Под наблюдение

Цивилизация

Камерите следят теб ... и всичко по света. Технологиите и нашият все по-голям стремеж към сигурност са ни поставили всички под наблюдение. Само спомен ли ще остане личното пространство?
Текст: Робърт Дрейпър
Текст: Робърт Дрейпър

Галерия | Под наблюдение

Вижте 7 снимки

Около 10,30 ч. една съботна сутрин в Айлингтън, северен Лондон, двама мъже на мотопеди се засилват по търговската част на „Апър Стрийт“. Скрити зад каски, ръкавици и якета, те приличат не толкова на хора, колкото на маниакални герои от видеоигра. Криволичат между трафика и двуетажните автобуси със скоростта на камикадзета. Шофьорите се дръпват при приближаването им. Двамата вдигат моторите на задна гума по натоварената улица. От друга страна сякаш са намислили нещо по-сериозно от това да си направят кефа.

След три-четири минути рязко завиват от „Апър“ по тиха улица с дървета и жилищни сгради. Качват се през бордюра и гасят двигателите. Слизат на тротоара и без да свалят каските, започват дълъг разговор. Само те са наясно за какво си говорят. Има обаче нещо друго, което вероятно те самите не знаят: в стая без прозорци на няма и два километра от там двама души ги наблюдават.

„Тръгнаха“ – казва Сал на Ерик.

Двамата седят на три метра един от друг зад дългото табло в контролната зала на Айлингтънската затворена телевизионна система за видеонаблюдение (CCTV). Когато двата мотора потеглят, Сал набира нещо на клавиатурата и изкарва на екрана образа от камера 10. Ето ги отново, засилени надолу по „Апър Стрийт“. Когато изчезват от погледа на Сал, Ерик бързо ги намира на камера 163. С помощта на джойстик приближава образа на задния мотопед, докато номерът му стане четлив.

Сал се свързва с полицейския участък: „Виждаме два подозрителни мотопеда, които пилят гуми по „Апър Стрийт“.“

Срещу двамата мъже има огромна стена от 16 екрана. Тя предава в реално време образа от мрежата от 180 камери в Айлингтън. По всичко личи, че съботната сутрин е относително спокойна. По-рано през седмицата млад мъж загинал, след като бил намушкан в апартамент, а друг скочил смъртоносно от надлеза на „Арчуей Роуд“. По-късно същия ден във Финсбъри Парк камерите ще посветят часове на пресяването на 35 000 гости на фестивал в търсене на джебчии и пияни побойници.

За момента обаче мотористите са единственият екшън в Айлингтън. И макар Сал и Ерик да следят движението им от една камера към следващата с монотонна ефикасност, почти усещам как пулсът им се ускорява. Тъй като според тях става дума за двама членове на бандите, които повече от година тормозят Айлингтън. Грабват от пешеходци техните смартфони и после ги продават на черно. Случва се петдесетина пъти седмично в квартала с близо 233 000 жители.

Омагьосан съм от спектакъла на двама души, които явно нямат представа, че са наблюдавани където и да отидат. Може би са престъпници. Видеонаблюдението не дава окончателен отговор на този въпрос. Единственото сигурно нещо е, че ние ги виждаме, а те нас – не.

Същата вечер на няколко километра оттам седя във фургон в югозападен Лондон. До мен седи любезен младеж, който се представя като Хаз. Пред нас са подредени няколко екрана за видеонаблюдение, на които върви картината от 10 камери, насочени към два съседни нощни клуба.

Хаз прекарва тук няколко уикенда всеки месец. Нощните клубове искат да си спестят проблеми със закона заради продажба на наркотици от страна на някои клиенти и са поръчали на мобилния CCTV оператор и бивш полицай Гордън Тайърман да прати своя човек Хаз да наглежда тълпата.

