ТИАУАНАКО И ТИТИКАКА

"ТИАУАНАКО И ТИТИКАКА" е всъщност откъс от новата книга на Симеон Идакиев „Тайните на Мачу Пикчу, Йети и гигантите на Тула“, издателство "Вакон", в която са събрани 34 пътеписа от най-мистичните места на планетата и неразгаданите тайни на човечеството. Вдъхновяващият разказвач Симеон Идакиев ще ви разходи до Дяволското море и Адът на изгубените, ще ви потопи сред руините на изчезналата Атлантида, ще ви разкрие самотните гении на човечеството, а след това ще ви отведе по следите на Йети и чудовището от Лох Нес.

Имах късмета да видя с очите си Титикака и Тиауанако от страната на Боливия, но първо ще ви разкажа какво нещо е голямата надморска височина.

Кацнах на летището в Ла Пас малко след полунощ. Идвах от Лима, столицата на Перу, която е на морското равнище. Отначало с радост си помислих, че височината не ми влияе кой знае колко, но когато помъкнах багажите (които винаги са много и обемисти) към изхода, със съжаление установих, че не е така. Все пак 4100 метра не са шега работа. Припомних си Непал, стараех се да не бързам и да не правя резки движения. С помощта на такси бързо открих подходящ за моя бюджет хотел и макар че слязохме около триста метра по-ниско, дишах трудно и леко ми се виеше свят. Легнах веднага, но за сън и дума не можеше да става поради кислородния недостиг. Беше достатъчно да затворя очи, за да се пренеса в Хималаите.

Събудих се сутринта с усещането, че съм спал в измазана с тор каменна къща, но вместо напевен говор на шерпи в стаята ми нахлуваше шум от интензивно улично движение. Отворих прозореца – стръмната тясна уличка, задръстена от коли, се катереше високо по склона, жени от племето (или по-точно народността аймара) с малки бомбета върху смолисточерните си коси и шарени цедилки на гърба, от които се подаваха детски главички, делово я кръстосваха нагоре-надолу. Но лекото замайване не минаваше и разбрах, че трябва бързо да си върша работата в тази страна и час по-скоро да се спускам към по-нормална (за мен, разбира се) надморска височина.

Имах две желания – да посетя и заснема руините на Тиауанако (най-загадъчната култура на Южна Америка, или поне от най-загадъчните) и свещеното за инките „слънчево езеро“ Титикака.

Нужна беше организация, затова първо се обадих на археолога Кармен Бустильо, до която имах специално препоръчително писмо от неин перуански колега. Уговорихме се да се срещнем няколко часа по-късно пред хотела, а през това време се разходих из града, за да направя снимки. Панорамата отвисоко е една от най-внушителните в света. Градът е сгушен в огромна долина на 3625 метра надморска височина. Ла Пас е основан още през 1548 година от испанския конкистадор Мендоса на мястото на малко селище на индианци от племето аймара, носещо името чукиапо.

Всяка крачка по улиците на града откриваше нови гледки, навсякъде виждах следи от славното минало на това място. Малко странна ми се стори – при цялата си естественост – тази смесица от епохи, изтъкана от старинни църкви и безлични модерни здания, от автомобили и индианци с пъстри носии. Сякаш вековете, без да се интересуват от хората, си бяха дали среща в този град.

Най-оживено беше на площада пред църквата „Сан Франсиско“, строена през XVII век. Струва ми се, че този светец е най-популярен на континента, и тук разбрах колко точно и вярно е определението, че Боливия е „най-индианската страна в Южна Америка“. Белите бяха едва 14%, метисите – 32%, а останалите 54% са представители на племената кечуа и аймара. По онова време (а може би и до днес) Боливия беше на първо място в света по брой на военните преврати и това беше довело до нисък жизнен стандарт и висок процент неграмотни. Но хората въпреки тъжните си песни бяха радушни и сърдечни.

