Последната граница – Папуа Нова Гвинея

Удивително място – с население по-малко от две Българии (10,3 мил. души), но което говори на повече от 800 различни езика. Дом на около 1/5 от познатите езици по света. Има дори такива, които се говорят или само от мъжете, или са привилегия единствено на жените. Други пък се ползват от не повече от 1000 човека и до днес. Някои племена (известни са около 600) комуникират на няколко езика. От своя страна езиците формират различни културни групи в едно племе и числото им достига до 7000! Точно тези факти характеризират Папуа Нова Гвинeя като най-разнообразната в езиково и културно отношение страна на нашата планета.

Любопитството ми към тази земя се подхранваше и от историята на един от наследниците на фамилията Рокфелер, който изчезва безследно на острова през 1961 г. (тогава остров Нова Гвинея не е бил разделен между две държави, както е днес). Семейството организира мащабно търсене, в което са мобилизирани самолети, хеликоптери, кораби и човешка сила. Най-голямото в историята на Южния Пасифик на стойност 7 000 000 щ.д. Безрезултатно. Официалната версия е удавяне. Има други предположения, че може да е изяден от акули или от соленоводните крокодили, които шетат из района. Никоя не се потвърждава. Тялото или останки от него не са намерени и до днес. Така, под повърхността на историята, трайно се настанява тезата, че най-вероятно Майкъл Рокфелер е жертва на канибализъм. Практикуван е съвсем официално с ритуални цели (не за прехрана) до към 70-те години на миналия век. Междуплеменните вражди не са били рядкост и ако има нещо, за което племената на Папуа Нова Гвинея могат да се споразумеят, това е страхът им от духове и призраци.

Изключително суеверни (даже и до днес), те вярвали, че изяждайки врага, го омаломощават и в бъдеще неговата сила отслабва. Било е и вид мъст, особено ако от собственото племе има много жертви с фатален край. В случая с Майкъл се предполага, че е станал именно изкупление с цел отмъщение срещу холандските колонизатори, които разстрелват над 100 души при потушаване на кървавите междуплеменни сблъсъци (обикновено са воювали за придобиване на повече земя). Каквато и да е била съдбата на богатия наследник, и днес възрастните хора си спомнят, как са опитвали човешко месо като деца и че имало вкус „почти като на пилешко“ (разказано от нашия гид през август 2024).

Днес, разбира се, всички тези истории са само мрачни спомени. И напук на всички тях, тук срещнах най-милите, усмихнати и отзивчиви хора, с които съм контактувала досега. Имах възможността да живея 15 г. в Африка и до момента, в който стъпих в Папуа Нова Гвинея, бях убедена, че няма по-усмихнати, отзивчиви и топли хора от африканците. Бях изненаданa от това, което видях в тази страна. Хората се усмихват, поздравяват, желаят да се ръкуват и са готови за помощ или съвет, без дори да си поискал или попитал.

Папуа Нова Гвинея е много бедна страна, макар и богата на природни ресурси – злато, сребро, мед, ценна дървесина, даже нефт и газ. Произвежда много качествено и вкусно кафе. Към днешна дата само 21% от населението има достъп до електричество, 40 % живее под линията на бедността. Факт е, че в страната НЯМА ПРОСЯЦИ. Затова доставчиците на туристически услуги като фирми, хотели, ресторанти и т.н. НЕ ПРЕПОРЪЧВАТ даване на бакшиши или подаръци на местните, защото това би стимулирало появата на протегнати ръце по улиците и местата, посещавани от чуждестранни гости.

По-красивата и романтична история на Папуа Нова Гвинея е родена от необятната папуаска креативност и въображение. Местните традиционни ритуали и танци впечатляват с пиршество на багри и настроение и намират почва за изява по време на годишните традиционни фестивали. Най-големите и най-колоритните са този в Горока, който се провежда през септември, и в Маунт Хаген – през август. Избрах да посетя този през август, заради по-камерния му характер и възможността за близък контакт и разговори с участниците.