„Това е най-добрата и вълнуваща работа, която съм имал досега – казва той. – Толкова е непредсказуемо. Всичко е тихо и кротко и после изведнъж започва бой.“

Хаз седи във фургона по 10 часа без прекъсване с вперени в клиентите очи. Ако забележи продажба на наркотици или сбиване, веднага уведомява по радиостанцията охраната на клуба. Удивен е колко невнимателни са дилърите въпреки наличието на охрана. „Все едно ги питаме: „Вярно ли сте толкова тъпи?“ – смее се той, – а те го приемат като предизвикателство.“

Тази вечер няма нито наркотици, нито сбивания – само случайни лудории на пияни младежи. Опипват се. Повръщат на тротоара. Макар Хаз да твърди, че е придобил „ценни умения вследствие от тази задача“, със сигурност най-вече е усъвършенствал уменията си на невидим среднощен антрополог.

„Страшни неща можеш да видиш на видеонаблюдението – чуди се той. – Казваш си: „Не може възрастни хора да се държат така.“ Просто забравят кои са.“

 Или просто забравят, че може би някой ги наблюдава?

 

През 1949 г., под надвисналата заплаха на европейския авторитаризъм британският романист Джордж Оруел публикувал антиутопичния си шедьовър „1984 г.“ с неговото мрачно предупреждение: „Големия брат те гледа“. Колкото и притеснителна да била тази идея, по онова време самото „гледане“ представлявало доста старомодно и ограничено начинание. През същата тази година – 1949 – една американска компания пуснала на пазара първата система за видеонаблюдение. Две години по-късно, през 1951 г. – от „Кодак“ представили своята преносима кинокамера „Брауни“.

Днес всяка година в интернет се споделят или качват над 2,5 трлн. снимки – да не говорим за милиардите други снимки и клипчета, които хората пазят за себе си. Над пътищата са увиснали десетки хиляди камери, известни като „системи за автоматично разпознаване на регистрационни номера“ (АРРН) – за да запечатат превишили скоростта или неправилно паркиращи шофьори, но също така, поне във Великобритания, да следят придвижването на заподозрени престъпници. Неизброените, но все по-многобройни хора, оборудвани с лични камери, вече включват не само полицаи, но и болничен персонал и други служители. Има бум и на личните следящи устройства – камери за коли, звънци за врата с обективи. Но далеч по-притеснителни са милиардите снимки на нищо неподозиращи граждани, запечатани и съхранявани в бази данни, върху които на практика нямаме никакъв контрол.

И това са само „наблюдаващите“ устройства, които можем да видим. Понастоящем небето е задръстено от дронове – през 2016 г. американски любители и фирми са закупили 2,5 млн. такива. Това число не включва флотилията от безпилотни летателни апарати, които използва правителството на САЩ. Не включва и хилядите летящи шпионски апарати, до които прибягват други страни – сред тях Русия, Китай, Иран и Северна Корея.

Освен това над 1700 спътника следят планетата. От височина ок. 500 км някои от тях са в състояние да различат стадо бизони или фазите на горски пожар. Фотоапарат щраква някъде в космическите дълбини и някой напълно непознат човек се сдобива с детайлна снимка на улицата, на която работим.

Едновременно с това на същата тази улица може би биваме снимани десетки пъти всеки ден, от обективи, които така и не зърваме, и за да попадне снимката ни в бази данни, чието предназначение вероятно никога няма да разберем. Нашите смартфони, търсения в интернет и профили в социалните медии издават тайните ни. Както отбелязва Гъс Хосейн от Privacy International, „през XIX в. полицията трябвало да те измъчва, за да разбере какво се крие в главата ти, докато сега просто ще го научи от твоите устройства“.

