"Първо е невъзможното" от Колин О`Брейди

Пулсът на времето

Издателство „Вакон“ представя книгата „Първо е невъзможното“ от Колин О`Брейди.

За книгата

Изумителна история за дългия път от един трагичен инцидент до първото самостоятелно прекосяване на Антарктида.

"Тази книга не е художествена измислица. За да я напиша разчитах на свои дневници, които водех още от детството си, на аудио записи и на снимки, които правех по време на своите експедиции преди Антарктида. Разчитах и на разговори с хора, изиграли важна роля в живота ми и по време на моето пътешествие. Споделих лични спомени и на проверена информация. Затова мога да кажа, че това е един много личен мемоар и книга за предизвикателството на моя живот."

В едно ранно утро в края на октомври 2018 г. Колин О’Брейди се качва на борда на товарния самолет „Ил“, който ще го отведе до ледовете на Антарктида и до началото на епичната му експедиция. Младият пътешественик ще направи своя амбициозен опит да стане първият човек в историята, прекосил ледения континент сам, без чужда помощ и моторни средства.

В продължение на почти два месеца О’Брейди изминава над 1500 километра пеша през едни от най-враждебните терени на Земята, като тегли 170-килограмова шейна с провизии и екипировка. В битката със заслепяващите снежни бури, вледеняващите температури и фаталните ледникови цепнатини може да разчита единствено на себе си и на своята решимост да продължава напред. Залогът става още по-висок, когато към надпреварата се включва и ветеранът в полярните експедиции капитан Луис Ръд, който също иска да стане първи.

Сам насред огромния леден континент, изправен пред невъобразими препятствия и измъчван от страхове и съмнения, Колин си припомня преживяванията, които са го формирали като личност, и черпи сила от тях.

Увлекателна, откровена и вдъхновяваща, „Първо е невъзможното“ е истинска приключенска класика за смелостта да мечтаеш и волята да следваш мечтите си докрай.

За автора

Колин О`Брейди е първият човек прекосил Антарктида от север на юг без чужда помощ.

Роден на 16 март 1985 г. в Портланд, САЩ. От дете обича планините, спорта и активния начин на живот. След като завършва колеж прави първото си околосветско пътешествие. През 2008 г. докато е в Тайланд, Колин претърпява инцидент и получава тежко изгаряне в областта на краката. Лекарите го предупреждават, че има опасност никога да не проходи отново. Благодарение на подкрепата на майка си Колин успява да се възстанови напълно и 18 месеца по-късно той завършва успешно първия си триатлон. През 2016 г. става най-бързият човек, завършил Големия шлем на изследователите – предизвикателство, включващо изкачването на най-високите върхове на всички седем континента – „Седемте върха“ – и достигането до Северния и до Южния полюс с начало от поне 89-ия градус географска ширина.

Днес Колин живее в Джаксън Хол, Уайоминг, със съпругата си Джена и кучето им Джак.

Отзиви за книгата

О’Брейди е уверен, умел разказвач, а историята за смелия му подвиг не само ни пренася насред ледения континент, но и ни учи на важни уроци за човешката природа.

„Къркъс Ривюс“

Търсите истинска история, която да ви вдъхнови? Не търсете повече. Колин ще ви помогне да разберете колко далеч могат да стигнат хората и ще вдъхнови вас и околните!

Джо Де Сена, основател и изпълнителен директор на Spartan

Опустошителна книга… Незабравима история за постоянство, оцеляване и смелост. Колин О’Брейди превръща невъзможното във възможно.

Буклист“

Постижението на Колин О’Брейди е триумф с непреходно значение, а тази феноменална книга ще запали искра у всеки, който разгърне страниците й.

Арън Ралстън, автор на „127 часа между живота и скалите“

Историята на Колин и неговия 54-дневен преход в Антарктида, с който той поставя световен рекорд, ни показват, че великите триумфи често са резултат от лични предизвикателства. Определено препоръчвам тази книга като сутрешно четиво, за да се чувствате вдъхновени и да преследвате своите невъзможни мечти.

Хал Елрод, автор на The Miracle Morning



Откъс от книгата „Първо е невъзможното“, издателство „Вакон“

Започнах да мисля за ръцете си.

Това бе първата ми грешка.

След 48 дни и над 1200 километра сам в Антарктида постоянната болка в ръцете – напукани от студа, стиснали щеките по 12 часа на ден – се беше превърнала в неизменно барабанене и задаваше ритъма на моето съществуване. А тази нощ болката ме завладя изцяло. Спрях шейната насред ледена бяла вихрушка – термометърът в якето ми показваше –30 градуса, но поривите на вятъра създаваха усещане за поне –50 градуса – и започнах да си представям върховната наслада, която щях да изпитам, ако сваля ръкавиците си.

Представих си, че се намирам на сигурно място в палатката и масажирам наранените, безчувствени, ожулени от студа кокалчета на ръцете си, държа ги над съскащия пламък на печката, притискам ги към алуминиевата тенджерка, в която топях сняг за питейна вода и за вечеря.

Около 20:00 ч., когато незалязващото по 24 часа в денонощието слънце се беше превърнало в бледа точка над главата ми, скрита зад плътните облаци и снега, спрях да си направя лагер. Откачих ремъка, с който бях вързан за шейната, разкопчах покривалото и извадих палатката.

