва приятелката ми, защото недвусмислено я нарича “My Queen” и я гледа жадно в очите, готова да ѝ угоди. Има онази типична къса подстрижка и набито телосложение, характерни за жените... да кажем, с разнообразни предпочитания. Аз не съм ѝ любимка, особено след като ѝ отказвам едната паста от няколкото ястия, които ни предлага. Става леко дистанцирана и въздържана. Освен от жени обаче, явно разбира и от вино, защото това, което ни препоръчва, е направо фантастично.

След обилния обяд, завършен от домашния чийзкейк на заведението, се връщаме при известната със своя покрит с мозайки под катедрала. Мозаечният под, създаден в началото на XII век, е единствената мозайка, останала непокътната от норманския период в Италия. Изображенията са на старозаветни теми: има Рай, има Ад, Вавилонската кула, Потопа.

Именно в тази катедрала по време на завладяването на града от османците през 1480 година са обезглавени 800 души, отказали да приемат исляма. Разбира се, катедралата е била превърната в джамия за времето на османското владичество, а стенописите – заличени, но по нареждане на Фердинанд I на Неапол по-късно е построен т.нар. „Параклис на мъчениците“ в тяхна памет. Особено интересна е криптата, която прилича на минималистичен вариант на мескитата в Кордоба в Андалусия. Някои казват, че наподобява и Цистерните в Истанбул, но там не съм била, така че не мога да кажа. Сядам до приятелката ми на столчетата и в мълчание наблюдаваме фреската на Черната мадона (Madonna nera Odegitria).

На гарата с отрязаните релси е тихо – няма влакове, но пък в тревата до нас виждам статуя на Мадоната. Ще ме убият тия хора! Група момичета и момчета се качват с нас на двата вагона, които пристигат, и поемаме към Малие – мястото, където трябва да се прекачим. Момчетата зад нас ритат топка през целия път, а момичетата са с още мокри коси от плажа. Явно тях свирепият вятър, който ме отказа да снимам лодките на пристанището преди тръгване, не ги плаши, и дори са се къпали в морето.

В Малие използваме 40-те минути престой, за да прескочим до центъра. Изглежда приятно градче – чисто и уютно, а навсякъде по улиците има бели арки със светлини, подобни на Коледна украса. Вечер сигурно е много красиво.

Точно когато пристигаме в Лече, е започнала обявената от преди няколко дни стачка на железопътните работници, и на касата на Трениталия се вихри скандал. В следващите 24 часа, който е разчитал да се придвижи донякъде с влак, е изтеглил късата клечка. Ние знаехме, така че на следващата сутрин ще пътуваме до Матера с Flixbus. Помолила съм хазайката ни да ни извика такси да ни закара до терминала. Тя ме уверява, че има доверен шофьор, на когото може да се разчита. Добре че съм му дала аванс от 10 минути, защото на сутринта в 7 без 10 ми пише, че до 15 минути ще е при нас, но пристига след 30, и, след като ме уверява, че няма страшно, защото ще стигнем за две минути, подкарва колата бавно и спокойно и започва да си говори с мен и да ме разпитва всякакви неща, за да си тренира английския, сякаш имаме цялото време на света. Не пристигаме за 2 минути, а за 10, но поне не изпускаме рейса. Имайте предвид различното понятие за време на италианците, ако някога си поръчвате такси.

В Таранто, докато чакаме следващия автобус за Матера, наваксвам с писането, докато пия гадно кафе от автомат. Терминалът се оказва извън града и наоколо няма нищо, освен стоянки и самотна вендинг машина. Добре че приятелката ми се сеща за прехвърленото в пластмасова бутилка вино, веднага щом се настаняваме във втория автобус. Може да не сме закусили, но малко вино по път никога не е лоша идея. После ми чете малко история на Матера, а след като свършва, вади пак бутилката, но първо си сменя очилата. Явно има очила за четене и други – за пиене.