Това е – нека заемем заглавието от още един британски футурист, Олдъс Хъксли – нашият „прекрасен нов свят“. Това, че можем да видим какво ни очаква, не е голяма утеха, тъй като – както обяснява професорът по информационни технологии Алесандро Акуисти – „в играта на котка и мишка около опазването на личните данни субектът на данните винаги е губещата страна“. Просто да се предадеш е обезсърчаващо предложение. Но активно да се опитваш да защитиш личното си пространство може да бъде още по-деморализиращо. В новата си книга Under Surveillance: Being Watched in Modern America професор Рандълф Люис пише следното: „Наблюдението често може да бъде изтощително за хората, които усещат подводните му течения: то ни съсипва с постоянния си тормоз, вездесъщите си тайни и безкрайните таблици от движения, покупки и потенциални възможности.“

Стремежът към лично пространство – казва Акуисти – „е универсална черта при хората, независимо от културата и епохата. Можете да откриете следи от нея в Древен Рим, Древна Гърция, Библията и Корана. Тревожното е, че макар всеки от нас да страда на индивидуално ниво от неговото нарушаване, обществото като цяло може да осъзнае ценността му едва след като сме го загубили завинаги“.

Дали заплашителното състояние на Оруелова голота вече е свършен факт? Или има и по-обнадеждаваща перспектива? Представете си 463-те инфрачервени фотокапана, които Световният фонд за дивата природа е поставил в Китай, за да следи придвижването на застрашените големи панди. Или пък задействащата се от звук система от камери, следяща почти изчезналата калифорнийска морска свиня. Или пък камерите „горски наблюдатели“, инсталирани с цел опазването на чезнещите гори на Шри Ланка.

„Ако искаш да си представиш бъдещето – гласи мрачното предупреждение в класическата книга на Оруел, – представи си ботуш, смазващ човешко лице – завинаги.“ Тази тоталитарна представа отхвърля възможността правителството да използва подобни средства за по-голяма безопасност по улиците. Спомнете си например записите от охранителните камери, които разрешиха случаите с бомбените атентати в лондонското метро през 2005 г. и на Бостънския маратон през 2013 г. Съществуват безброй по-малко известни случаи, като например на Юрик Кейн, заснет от камера как през 2015 г. прострелва студента по медицина Питър Голд, след като Голд му попречил да отвлече жена от улицата в Ню Орлиънс. (Голд оцелява; Кейн получава присъда от 54 години затвор за куп престъпления, включително изнасилвания, въоръжен грабеж и опит за убийство.)

Бостънското пристанище изпитало метод за визуализиране на товари, изобретен от физици. Сканиращото устройство е в състояние за разпознае елементния състав на съдържанието на контейнер, без той да бъде отварян. То е в състояние да различи безалкохолна напитка от диетична такава, пластмаса от пластичен експлозив и неядрен от ядрен материал.

Съмнява ли се някой, че ако беше следен по-изкъсо през последните 150 години, светът щеше да е по-безопасен? Можехме да знаем самоличността на Джак Изкормвача и дали Лий Харви Осуалд е действал сам. Разбира се, обществената безопасност е служела като претекст за следене и преди Оруел, и след него. Днес обаче подобни технологии могат да спасяват животи по по-всеобхватни начини. С помощта на изображенията от сателитни камери организации за оказване на помощ локализирали бежанци край Мосул, лагеруващи в пустинята на Северен Ирак. А благодарение на множество космически сонди учените имат доказателства, че климатът на планетата драстично се променя.

 Дали пък Големия брат няма да спаси човечеството, вместо да го пороби? Или пък и двата сценария могат да се окажат верни едновременно?

 

„Във Великобритания изпитват глад към наблюдението, какъвто не съм виждал никъде другаде на света“ – каза Тони Портър, единственият известен върховен комисар по видеонаблюдението на планетата, докато седяхме в бюфета на една правителствена служба в Лондон, а от ъглите ни следяха камери. Бивш полицай и експерт по контратероризъм, преди четири години Портър бил привлечен да осъществява поне привиден надзор над все по-масовото видеонаблюдение. Той и тримата му подчинени по цял ден се занимават с това да подтикват държавните и частните потребители на камери за видеонаблюдение да се съобразяват със съответните закони и наредби. Но освен да включва имената на нарушителите в доклад до парламента, службата на Портър няма други възможности да налага закона.