Спрях за миг и се наведох да погледна палатката в ръцете си. Бях правил лагери в буря, слънце и вятър и винаги бях действал по един и същи начин, чрез мускулна памет, изградена с помощта на повторения – закрепвах единия край на палатката към шейната, след това забивах клиновете в леда в срещуположния край и по целия периметър. Това бе най-сигурният начин.

Но тази вечер бях прекалено уморен, премръзналите ми ръце ме боляха много и реших, че само едно колче, забито в леда, щеше да свърши работа и нямаше нужда да закрепвам палатката за шейната. Така щеше да е далеч по-бързо. Казах си, че всичко ще бъде наред.

Прибързах.

Това беше втората ми грешка.

Забих колчето, разгънах палатката и се върнах в отсрещния ѝ край. Коленичих върху леда, пъхнах рейките с пружини в малките метални втулки и разтворих палатката. Следващата стъпка също бе изцяло рутинна или поне така ми се струваше в началото. Пристъпих назад и издърпах палатката към себе си, опънах я към първия клин и се канех да забия второ колче в леда.

И тогава се случи. Във възможно най-неподходящия момент, точно преди да забия здраво втория клин, към мен над шейната духна чудовищен вятър, сякаш през цялото време се беше прицелвал от най-далечния край на континента. От напора на вятъра и от силата, с която опъвах платнището, първият клин, който бях забил, се измъкна от леда.

В следващия миг видях как отсрещният край на палатката се надига във въздуха, защото вече нямаше какво да я държи. Тялото ми се разтресе от ужас, сякаш бях пъхнал пръст в контакт, но всичко като че ли се случваше на забавен кадър, докато палатката се отделяше от леда сантиметър по сантиметър, а вятърът я издуваше и надигаше все по-високо във въздуха.

И понеже тъкмо бях съединил рейките и сглобил скелета на палатката в полукръг, сега вятърът имаше много по-широко поле за действие. Колкото повече се надигаше платнището, толкова повече вятър влизаше под него и го понасяше подобно на хвърчило или платно на лодка. В миг успях да се хвърля напред и да сграбча края на платнището, като така станах единственото нещо, което задържаше палатката към земята.

Това, което можеше да последва оттук нататък, се разигра пред очите ми като истински кошмар: изпускам платнището. Палатката полита нагоре, аз скачам отчаяно, но не успявам да я хвана, препъвам се и падам. Само след миг тя изчезва в безкрайната белота. Ставам и се втурвам след нея през бурята… а после… после… съм изгубен. Палатката я няма. Обръщам се и не виждам друго освен обграждащата ме белота. Не мога да се върна при шейната и едва ли ще преживея нощта.

Ужасяващата сцена се повтаряше отново и отново пред очите ми, докато отчаяно стисках платнището. Нямах резервна палатка. Спасителен екип не би се добрал до мен в такава буря, при нулева видимост и неравен каменист терен, който не позволяваше кацането на самолет. Постепенно щях да се унасям в сън, мислите ми щяха да стават все по-нелогични, докато в един момент просто щях да лежа върху леда, доволен от приятното място за почивка. Телесната ми температура щеше да пада и накрая щях да умра сам насред студа.

Онова, което ме ужаси, не беше страхът от смъртта, а внезапната мисъл, че никога нямаше да се прибера у дома. Никога нямаше да се върна в Портланд, никога повече нямаше да се разхождам по поречието на река Уиламет, хванал за ръка съпругата си Джена, никога повече нямаше да се смея край лагерния огън на брега заедно с родителите и семейството си, никога повече нямаше да усетя дълбокия успокояващ аромат на влажната горска пътека в Каскадните планини.

Сега ръцете ми бяха всичко, с което разполагах. Те стискаха здраво платнището, докато моят развян от вятъра дом подскачаше и се мяташе над главата ми. Всичко зависеше от това, което щеше да се случи в следващите няколко секунди – колко дълго можех да задържа палатката и всичко онова, което щях или нямаше да направя.

Знаех, че трябва някак да затисна палатката на земята, за да не може вятърът да влиза под нея. Но единственият начин, който ми идваше наум – да я издърпам надолу и да пропълзя върху нея, за да я задържа с тежестта на тялото си, – можеше да счупи рейките. Това от своя страна щеше да стане причина за съвсем друга кризисна ситуация. В желанието си да намаля максимално теглото на шейната в една слънчева сутрин, която сега ми се струваше преди цяла вечност, бях извадил резервните рейки от багажа.

Докато вятърът брулеше лицето ми, студът проникваше все по-дълбоко в тялото ми с всяка изминала секунда, а паниката ми се усилваше, аз си припомних онзи слънчев, отдавна отминал ден, в който взех това решение. Усещах рейките в ръката си, виждах как изкопавам дупка в снега и ги заравям заедно с други инструменти и провизии за по-късно. Цялото това оборудване ми се беше сторило твърде тежко и ненужно.

Навярно, помислих си аз, именно това бе първата ми грешка – мястото, откъдето започваше голямата поредица от грешки. Рейки – нещо толкова дребно. Бях си спестил стотина грама, допускайки грешка, и сега понасях последствията от действията си.

Изборът и последиците. Всичко във Вселената се свеждаше до тези първостепенни думи. Малката палатка над главата ми внезапно се превърна в огромно бушуващо, мятащо се червено чудовище, което ставаше все по-голямо и все по-трудно за удържане с всяка следваща секунда. Болката в ръцете ми беше непоносима и те започваха да охлабват захвата си.