Матера е едно от най-дълго населените места в Европа, ако не и в света. Предполага се, че хора са живели тук от епохата на палеолита – от 7 000 г. пр.н.е. На отсрещния склон на каньона на река Гривина, срещу стария град Sassidi Matera, и до днес могат да се видят пещерните им жилища.

Sassi di Matera e най-впечатляващото място, което съм виждала. До миналия век, чак до създаването на Европейския съюз, в студените и влажни пещерни жилища в ужасна мизерия живеели най-бедните. Нямало ток, вода или канализация. Хора и животни битували заедно в нечовешки условия. Деца умирали от глад и болести ежедневно. Едва преди 70-ина години по-голямата част от жителите на Sassi били преместени в модерната част на града. Днес повечето скални жилища са превърнати в хотели, магазини и ресторанти.

Матера е обект от списъка на световното културно наследство на Юнеско и няма как да не бъде. Разбирам го в момента, в който излизаме на първото от многото белведере-та. Излизам и ахвам. Толкова снимки на Sassi съм гледала, но нищо не може да се сравни с усещането да си там.

Слизаме покрай останките на църквата „Свети Дух“ в скалите и излизаме сред лабиринта от улици на този уникален пещерен град. Много от улиците всъщност вървят по покривите на други жилища. Имаш чувството, че си се върнал назад във времето и ей сега отнякъде ще изскочи беден човек с дрипави дрехи, следван от жена с престилка и малко дете със залепнали от мръсотията очи. Слънцето припича и с пресечения терен разходката не е лесна, но си заслужава всяка крачка. От алеята над каньона гледаме как долу, в ниското, по висящ мост над реката стотици хора преминават, за да се изкачат до първите заселени пещери на отсрещния хълм. Аз определено не намирам в себе си достатъчен стимул за подобен подвиг.

В някакъв момент спираме за аперол, после се объркваме в пътя и правим една излишна обиколка в обратна посока, благодарение на което обаче попадаме на друга тераса със спираща дъха гледка към Sassi от още по-високо. Накрая, след 5 часа ходене, едва се довличаме до квартирата, за да полегнем малко и да се преоблечем за вечеря. Тук денем слънцето прогаря, но скрие ли се, става доста хладно. След вечеря вече е тъмно и цялата магия на този град чудо с нощните светлини е под нозете ни. Гледам и попивам всеки миг, за да не забравя, за да опитам да осъзная, че съм там и че това, което виждам, наистина съществува и не е плод на сън или фантазия.

От снимките на Матера бях останала с убеждението, че новият град е в ниското, а старият – разположен върху хълм. Истината се оказа малко по-различна - целият Sassi е на практика под модерната част, трябва да слезеш по стълби до дъното му и после се катериш по ужасно много и ужасно стръмни стълби, за да излезеш. Не знам как някои хора се решават да отседнат в Sassi – ако трябва да си нося багажа по този терен, по-скоро ще си тегля куршума.

Вторият ден се ориентираме в обстановката доста по-добре. По обяд, капнали от ходене и от жарещото слънце, сядаме за по едно мохито в много приятно заведение, слушаме „Бийтълс“ и гледаме отсрещния склон с изсипаните като във фуния къщи. Приятелката ми в началото изпитваше неподправен ужас от Sassi, но лека-полека започна да свиква и сега е в по-благосклонно настроение. Две папагалчета в клетка до нас крещят и се закачат, а съдържателят на магазинчето на ъгъла се опитва да си говори с тях, защото скучае – няма много клиенти в този час. Към 2:30 слънцето изпълзява над нас и вече няма спасителна сянка над главите ни. Отиваме си в къщи за следобедна сиеста и, за мое учудване, даже заспивам с леко подхъркване. Явно тялото ми най-накрая осъзна, че си почива. Малко късно, предвид, че след 3 дни трябва да се върна към ежедневието в София, но какво да се прави. Утре отиваме към последната ни спирка – Трани. Плаче ми се.