Инициирани от австралийската администрация ( 1906-1975 г.) като своеобразен мярка срещу междуплеменните конфликти, фестивалите привличат десетки артистични състави от цялата страна и се превръщат в съревнование за танци и традиционни костюми. Групите живеели по една седмица директно на „сцената“ (обикновено се провеждат на поляни или стадиони), „боричкали“ се за повече пространство, което било по-скоро причина за нови конфликти, отколкото повод за помирение. Едно от племената почти винаги печелело състезанието заради драматичните рисунки по тялото си и уникалните перуки, които носели дори в ежедневието си. „Проблемът“ с постоянния победител бил разрешен едва преди десетина години, когато паричната награда започнала да се разпределя поравно между всички участници.

В общности без писменост културата се предава чрез устните традиции на изкуството, разказването на истории, музиката и танците. Дори архитектурата и оръжията могат да имат своите послания. Доскоро нито един от многобройните говорими езици в Папуа Нова Гвинея не е бил записан. Дори днес грамотността на възрастните е под 62%. В едно исторически неграмотно общество с повече от 7000 разнообразни културни групи, съвсем естествено се развива процесът на себеизразяване чрез звуци, цветове и ритъм. Фестивалите в тази страна нямат аналог никъде по света - заради възхитителната енергия, естетика и послания, които отправят към останалия свят

За местните e въпрос на чест и гордост да вземат участие във всеки един от фестивалите. Идват хора от цялата страна. На повечето се налага да пътуват над 10 часа по труден планински терен из райони с много лоша инфраструктура. По традиция се провеждат два дни – събота и неделя. Обикновено, предишния ден на няколко места около Маунт Хаген се провежда „мини-шоу“, където се представят фолклорни групи от най-близките райони.

Тръгваме рано сутринта към мястото, където се провеждаше щоуто, и първата мисъл, която минава през главата ми, е че сме закъснели. Подготовката вече беше в разгара си - поляната беше осеяна с групи от хора, събрани около буркани с бои и куфари, пълни със скъпоценни пера. Племенни изпълнители от всички съседни провинции от планините подготвяха своите уникални костюми.

Мъжете от племето хули (същото онова, което винаги печелело състезанието) бяха започнали да се гримират. Да, сами! Няма професионални гримьори, нито стилисти за уникалните им шапки, които всъщност са перуки. Наблюдавам с възхищение как рисуват лицата си с прецизни движения, смесват багрила, взират се в огледалото си и доволни от резултата продължават да шарят по изпечената от слънцето кожа. Тук огледалото за обратно виждане на автомобила получава втори живот – всяко движение с четката по лицето е последвано от критичен поглед в малкото парче стъкло.

Разказват ми, че техните необикновено структурирани шапки-перуки са направени от собствената им коса. Младите мъже отиват в тайно училище за перуки Huli, за да научат магията и специалната диета, необходими за растежа на достатъчно коса, за да изработят перуките. Първоначално всички тези ярко изрисувани лица и сложни костюми са имали за цел да всяват страх у опонентите по време на битка и процесът на подготовка е служил и като упражнение за групово свързване, а днес ритуалът е средство за предаване на традиции и истории.

Жените напластяват тежките си огърлици от черупки, правят поли от дълги листа, конструират сложни пернати шапки и боядисват лицата си в дръзко червено, бяло и синьо. Заговарям ги и лицата им светват от удоволствие – надпреварват се да обясняват символите на всеки детайл от впечатляващите им одежди. Колкото повече аксесоари – толкова по-добре, това е основната максима, която се следва от дамите. Освен естетическата си роля за целите на спектакъла, своеобразните бижута са знак и за социален статус. Оказва се, че морските раковини и черупки са доста скъпи и цените им могат да конкурират най-изящните произведения на най-добрите ювелири. Любопитен факт е, че думата за местната валута -кина- произлиза от езика куануа в района на Толай, като се отнася до перлена мида, използвана широко за търговия както в крайбрежните, така и в планинските райони на страната.