 Мрежата от камери в Лондон била замислена първоначално в началото на 90-те години, след два бомбени атентата на Ирландската републиканска армия. Последвало трескаво разпространение на технологии за следене. Както си спомня професорът по обществени политики Уилям Уебстър: „По онова време реториката на обществената сигурност гласеше: „Ако нямате нищо за криене, няма от какво да се боите.“ В ретроспекция този лозунг може да се проследи назад до нацистка Германия. Само че всички го повтаряха и всички настроения срещу видеонаблюдението бяха смазани.“

Първоначалната охранителна инфраструктура на града по-късно била разширена и допълнена с технология за АРРН по основните артерии. Сега вече из цялата страна има 9000 такива камери, които заснемат и запазват между 30 и 40 млн. снимки на ден на всеки преминал регистрационен номер. Бившият координатор по контратероризма към шотландската полиция Алан Бърнет отбелязва: „Днес би било много трудно да минеш през Шотландия и да не бъдеш забелязан от камера за АРРН.“

„Сигурен съм, че днес имаме повече камери за видеонаблюдение на глава от населението от който и да било друг град на планетата“ – каза ми бившият британски вицепремиер Ник Клег, докато седяхме в кабинета му в Лондон. „И това всъщност се случи без какъвто и да било смислен обществен или политически дебат. Стана така отчасти защото нямаме в историята си фашизъм и недемократични режими, които в други страни са породили дълбоко недоверие към държавата. Тук усещането е за нещо добронамерено. А както знаем от историята, добронамерено е, докато не престане да бъде.“

Страхът и известна романтика помагат да си обясним всеобхватното видеонаблюдение във Великобритания. В крайна сметка именно шпионажът спасил страната: днес много хора посещават музея в памет на легендарните дешифратори от Втората световна война в Блечли Парк. Същото се отнася и за постоянната изложба в Лондонския филмов музей, посветена на храбрия шпионин Джеймс Бонд, творение на Иън Флеминг – писател и бивш офицер от британското военноморско разузнаване. Агент 007 е част от следвоенната самооценка на нацията, но същото се отнася и за разтърсващата действителност, че Великобритания беше една от първите страни, изправили се пред трайния страх от терористични нападения. Когато става дума за гарантирането на сигурността на гражданите си, британското правителство може би се възприема в по-благоприятна светлина в сравнение с тези на други свободни общества. Дори след разкритията на Едуард Сноудън, че американските и британските разузнавателни агенции масово събират данни за собствените си граждани, в края на 2016 г. британският парламент на практика защити тези техни права при слаб обществен отзвук.

Ето как ми го представи Дейвид Оманд, бивш директор на Щаба за правителствени комуникации – една от британските разузнавателни агенции, събиращи данни според разкритията на Сноудън: „Като цяло възприемаме правителството като ефикасно и добронамерено. То се грижи за националното здравеопазване, за държавното образование и пенсионното осигуряване. И слава Богу не сме имали преживявания с мъже с кожени шлифери, които чукат на вратата в четири сутринта, така че темата за държавно наблюдение тук резонира по различен начин.“

Това не означава, че страна като САЩ, която има по-скептичен възглед за върховната власт, е изцяло имунизирана срещу ширещото се наблюдение. Повечето полицейски участъци вече използват или се канят да въведат индивидуални камери като мярка за ограничаване на злоупотребата с власт от органите на реда. Камерите за АРРН се прилагат в много американски градове като средства за следенето на трафика и паркирането. След нападенията на 11 септември Ню Йорк рязко увеличи мрежата от камери за видеонаблюдение, а Чикаго инвестира много пари в мрежа от 32 000 камери, които ще подпомогнат борбата с вълната от убийства в града.

