По-високо от върха

Пулсът на времето

Базирана на записки от дневниците на Кукучка, разговори със съпругата му Цецилия и интервюта с негови колеги в експедициите, тази книга представлява задълбочен и откровен портрет на великия хималаист, вечно устремен към следващия връх и отвъд.

Отвън беше като кремък – твърд и студен, но отвътре беше артист, който умее да разговаря със скалата.

***

Легендарният хималаист Йежи Кукучка изкачва всички четиринайсет осемхилядника на света и завършва Хималайската корона за осем години – постижение, което остава ненадминато в продължение на повече от три десетилетия. На единайсет от върховете прокарва нови маршрути, четири покорява през зимата, седем – в алпийски стил или бързо, с малък екип, без междинни лагери.

Постиженията на Кукучка са толкова забележителни, че дори най-големият му съперник Райнхолд Меснер, който печели надпреварата за Хималайската корона, го поздравява с думите: „Ти не си втори. Ти си велик“. А когато пристига трагичната вест, че Йежи Кукучка е загинал на южната стена на Лхотце, целият свят е потресен.

***

За авторите:

Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски са журналисти на „Газета Виборча“ – най-големия ежедневник в Полша. Носители са на редица престижни журналистически награди. Абсолвенти на Шльонския университет, живеят и работят в Катовице в областта Горен Шльонск. Автори са на превърналите се в бестселъри биографии на великите хималаисти Йежи Кукучка и Кшищоф Виелицки, както и на книгата за единствения полски космонавт – Мирослав Хермашевски.

Отзиви:

Отиваше в планината, защото там усещаше вкуса на свободата, защото това бе неговата страст. Не обичаше да споделя за преживяното по време на експедиция и предполагам, че отнесе със себе си много тайни, които никога няма да узнаем. Чета тази книга и виждам портрета му като насън. Сълзите бликват от очите ми. Останаха единствено красивите спомени и паметта, която трае вечно.

Цецилия Кукучка, съпруга на Йежи Кукучка

За много хора от моето поколение Кукучка беше герой. Един от полубоговете, които с маниакално упорство покоряваха поредния осемхилядник. Но почти никой в тогавашната ни Полша не си даваше сметка каква е била цената, която е трябвало да плати той за миговете на свобода по време на експедиция. Пред вас е истинската история на човека, който почти достигна до целта…

Михал Ногаш, Трета програма на Полското радио

https://www.vakon.bg/po-visoko-ot-varha

Откъс от книгата

Краят на август 1989 г. За Катманду излитат алпинистите Йежи Кукучка, Ришард Павловски и Ришард Варецки от Шльонск, Мачей Павликовски от Закопане, Пшемислав Пясецки от Познан и Томаш Копиш от Варшава. В екипа са още радиотелеграфистът Лешек Чихи, лекарят Михал Кулей, журналистката от катовицката регионална телевизия Елжбета Пентак, оператори и снимачен екип от Италия – общо четиринайсет души.

Палатките на базовия лагер разпъват в началото на стената, на височина 5200 метра над морското равнище. Организацията на живота в лагера си личи от снимките. Пране, готвене, чистене, а щом наближи времето за хранене, непалският помощник-готвач се провиква на полски: „Хайде на коритото!“. Докато обядват, си припомнят любимите си полски ястия – традиционната супа журек и печен свински джолан.

Веднъж седмично, в девет вечерта, имат връзка с Полша през Австралия. Пет часа по-рано е разговорът с Катманду. По време на рапорта дават сведения за случващото се в базовия лагер, включително как лекарят успешно извадил зъб на радиотелеграфиста без упойка.

Не престават да се шегуват. Мачей Павликовски, който е в Хималаите за девети път – младите алпинисти от клуба в Закопане го наричат Хималайския дядка, – губи каската си по време на изкачването и навива около главата си кърпа, с която прилича на селянка, а в лагера му лепват прякора Мачейка.

Томаш Копиш не иска да се държи сериозно пред камерата. Според него експедицията с всичките тези телевизии е странна. „Отстрани, отзад, отпред, направо не знам как да се държа. За капак са решили, че експедицията ни не е достатъчно драматична, и ни карат да се пускаме с парапланери. Още се възстановявам след последния скок, посинен съм. Но и радостен, защото утре излизам в планината и най-вероятно телевизията няма да дойде. Ще бъде голямо събитие за нас. Ще можем да се покатерим на спокойствие и да си отдъхнем.“

Но във филма не се вижда всичко. Парапланерите, новост за времето си и чудесен начин да убиеш скуката, са донесени в лагера от французина Ив Балу.

„Полето, от което започвахме полетите, беше осеяно с остри камъни – спомня си Елжбета Пентак. – Докато се засилваш с парапланера, трябва да гледаш крилото, а не в краката си. Ришо Павликовски падна и си нарани коляното, едва ходеше. После се наложи да седи на един бидон и да чете книга, а краката му бяха обездвижени с помощта на два големи камъка, които изпълняваха функцията на ортопедична екстензия. Юрек ми вдигна скандал, защото сме имали сериозна работа, а аз съм си измисляла развлекателна програма. Взе ми парапланера и го скри, за да не ни изкушава повече.“

В екипа се усеща напрежение. Хималаите не са Татрите. В Татрите катеренето е бързо. Само нагоре, до върха. В Хималаите трябва да започнеш игра, като в шаха. Да прецениш опасността, например къде би могла да падне лавина и дали разломите в леда няма да ти преградят пътя. Да предвидиш време за аклиматизация. Да изработиш стратегия: проправяне на път, логистичен план, междинни лагери, оборудване на палатките със запаси от газ, храна, поставяне на осигурителни въжета. Алпинистите правят курсове нагоре-надолу, нагоре-надолу. Печелят височината метър след метър, като при обсада. Борят се с вятъра, с ниската температура, с ограниченията на човешкото тяло. И това може да трае със седмици.

Дали ще им стигнат времето, храната, търпението?

Кукучка е тревожен. Експедицията не върви по план. Времето е ужасно, устройването на всеки следващ лагер изисква голямо усилие. Самият Юрек не се чувства добре. Още в началото на изкачването за малко да загине.

Лагер 1 е на височина 5800 метра. На сутринта Кукучка излиза пред палатката. Вали леко, снегът е мек. Той тръгва да се катери, но въжето изведнъж се къса. Записва в дневника си: „Политам, опитвам се да запазя равновесие. Махам с ръце, крещя: Бооожее! След десет-петнайсет метра ръката ми хваща някакъв стар парапет. Задържам се. Бдиш над мен, Господи. Подари ми втори живот. Сърцето блъска като чук. Без малко…“.