Върнах се в хотела тъкмо навреме и веднага познах Кармен, която напълно отговаряше на описанието на нейния колега – експанзивна, весела, младолика, с лек матов оттенък на кожата. Потомка на испанци, смесили кръвта си с тази на местните хора, тя добре познаваше своята страна, а към коренното население изпитваше почти болезнена любов и съпричастие поради нерадостната му участ.

С нейна помощ наех джип и на другия ден рано сутринта заедно се отправихме към руините на Тиауанако. Ла Пас бързо остана в ниското и се озовахме на Алтиплано (високото боливийско плато). Отново усетих леко замайване, височината си казваше думата. Преди да продължим по прашния път, Кармен помоли шофьора да спре, изтича до една барака отсреща и след малко, щастливо усмихната, се върна с две добре натъпкани пластмасови пликчета с дребни заострени листенца от непознато за мен растение.

– Какво е това? – попитах учудено.

– О, това е кока – радостно отговори тя. – Сега ще излекуваме твоя световъртеж.

– И дума да не става, коката е наркотик, а аз нямам слабост към подобни неща.

– Не говори глупости – възмути се тя. – Коката е лекарство, храна и вода. Никой не тръгва по Алтиплано без сериозни запаси от нея. Я се огледай наоколо!

Последвах този съвет и действително – всеки от индианците, които минаваха край нас, беше с една по-издута буза, сякаш всички колективно страдаха от зъбобол.

Кармен сръчно (личеше си дългогодишната практика) подреди десетина листенца, после отчупи няколко зрънца от наподобяваща пластилин пръчка, поръси ги с някакъв бял прашец, уви всичко това на топче и с наслада го пъхна под лявата си буза. После приготви още едно и властно ми го подаде с думите:

– Няма да го дъвчеш! Тези добавки са необходими за разграждане на четиринайсетте алкалоида, които съдържат листата на коката. След няколко минути ще се почувстваш отлично.

Поех топчето с колебание, но тя се засмя подигравателно и аз побързах да го напъхам в устата си. Изчаках, но не се случи нищо, освен че изглеждах и се чувствах глупаво. Припомних си за утешение, че именно с помощта на коката бързоходците на инките, наричани „часки“, са поддържали силите си при нечовешките преходи във високата планина, после изведнъж се сетих, че Кармен сътрудничи на службата за борба срещу наркотрафика:

– Ама, ти нали се бориш срещу наркотиците? И този, макар че е слаб, също трябва да бъде забранен.

Тя ме погледна с нескрито възмущение:

– Ако коката бъде забранена в Боливия, веднага ще избухне всенародна революция!

Иди, че го разбери този свят!

Не знам дали от коката, но главата ми наистина се избистри и успях да се съсредоточа върху пейзажа около нас.

Всеки километър по Алтиплано ме връщаше назад в столетията. Тук времето сякаш беше спряло и нищо не се беше променило – индианците със своите стада от вълнисти лами, отправили се пеша през необозримата полупустиня към някаква известна само на тях цел. Челата на планинските върхове от главния хребет на Андите, които крепяха на заснежените си гугли искрящото небе на Боливия.

Достигнахме превал и колата спря. Случи се същото, което бях наблюдавал в Хималаите край религиозните плочи, наречени „мани“, които шерпите много почитат.

Всички слязохме от колата, Кармен изсипа малко кока в каменното огнище, запали я и постоя мълчаливо на колене със сведена глава. На най-високото място беше построен малък параклис, окичен с цветя и обсипан с дребни монети. Питах се какво общо може да има католическата религия с този дохристиянски езически ритуал и на кои богове в момента се моли археоложката Кармен – потомка на испанци?

Продължихме пътя си и след половин час зърнах първите идоли от Тиауанако в селцето край древното селище. Поехме пеша към руините.