Ж.п. гарата в Матера е най-модерната, която видях през последните две седмици. Има гише и служител, който говори английски! Има и асансьори, водещи до пероните на по-долното ниво, което е голямо облекчение за все още наболяващия ме кръст. Като казвам „перони“, перонът е всъщност един, с един чифт релси. Шансът да се объркаш е равен на нула.

Преди да дойдем, минахме отново през площада и белведере-то, където забелязах, че цялата стена е покрита с каменни плочки. На всяка има изписано по едно име на човек, едно ястие и един местен продукт, който е в основата на ястието. Оказа се някаква инициатива по случай обявяването на Матера (заедно с нашия Пловдив, между другото) за Европейска столица на културата през 2019.

Пристигаме в Трани в ранния следобед и хвърляме багажа в уникалната ни стая пещера. Макар и да мирише на влага, обстановката е уау! Освен това е първото място досега, до което не се стига по стълби и не се налага да мъкнем багажа нагоре.

Трани е всичко друго, но не и избор на масовия турист. Вървейки по уличките, се наслаждаваме на автентичната атмосфера, на спокойните местни хора, разговарящи по пейките, на децата, играещи футбол в градската градина, която страшно ми напомня на морската градина в Бургас, и на релаксиращата гледка на пристанището, лодките, кейовете с двата фара и кулата на Дуомо-то. За първи и единствен път, откакто сме на това пътуване, усещам мириса на море. В Галиполи бях разпознала усещането за свобода, което то носи, но мирисът – онзи специфичен аромат на сол и водорасли, ме залива едва тук. Наистина имам чувството, че съм на Черно море, че съм си у дома. Представям си, че животът тук е от онзи вид, който всъщност го удължава: добра храна, спокойствие, красиви гледки и наслада.

Първият ден, за мое учудване, не виждам нито един гларус, но вечерта откриваме мястото, където местните рибари продават дневния улов, и се оказва, че всичките десет гларуса са там.

Като говорим за странности, в градската градина има шадраван със златни рибки и костенурки, където виждам най-неочакваната костенурчена оргия – групи от тях стоят една върху друга, без да помръдват – дотолкова, че започвам да се съмнявам, че са живи, докато някоя не изпъне внезапно врат.

После, върху една сграда на пристанището ми прави впечатление дърво, растящо върху покрива! Не знам как е възможно, най-вероятно не е, така че обикаляме сградата от всички страни, за да разнищим мистерията, но няма достъп до вътрешността ѝ, така че ще си остане загадка.

Вечерта опитваме почти всичко от менюто на приятно ресторантче с изглед към лодките, и завършваме с Москато ди Трани – едно от най-добрите десертни вина на Южна Италия. Цветът и текстурата му са невероятни – нещо като кехлибар, стоплящ душата.

Последният ни ден тече без напрежение – la dolce vita. Закуска, капучино със сфолиата, малко разходка, по обяд вино и леко хапване на пристанището. Слънцето гали, особено като знаем, че в София ни очаква градушка. Единственото ми успокоение е, че три дни след като се върна, заминавам за Венеция. По работа наистина, но все пак.

Следобед прилягаме в пещерата, за да съберем сили за вечеря. Стаята ни се проветрява през огромна стъклена врата, която отварям, за да влезе въздух, и излизам да пуша на пейка малко по-надолу. В това време приятелката ми се разхвърля и си ляга. По едно време чувам група туристи и екскурзовод да слизат по улицата отгоре и, докато се усетя, че приятелката ми е като на витрина, и отида да затворя, хората от групата един по един спират пред стаята ни и заничат през вратата, ахкайки с интерес – не знам дали заради интериора, или от факта, че виждат жена в леглото, която, впрочем, нехае за тях и си разцъква нещо на телефона. Накрая успявам да се добера до вратата, да им благодаря за вниманието и да затворя.

Последните ни вечери при такива дълги пътувания винаги са тъжни и меланхолични. И все пак на заспиване си мисля, че Пулия никога няма да ми е Сицилия, и че ако аз трябва да си купя къща като онази американка от Уисконсин, винаги ще предпочета Сицилия, та ако ще Етна да ме замрази за вечността.