Една от трудностите при запазването на уникалните практики на много племенни групи в Папуа Нова Гвинея е, че тяхното ритуално облекло разчита до голяма степен на местни птици, растения и животни – всички аксесоари и украшения на участниците са своеобразен дар от природата, сред която живеят. За разлика от нашите костюми обаче, листата, тревата, перата и боите, които тези жени нанасяха върху себе си една на друга, представляваха вековни традиции на общността, които днес са запазени за т.нар. sing-sing - редовни племенни събирания на танци и песни, характерни за района на Меланезия.

С изобилието от цветове отначало не разбрах, че много от сложните украси за глава с пера, които видях, включват цели птици. И с преобладаването на огърлици от черупки, дори не видях малките крачета с нокти на бавно движещия се торбест кускус (животно от семейството на опосумите), образуващ горния слой от мъниста! Поразена съм от броя на редките папагали и други части от птици, които попадат в тези фантастични церемониални украшения за глава. Необходими са пера от множество птици, за да се изработи само една от тези шапки, някои достигащи до един метър височина. Но вместо да правят нови за всеки повод, много хора се опитват да деконструират творенията и да съхраняват перата до следващата употреба. Разказват ми, че костюмите се съхраняват много стриктно и се предават на всяко следващо поколение. И все пак съм изумена, че има останали птици на острова, като се има предвид броят на частите и перата на птиците, които влизат в костюмите. Тук има повече украшения за глава с пера, отколкото на бурлеска представление!

Сещам се, че това богатство от аксесоари до голяма степен се дължи на факта, че Папуа Нова Гвинея е единственият дом на фантастичната райска птица – опашката ѝ представлява великолепен шлейф с ярки цветове (може да достигне до един метър). Името си носи както заради впечатляващата си окраска, така и заради вярата на местните, че тези птици идват не от небесния, а от земния рай. И не е застрашен вид, което е най-сериозния успех на местните и правителството за опазване на биоразнообразието на Папуа Нова Гвинея.

С напредването на времето, суетенето и суматохата около подготовката достигат кулминационната си точка – групите започват трескаво да се отправят към зелената поляна, която щеше да се превърне в бляскава сцена за холивудски продукция. Естествено, най-нетърпеливи са най-младите участници – най-малката беше едва на 3 годинки!

Малките куриери и посланици на националната култура! Облечени в същите впечатляващи одежди, като родителите си! Папуа Нова Гвинея е млада страна: средната възраст е 24 години, а 35,5% от населението е под 15 години.

Трудно е да си представя, какво търпение и стоицизъм са необходими за едно дете, за да бъде „облечено“ и „гримирано“ според обичаите и традициите. Подготовката може да отнеме до четири часа!

В точно уречения час парадът на групите започна. Не мога да го нарека по друг начин – има толкова достойнство и гордост в очите на всички участници. Ръководителите обилно обясняват какви са традиционните им костюми и разказват историята на своето племе. Никой като че ли не иска да напусне импровизираната сцена в средата на поляната – танцуват с всичката енергия, която са събрали по време на подготовката си, пеят с цялото си сърце и се усмихват с топлината на душите си. Очите на всички искрят от задоволство и бурните ни аплодисменти ги правят най-щастливите хора на земята. Дори и след като представят своя танц и песни на „официалния подиум“ и направят място за следващата група, участниците продължават да играят някъде зад сцената. Притежават завидна издръжливост, защото няма група, която да спира за почивка.

Наборът от отличителни племенни костюми, бои за лице и украси за глава беше невероятен - извисяващи се шапки с пера от райска птица, брилянтни червени бели и жълти рисунки на лицето, черупчест нос и обеци, тела, покрити с дървесно масло и перлени миди, с клонки от папрат и банани, и вибриращи в ритъма на песента и танца. Напълно разсъблечени мъжки тела с малък „подслон“ на мъжкото достойнство - нарича се „Sel Kambang” и представлява кратуна, която покрива мъжкия пенис. Има четири форми и се изработва от клюн на птица или големи дръжки на тикви. Пред нас като зомбита дефилириха ходещи скелети и човешки фигури с огромни глинени глави - това е само малка част от необикновените „костюми“ и аксесоари на участниците. Въпреки, че в даден момент в мен се прокрадна чувството, че някои костюми, танци и песни се повтарят, оказа се, че съм се заблуждавала – НЯМА напълно еднакви !