А ето какво бях написал за загадъчното селище преди:

„Внушителните останки, които могат да се видят днес, са само малка част от онова, което някога е било, защото този град цели четиристотин години бил най-голямата каменна кариера на Боливия. Още преди да бъде проучен, започнало разграбването на хиляди тонове добре обработен висококачествен камък, понякога разбиван с чукове, а нерядко и с динамит. Първоначално го използвали индианците за своите къщурки, но най-варварските разрушения били направени, и то с разрешение на правителството, от строителите на така наречената „железница на напредъка“. На протестите на археолозите ръководителят на строежа отговорил по следния начин: „Това прави само чест на тези камъни. Някога ще се говори, че са служили на две култури – тяхната и нашата!“.

Тук е мястото да отбележа, че въпреки многобройните версии никой не може да каже не само кой е създал тази култура, но и какво е нейното истинско име. Още инките намерили града изоставен. Легендите твърдят, че веднъж, когато върховният инка Майта Капак си почивал тук, при него пристигнал с важно съобщение един бегач. Скоростта му, която можела да се сравни с тази на планинската антилопа гуанако, учудила господаря и за награда той му оказал високата милост да седне, като му казал на езика на кечуа: „Тиа, уанако!“. („Седни, бегачо, бърз като гуанако!“)

Някои учени смятат, че градът се е наричал Инти Уауан Аке, което означава приблизително „Обител на синовете на слънцето“, но е имало забавни и даже комични версии, като тази например на доктора по църковно право от Ордена на йезуитите Фернандо Монтесинос, живял през XVI век, който за фантастичните си приказки получил не особено ласкавия прякор „Перуанският Мюнхаузен“. Според него Тиауанако води началото си от праотеца Адам. Швейцарският писател и фантаст Ерих фон Деникен твърди, че там са се приземявали космонавти от други планети. Тур Хейердал откри прилика между монолитите на Тиауанако и тези на Великденския остров, което го вдъхнови да осъществи експеримента с балсовия сал, който носеше името на Кон Тики Виракоча – легендарния водач на бели хора с руси или рижи коси. Други учени лансират тезите си за основаване на този град от жители на европейския Север и така нататък...

Версиите са много, но точен отговор няма. Безспорно е едно – след културата Чавин това е втората „всеандска“ култура. По време на най-големия си разцвет със своето изкуство и религиозни представи, сред които главно място е заемал култът към Кон Тики Виракоча – Сътворителя на света, е успяла да се наложи дори в най-отдалечените области в тази част на Южна Америка. Простирала се е от високите плата на Андите до крайбрежието на Тихия океан.

Разгледах обектите в Тиауанако, за които знаех само от прочетеното в книгите: земната пирамида Акапана, площад „Каласасая“, Кантаийля – полуподземния храм, монолитите, Вратата на Луната, но повечко се спрях пред прочутата Врата на Слънцето. Тя наистина прави впечатление, издялана е от един-единствен блок андезит с внушително тегло. Ширината ѝ е три метра и седемдесет и пет сантиметра, а височината – три метра.

Радиовъглеродният метод, позволил на учените да определят, че Тиауанако бил създаден през 237 г. пр.н.е., че е съществувал 1300 години и че в неговото развитие се забелязват пет периода.

На четири хиляди метра надморска височина около средата на първото хилядолетие е съществувала мощна държава, чиито хора са умеели да обработват метали, най-вече мед, стигнали са дори до откриването на бронза, произвеждали качествени текстилни изделия и красива многоцветна керамика, а изхранването им не било проблем благодарение на картофите. Има данни, които сочат, че жителите на Тиауанако и околностите са умеели да ги консервират чрез изсушаване.

Кои все пак са строителите на Тиауанако, способни да преместят тежките по сто и повече тона блокове на шест километра разстояние? Какви въжета са използвали и как са успели да ги издигнат на определените места? Според учените това са вероятно странните хора от вече малочисленото племе уру, говорещи езика пукина, които отказват да наричат себе си хора и твърдят, че във вените им тече черна кръв. Потомците на част от тях все още съществуват, намерили убежище върху плаващи тръстикови острови сред езерото Титикака и назовават себе си „кот сун“ – езерни жители.

