Открит е точният адрес на лондонския дом на Шекспир

Отдавна е известно, че Уилям Шекспир купува къща в лондонския квартал Блекфрайърс през 1613 г., три години преди смъртта си. Едва сега обаче става ясно точно къде се е намирал този дом: на около пет минути пеша от катедралата „Свети Павел“.

Откритието е направено от Луси Мънро, професор, специалист по Шекспир и ранномодерна литература в Кингс Колидж, Лондон. Тя публикува резултатите от изследването си в The Times Literary Supplement на 17 април.

Пред National Geographic Мънро разказва, че докато претърсвала Лондонските архиви, е попаднала на план на резиденциите в Блекфрайърс от 1668 г. Документът отбелязва кой е обитавал всеки имот по времето, когато Големият лондонски пожар избухва две години по-рано.

С помощта на още два документа от Лондонския архив и Националния архив на Обединеното кралство Мънро успява да идентифицира дома на Шекспир върху плана. Той се е намирал близо до кръстовището на три улици: Айрланд Ярд, Бриган Стрийт и Сейнт Андрюс Хил. Двама други учени, с които National Geographic разговаря, потвърждават нейното заключение.

Откритието предлага нов поглед към живота на Шекспир в Лондон в края на дните му, както и ценна информация за начините, по които жените са наследявали и са отстоявали права върху собственост в Англия през XVII век.

Лондонският дом на Шекспир е бил част от преустроен манастир от XIII век. Обитателите му носели черни наметала, откъдето идва и името Blackfriars (черните монаси).

Манастирът е затворен през 30-те години на XVI век, когато крал Хенри VIII окончателно скъсва с Католическата църква, за да може да анулира брака си с Катерина Арагонска. В хода на създаването на Англиканската църква кралят разпуска всички религиозни общности в страната и конфискува имотите им. По-късно части от Блекфрайърс са разпродадени на придворни и други представители на лондонския елит, които се установяват в района.

„През 40-те години на XVI век Блекфрайърс е разпродаден на около 20 различни купувачи, всеки от които придобива малък дял от имота“, разказва Ник Холдър, историк в English Heritage и автор на The Friaries of Medieval London: From Foundation to Dissolution. Съществуващите постройки са разделени на отделни жилища, а върху бившите градини и зелени площи на манастира започва изграждането на нови къщи.

Когато Шекспир купува дома си в Блекфрайърс през 1613 г., кварталът все още е сред най-престижните в Лондон. Според Мънро тази покупка е ясен знак за финансовия и социалния му възход.

През предходните две десетилетия Шекспир разделя времето си между Лондон и родния си Стратфорд на Ейвън, където също притежава дом. През 1599 г. той и актьорската му трупа изграждат театър „Глоуб“ в лондонския квартал Саутуарк, сцена за много от най-известните му пиеси. Там са поставени „Хамлет“, „Макбет“ и „Хенри VIII“. (По време на представление на „Хенри VIII“ през 1613 г. инцидент с оръдие предизвиква пожар и „Глоуб“ изгаря до основи, но трупата го възстановява и отваря отново още на следващата година.)

Освен престижен квартал, Блекфрайърс е и бързо развиващ се център за развлечения – за ужас на жителите му. В края на XVI век, разказва Мънро, живеещите в района се оплакват дори от откриването на боулинг зали. През 1596 г. съседи подписват петиция срещу откриването на театър, настоявайки, че той ще бъде прекалено шумен и ще привлича „всякакви скитници и развратни хора“. Въпреки възраженията, театър „Блекфрайърс“ отваря врати и през 1608 г. актьорската трупа на Шекспир започва да играе именно там.

Имотът в Блекфрайърс, който Шекспир купува през 1613 г., се намира само на кратка разходка от театър „Блекфрайърс“, което го прави удобен избор за човек, чиито пиеси се поставят там.

Въпреки това не знаем със сигурност дали Шекспир действително е живял в този дом, или го е отдавал под наем. Учените предполагат, че той се е оттеглил от активна театрална дейност малко след като написва последната си известна пиеса „Двамата благородни роднини“, заедно с Джон Флетчър, приблизително по същото време, когато купува имота.

През 1616 г. Шекспир умира по неизвестни причини в Стратфорд на Ейвън, едва на 52-годишна възраст.

В завещанието си Шекспир оставя имота в Блекфрайърс на по-голямата си дъщеря Сузана и нейните наследници. Ако Сузана не остави потомци, собствеността следва да премине към по-малката му дъщеря Джудит и нейните наследници.

Единственото дете на Сузана, Елизабет, и първият ѝ съпруг Томас Наш трябвало да наследят имота след смъртта на Сузана. Но, както отбелязва Мънро, „през 40-те години на XVII век около имота избухва сериозен скандал“.

Когато Томас Наш умира през 1647 г., семейството установява, че той е завещал Блекфрайърс на своя братовчед Едуард Наш. Проблемът е съществен: имотът все още принадлежи на Сузана, която по това време е жива. Томас го включва в завещанието си, преди официално да е станал негов собственик.

Започва продължителна съдебна битка, в която Сузана и Елизабет отстояват правото на семейството си върху имота. Изследването на Мънро показва, че след смъртта на майка си Елизабет в крайна сметка успява да си осигури законното право върху резиденцията в Блекфрайърс. През 1665 г. тя и вторият ѝ съпруг продават имота на Едуард Бегли, който вероятно е далечен роднина. По думите на Мънро, след Големия пожар в Лондон през 1666 г., който унищожава сградата, Бегли препродава терена на друг собственик.

Проследявайки историята на имота чрез архивни документи от плана на Блекфрайърс от 1668 г. назад до времето на Елизабет и нейния дядо, Мънро успява да разреши дългогодишната загадка за местоположението на лондонския дом на Шекспир. Освен това изследването ѝ дава ценен пример за начина, по който английските жени са се борили за правата си върху собственост в правна система, благоприятстваща мъжкото наследяване, отбелязва Фарах Карим-Купър, директор на библиотеката „Фолджър Шекспир“ във Вашингтон.

„Това, което Луси е постигнала, е изключително – не само като принос към историята на Шекспир, но и като разкриване на забравени страници от историята на жените“, казва тя.