Самите артисти ми помогнаха да забележа малките, но отличителни детайли, които правеха всяка отделна група изпълнители уникална и единствена. Заради пищността и разточителното си естество, местните определят тези фестивали като „културен празник“. Прави са: беше поразително! Толкова много групи и толкова много цвят!

Не по-малък интерес предизвика и приготвянето на традиционната храна – Mumu, което е част от програмата. Ястието се приготвя в изкопан ров в земята и се „пече“ с нагорещени с жар камъни. Процесът отново е дълъг и не по-малко сложен: десетки мъже полагаха последователно картофи, камъни и жар! Последваха нови пластове от същите продукти, като най-накрая върху камъните разстлаха парчета агнешко месо и ги покриха с палмови листа. Резултатът след 4 часа беше крехко месо, меки като пюре картофи и гастрономическо удоволствие!

Както на всички подобни места по света, заради липсата на индустриално замърсяване, храната в Папуа Нова Гвинея е изключително чиста и вкусна, плодовете – сладки и сочни. И изключително красива! По местните пазари стоката се предлага с феноменален дизайн - ягодите се предлагат на шишчета, джинджифилът е оформен като малък булчински букет, а морковите са подредени като войскова част и почти може да се чуе хрущенето от тях! Излишно е да споменавам, че всичко може да се опитва преди да се закупи. Продавачите се усмихват непрекъснато и даже желаеха да бъдат снимани, прекрасно знаейки, че няма да стана техен клиент. Усмивките са толкова топли и приветливи, колкото са свежи зеленчуците!

На следващия ден шоуто продължи в Маунт Хаген – с повече състави (около 100) и чувствително по-голямо присъствие на чуждестранни зрители. Отново станах свидетел на забележителен калейдоскоп от цветове, музика и танци – може би няма думички за всички багри или ноти за всички звуци, които огласяха града до късния следобед. Това беше шоу за сетивата – докосват сърцата, вдъхновяват умовете, възбуждат съзнанието и награждават очите и душите.

Днес много от ритуалите в Папуа Нова Гвинея, които са изисквали пълно традиционно облекло и декорация, не се практикуват. Шансът да се носят такива костюми се свежда до мероприятия за връчване на дипломи в училищата ,църковни празници и бизнес начинания. И досега в столицата традиционните костюми и танци са задължителен компонент на всяко политическо или социално мероприятие. Такива събития дават възможност не само да се изрази клановата или племенната солидарност, но и да се съхранят родовите традиции.

Често наричат Папуа Нова Гвинея „last frontier”( последна граница) след всичко познато на света. Въпреки че е малко вероятно в страната да са останали истински „безконтактни“ племена, голяма част от вътрешността остава недостатъчно проучена и племенните групи са слабо изследвани. Географията на страната е тази, която я прави толкова автентична и интересна. Гъстата джунгла и недостъпните планини са позволили отделните райони да развият и запазят собствените си уникални идентичности и езици.

Когато католическите мисионери идват в страната, за удобство създават т.нар „пиджин“ език, който е граматически опростен метод за комуникация между различните племена (нарича се още Pidgin English). Забавен е, защото се ползват фонетичните съответствия на английски думи: „ here” се изписва „hia”, a “coffee” - „kofi”. Звученето му е странно – хем е като на английски, хем е като нещо непознато и чуждо. Едно е сигурно – комуникацията между местните, както и с чужденците, е улеснена и не изисква огромна енергия и физическа динамика с лице или крайници!

Папуа Нова Гвинея е наситено цветна и изключително регионална. В страна, където езикът варира от село на село, може да се очаква, че художественото изразяване ще се различава по стил също толкова драматично. Фестивалите в страната отразяват точно тази необятна креативност и универсална духовност на местните жители. Организирани в миналото с цел омиротворяване на междуплеменни конфликти, днес тези празници на цветовете и звуците са най-вече културен обмен и начин за изразяване както на племенна идентичност, така и на национална солидарност и гордост.