С времето попаднах и на други източници и научавах все повече и повече. Един от най-интересните автори се оказа Марко Пицути, който не е случаен човек. Ето малка част от неговата биография. Роден в Рим през 1971 година. Завършва право в Римския университет „Ла Сапиенца“. Работи в най-престижните държавни институции – Камарата на депутатите, Сената на Републиката и Държавния съвет. Повече от двайсет години прави свои независими проучвания, чийто плод са четирите му книги: „Забранените научни открития“, „Забранените археологически открития“, „Търговия с душите ни“ и „Търговци със здравето“.

Занимава се с научно експериментиране и сътрудничи на Музея за енергийни ресурси в Рим. Чест гост е в различни предавания в качеството си на експерт по контраинформация. Участва с доклади на конгреси в цяла Италия, където демонстрира експерименти за безжично пренасяне на енергия с технологията на Тесла, предизвикващи огромен интерес. Пише статии за списание „Хера“.

Ето какво пише той за Тиауанако (изписва името му като Тиахуанако) в прекрасната си книга „Забранените археологически открития“:

„От случилото се в далечното минало в Южна Америка преди Колумб откриваме руините на много важна столица на изгубена цивилизация, която се простира между Боливия, Перу и град Чили –пристанище на Тиахуанако. Един вид Помпей, погребан под десетки метри кал и отломки. Според ортодоксалните археолози произходът му води началото си от цивилизацията на инките, но традициите на народите, обитаващи този регион (като прегледаме внимателно констатациите), доказват обратното. От състоянието на ерозията на мегалитите, напредналата строителна техника, точните астономически подреждания, а също така и множеството етнически групи, живели в тези времена, става ясно, че това място е много по-древно, отколкото официално е признато. Историческите летописи документират, че по време на испанското завоевание инките категорично твърдели, че за пръв път видели града, когато той е бил вече в руини.

Първоначално Тиахуанако е бил важен пристанищен град и все още е характерен с наличието на огромни корабни кейове, дълги стотици метри, последвани от докове за контейнери. Обстоятелството, което предизвиква чувството, че се намирате в корпуса на голям кораб, акостирал в средата на пустиня. Древното пристанище е разположено на 3900 метра височина и докосва езерото Титакака, от което го делят 28 километра разстояние заради постепенното отдръпване на неговите води и едновременно с издигането на платото, където изниква градът (Тиахуанако днес се намира на 30 метра над водното равнище на езерото). В далечните години е могло да се тръгне по речните пътища направо от пристанището, което означава, че то е построено много назад във времето. Независимо от това ортодоксалните археолози са сертифицирали мястото с дата 500 г. пр.н.е. изключително само на базата на местни открития, принадлежащи на народи, които са живели след това.

Според изчисленията, направени от експерти като проф. Артур Познански от университета в Ла Пас и проф. Р. Мюлер, за отдръпването на водите на езерото и издигането на платото са необходими най-малко 10 000 години. Архитектурният комплекс на Тиахуанако обхваща също и мястото Каласасая – астономическа обсерватория, намираща се в близост до пирамида със стъпала от земя, покрита с андезит (Акапана). Храмът на Тиахуанако се характеризира също с врати и стълбища, високи шест метра, което отговаря на легендата за древен род гиганти, живели тук преди Потопа.

Въпреки официално предоставените дати за строителството на това място, които говорят за едно относително скорошно време, много независими изследователи като Мюлер и Познански (единият – астролог, а другият – археолог) са пламенни поддръжници на друга хронология, предхождаща представата.Споредастрономическите изследвания монументите в Каласасая датират ориентировъчно между 15 000 и 9600 години пр.н.е.

Става въпрос за място, напълно обгърнато в мистерия, характеризиращо се с пленителен лунен пейзаж на мразовито и сухо плато, където няма вода, няма камъни, призрачно място на пристанище без море, където човешкото оцеляване е подложено на голямо изпитание. Много отдавна Тиахуанако е бил столица на голяма и мощна империя и е оставил на поколенията трудната задача да възстановят загадъчната история.