Само че и други американски градове, без история на терористични нападения и с относителна ниска престъпност, също са прегърнали технологията за наблюдение. Проверих мрежата от камери, която тихичко се е разпростряла из центъра на Хюстън, Тексас. До 2005 г. в града нямаше нито една камера. След това обаче Денис Сторемски, директор на Службата за обществена безопасност и вътрешна сигурност към кметството, тръгнал да обикаля други градове. „Най-вече видяното в Лондон събуди интереса ми към технологията“ – спомня си той. Днес благодарение на федерално финансиране в Хюстън има 900 камери за видеонаблюдение, плюс достъп до още 400. Също като в Лондон властите не следят всяка камера във всеки един момент и в този смисъл – казва Стромски – „не става дума собствено за наблюдение. Бихме искали да премахнем очакването, че някой гледа“. Може би по тази причина обхватът на видеонаблюдението в Хюстън скоро ще се разшири доста извън центъра, при това без никакъв проблем.

По същия начин и мълчаливото британско съгласие с множащите се камери е стряскащо. Видеонаблюдението и пътните камери – както и знаците, които обявяват наличието им – се сливат като невзрачно допълнение към останалата градска инфраструктура.В Лондон се разхождах из тихите квартали, където някога живели Оруел и Хъксли. Къщата на Оруел е в обхвата на няколко камери и се намира на едва четири минути пеш от контролната зала на квартала. Бившият дом на Хъксли пък е под постоянното наблюдение на непревзимаема контролна зала.

В окръг Южен Йоркшър, посетих болницата „Барнзли“, където охраната е оборудвана с индивидуални камери с цел да възпира буйства от страна на пациенти и посетители. Като се има предвид, че вече около 150 000 британски полицаи са оборудвани с подобни устройства, може би най-естествената следваща стъпка е да се разгледа използването им и от други овластени лица, например възпитатели и медицински сестри. И после кой още? Стюардесите? Пощальоните?

„Някои местни власти се опитват да принудят таксиметровите шофьори да използват видеонаблюдение – каза ми Портър, комисарят по видеонаблюдението. – Аз бих поставил следния въпрос: в какво общество искаме да живеем? Приемливо ли е за всички нас просто да се разхождаме и съвсем законно да се записваме един друг – просто в случай, че някой реши да ни навреди?“

Докато обикалях по идеално чистите улици на Лондон, пътят неизбежно ме отведе до прочутия Уестминстърски мост, където се оказах обграден от туристи, вдигнали смартфоните си в опит да си направят най-страхотното лондонско селфи. Привеждах се и се обръщах, докато най-сетне разбрах, че всичко е напразно. Дали всички мои движения бяха документирани по този случаен начин? Има ли наистина някакво значение дали Големия брат гледа, след като вече всеки наблюдава всеки?

Обсъждах растящото обществено вманиачаване по „снимка или не се е случило“ с двама запалени наблюдатели. Клои Комби, чиято първа книга – Generation Z: Their Voices, Their Lives – е плод на стотици часове интервюта, проведени с британски тийнейджъри. Те демонстрирали удивително безгрижие относно това да бъдат снимани и филмирани. „Можеш да гледаш нечий цял живот като документален филм на телефона му – каза ми Комби. – Живеем в свят, където все по-малко неща остават тайна. И накрая може да се окаже, че личното пространство е станало един от признаците за истинско богатство и власт, и се е превърнало в стока само за онези, които могат да платят за него сериозни пари. За останалите целият свят наистина ще бъде сцена, на която всички съзнателно ще играят своите роли.“

Футуристичният спектакъл, при който всеки денонощно ще бъде едновременно воайор и ексихибиционист, – ме порази като, общо взето, егалитарна, но не по-малко антиутопична версия на „1984 г.“ и „Прекрасният нов свят“. Дали вече сме постигнали този краен етап, който социологът Уилям Стейпълс нарече „състояние на перманентна видимост“ – само че по собствено мълчаливо съгласие, а не по правителствена принуда? Зрителното ни съзвездие е пълно със сладки бебчета, котенца и слонове – но и с обезглавявания на ИДИЛ и полицаи, които стрелят по невъоръжени цивилни. Междувременно биваме наблюдавани – отблизо и в твърде интимни детайли – от скенери по летищата, от „умни“ билбордове и от всеки, който ни е заснел в някой ден, когато можем да се закълнем, че сме били сами.

