Голяма част от тръпката да се отправиш към далечните кътчета на света е породена от романтиката на неизвестността. Затова можем да съчувстваме на капитан Джеймс Кук за преживяното от него в деня, когато „открил" Хавайските острови през 1778 г. Това била третата тихоокеанска експедиция на британския мореплавател, който вече бил изследвал купища острови сред океанската шир - от тучната Нова Зеландия до самотната пустош на Великденския остров. Последно пътуване го отвело на хиляди километри на север от Дружествените острови - към един архипелаг, който бил толкова далеч, че дори старите полинезийци на Таити не знаели нищо за него. Представете си при това положение изненадата на Кук, когато туземните хавайци се приближили с канутата и го поздравили на познат език - същия, който бил чувал на всяко късче обитаема земя, която бил посетил. Удивен от вездесъщността на този тихоокеански език и култура, по-късно той ще запише в дневника си следния въпрос: „Как да си обясним факта, че този народ се е пръснал толкова надалеч сред необятния океан?" Същият въпрос и други, произтичащи от него, са озадачавали търсещите умове векове наред. Кои са били тези удивителни мореплаватели? Откъде са дошли преди повече от 3000 години? И как е възможно един неолитен народ с прости канута и без инструменти за навигация да открие - да не говорим да колонизира - стотици далечни островчета, пръснати сред океан, покриващ почти една трета от земното кълбо?
Отговорите се забавили. Сега обаче една удивителна археологическа находка на остров Ефате, част от тихоокеанската държава Вануату, ни разкрива древен народ от мореплаватели, далечни предшественици на днешните полинезийци, предприели първите си стъпки в неизвестното. Откритията отварят прозорец към тайнствения свят на тези ранни пътешественици.
Вижте повече