В безплодната му и глинестата земя днес се оказва трудно да се отглеждат успешно дори и най-обикновени картофи. Въпреки това някой е избрал това място, за да изгради невероятни изкуствени водоеми, които захранват древните чешми – истински шедьовър на инженерството. Канали отвеждат до езерото Титикака, отдалечено на цели 28 километра. А най-близките каменни кариери, откъдето древните строители са добивали огромни мегалити (някои от които от около 400 тона), се намират на стотици километри разстояние по протежение на планината Кордилера (Царската планина).“

Има над какво да се замисли човек, уважаеми читателю, след като прочете тези неслучайни редове, нали.

В Ла Пас се върнахме късно вечерта, но на другата сутрин, пак добре запасени с кока, отново бяхме на Алтиплано, този път поели в друга посока – към свещеното за инките езеро Титикака. Според легендата именно оттук тръгнали към Куско децата на слънцето Манко Капак и Мама Окьо, за да основат там своята държава. Пак тук според друга легенда великият Кон Тики Виракоча създал божественото Слънце. Всичко беше, както някога, даже лодките от тръстиката тотора бяха същите.

Много исках да посетя Острова на Слънцето, а своеобразна врата към него беше градчето Копакабана. Опитах се да се потопя в миналото край сергиите с гигантски пуканки от царевица, да се вслушам в тихия шепот на тесните улички, по които с бавни стъпки крачеха отрудени индианки аймара, но не успях и виновна за това беше помпозната сграда на католическата църква. Макар и красива, тя изглеждаше не на място край брега на древното езеро, прорязан от тераси, които наподобяваха бръчки по лицето на времето. Бряг, завоюван отдавна, покорил се на чуждия бог на белите, сякаш смълчан зад завесата на столетията.

Намирането на лодка не беше проблем и след малко пътувахме с Кармен към Острова на Слънцето. След два часа вече стояхме на най-високата точка – „Тити Кака“ (Скалата на пумата), – която дала името на езерото. По това време, когато властвали Синовете на Слънцето, свещеното място можели да посещават само благородниците от семейството на владетеля и никой друг. Канарата, на която стоях, за да не се похабява, била покрита с най-мека вълна от антилопата викуня.

Ще спомена и една малко известна, любопитна подробност.

От поколение на поколение сред местните хора се предавала мълвата, че свещените някога острови на Луната и Слънцето били свързани под водата с дебела верига от чисто злато, а дъното било едва ли не осеяно с ценни предмети. За съжаление, изследването на дъното с миниподводница не донесе потвърждение на тези предположения.

Стоях на скалата, поразен от гледката пред очите си, и макар че избягвам суперлативите, и днес не мога да нарека тази красота другояче освен смайваща. Помислих си колко е хубаво, че днес и простосмъртни като мен могат да посещават това дивно място и колко е лесно да повярваш на древната легенда, че именно тук великият Кон Тики Виракоча е сътворил Слънцето.

На другия ден се събудих късно и се погледнах в огледалото. Умората личеше по опърленото ми от високопланинското слънце лице, но изпитвах задоволство от свършената работа, защото бях запечатал на филмова лента две от чудесата на Латинска Америка.

Във всяка страница от книгата „Тайните на Мачу Пикчу, Йети и гигантите на Тула“ има знание за някоя от световните загадки, до които неуморимият пътешественик и писател Симеон Идакиев се е докоснал по време на годините странствания.

Симеон Идакиев е известен журналист, дългогодишен продуцент и водещ на предаването „Атлас“ на БНТ. Той е неуморен пътешественик, леководолаз и ветроходец. Създател е на близо 500 филма, заснети в над 120 страни на петте континента. Автор е на повече от десет книги, последните три – „Омагьосаните острови“, „От Олимп до Тибет“ и „Мечта по Южния кръст“, са издадени от издателство „Вакон“.

От 2014 г. Симеон Идакиев e член на Кралското географско дружество на Великобритания.