Помолих да чуя размишленията на Сюзан Грийнфийлд – невролог и известен критик на вманиачените по социалните медии, която е и член на британския парламент. „Представата за лично пространство, за усамотение – каза тя – означава да не допускаме нещо до себе си. Трябва да се изолираме. Изглежда всички си мислят, че е чудесно да бъдат свързани и на показ през цялото време. Какво обаче се случва, когато всичко е буквално и видимо? Как обясняваш понятие като чест, когато не успяваш да го откриеш в изображенията на Гугъл? Вселената на абстрактното е необяснима. Изчезва нюансирането на живота.“

Затова, докато разговарях с Тони Портър в наблюдавания от всички страни бюфет на вътрешното министерство, се улових как повтарям нещо, което вече му бях казал: Дали целият този импулсивен страх от Големия брат не изглежда днес доста отживял?

„Вече използвам това определение в речите си“ – информира ме комисарят по видеонаблюдението с доволна усмивка. После стана сериозен. Наскоро Портър посетил Обединените арабски емирства – федерация от монархии, която потиска несъгласието и проявява сериозен интерес към технологиите за наблюдение. „Вашата история ми е ясна – каза той. – Само че наблюдението от страна на държавата е агресивно и могъщо и е способно на свързаност, която надхвърля и най-развинтеното въображение. Става дума за нещо съвсем различно от например едно селфи.“

„Всъщност – продължи той – истинската заплаха се появява, когато преминем към интегрирано наблюдение. Големите търговски вериги харчат милиони лири за проучване на всички възможни аспекти. Например аз съм пълен мъж на средна възраст – влизам в супермаркета и по уредбата веднага пускат реклама за кроасани. Ами ако стане още по-зловещо и от моя профил във Фейсбук са в състояние да се прицелят в дъщеря ми и да научат къде тя пазарува? Кой ще контролира всичко това? Или няма нужда да го контролираме? Дали вече сме изпуснали питомното? Дали е „отживялост“?“

 

Някои защитници на гражданските права представят прогреса на технологиите за наблюдение като влак стрела извън контрол. Професорът по охранително инженерство Рос Андерсън предупреждава: „Трябва да мислим с 20 години напред. Тъй като тогава ще разполагаме с обогатена реалност – Oculus Rift 2.0 с поне 3000 точки на сантиметър. Така че от задните редове на аудиторията ще можете да прочетете съобщение на телефона на преподавателя. В същото време стоте камери за видеонаблюдение в същата аудитория ще са в състояние да прочетат паролата, която въвеждате на вашия телефон.“

И какъв избор имаме? От една страна, би било твърде лековерно да си представим целенасоченото обуздаване на подобни средства. Както казва адвокат Дейвид Андерсън, който в продължение на шест години бил независим рецензент по контратероризма към правителството: „Или си на мнение, че технологията ни е предоставила могъщи средства, които правителството трябва да използва със също толкова могъщи предохранителни мерки, или вярваш, че тази технология е толкова плашеща, че трябва да се преструваме, че не съществува. Аз категорично спадам към първата категория – не защото твърдя, че трябва да имаме доверие на правителството, а тъй като в една зряла демокрация като нашата можем да създадем достатъчно добри предохранителни мерки, така че ползите да са повече от недостатъците.“

От друга страна също толкова непредпазливо изглежда да допуснем подобен технологичен прогрес да навлезе на един до голяма степен нерегламентиран пазар. Джамил Джафер от Колумбийския университет, казва: „Според мен водим един все по-следен и записван живот. Освен това смятам, че едва що започваме да се борим с последствията, тъй че – преди да възприемем нови технологии или преди да позволим на нови форми на наблюдение да се настанят трайно в нашите общества – трябва да помислим какви ще бъдат дълготрайните следствия от тези технологии за наблюдение.“