Остров Борнео, април 2023

В Борнео съм била и преди, няколко пъти. Емоцията винаги е една - красива, вълнуваща. И всеки следващ път се питам - дали вече не се наситих, пак ли ще ме докосне, както първия път?

Този път ще започна от края, от минутите, преди да се качим на самолета в Тавау, посока България.

Борнео може да докосва с простичката си неподправена красота и непорочността на действията си. Толкова е близо до първоизточника, че няма нужда от доказване. Стои си там, такъв какъвто е. Дори няма очакване да го харесаш или разбереш. Ако си го харесал добре, ако не - пак добре. Такава е неговата философия, близо до така познатата ни сентенция: “Kогато ученикът е готов, учителят се появява.”

И нещото се случва, и не си вече същият…

Адреналинът е винаги в горна граница, но страхът отстъпва място на преклонението, пред Нейно Величество Майката Природа.

Орангутаните, така близки до нашия ген (97%), се срещат само на остров Борнео и Суматра и се намират под заплаха за изчезване (включени са в Червената книга).

"Сепилок" е център, в който се отглеждат малки, осиротели орангутанчета. Те живеят на свобода, в самата джунгла, само два пъти дневно идват до дъсчената платформа за да похапнат от плодовете и зеленчуците, изсипани от огромен кош. Огромните дървета се разклащат и отвсякъде заприиждат тийнейджърите орангутани. Всеки от тях се нахвърля върху любимата си храна, която прихваща със зъби, ръце и крака. Много весела и забавна картинка. Това са бебоците и тийнейджърите, чиито снимки са във фоайето на Сепилок орангутан център, описани с имена, дадени им от рейнджърите и готови да бъдат символично осиновени. Срещу скромна сума от 40 долара получаваш сертификат за осиновител за една година. Интересна и добра инициатива за подпомагане на близките ни сродници.

В Сепилок е задължително да сме с маски, за да не прехвърлим човешките вируси върху орангутаните. Поради сходната ни ДНК ние може да си предаваме взаимно вируси и зарази. Наблюдавахме храненето в специално пригодена стъклена зала, а те бяха на свобода, точно обратното на това в зоопарка у нас.

Табелка на пътя пред частен имот ни информира, че може, срещу заплащане, да видим цъфнала рафлезия. Описани са броя на цветовете и фазата на растеж.

Навремето фермерите са изсичали лианата, която е гостоприемник на рафлезията (тя е паразитно растение, което живее прикачено към специален вид лиана). Англичаните са подхвърлили идеята, че да гледаш трудно откриваема рафлезия е доходоносен бизнес - кой турист не би заплатил няколко долара за да види това чудновато, хищно цвете.

Пъпката на рафлезията се развива 9 месеца, а цветът живее от 5 до 7 дни, като едва 10 - 15% от пъпките оцеляват.

Нашата рафлезия беше в последния ден на краткия си живот, не много свежа, но все пак я видяхме, както при всяко посещение в Борнео късметът отново ни се усмихна.

Дългоносите маймуни пробоски - алфа мъжкар с харема си или дебнещите наблизо ергени в очакване да съблазнят за кратка изневяра някоя дама от харема.

И безброй красиви екзотични цветя; и мистичните забулени в мъгла утрини в чаена плантация, и залезът, който оцветяваше в червени искри батика, който всеки от нас нарисува и отнесе за спомен.

И разцъфналите лотоси; непознати нам птици; вараните, които ти правят компания на верандата, докато пиеш сутрешното си кафе; огромните соленоводни крокодили (до лодката ни плуваше голям 4 метра, но в река Кинабатанган има и по 6 метра), които се правят на разсеяни и доближавайки лодката преценяват дали им е по силите да я обърнат.

И жужащите цикади, които с пронизителните си монотонни песни огласят джунглата (и обичат да се блъскат в хората); духовете панджага, които потропват по вратите или направо си влизат в стаята.

И невероятно красивите залези и изгреви; много легенди, които само за нас са такива, защото островитяните вярват в тях, повярвахме и ние.

Да не забравя за винаги много вкусната храна и плодове - диня, ананас, манго, папая, банани, пъпеш.

Малките дечица от село Билит, на река Кинабатанган, които както всички деца по света си тръгват весели след последния час, родителите, които ги чакат с моторчета или с лодка, учителят, който с гордост се представи “I am teacher”( учителската професия на острова в много ценена и една от най-високо платените, около 1500 рингити или 800 долара, редом с тази на лекарите и инженерите). Затова той се качи на нов джип, неизвестна нам марка, но колата му се открояваше от останалите. Учителят е нещо велико – той е уважаван и ценен.

На час път с лодка можахме да видим и наистина последните морски номади палау/баджао. При последното ми посещение в Борнео, преди Ковид да затвори света, те бяха няколкостотин. Наколното им селище беше пълно, цветен и красив друг свят.

Държавната политика на социализиране и задължително училище на децата ще ги задължи да живеят на брега и вероятно това ще се случи в близките месеци.

Щастлива съм, че ги видях отново - и вероятно за последен път.

При последното ми посещение при тях, преди Ковид, всички деца протягаха ръце и искаха обеците ми. Не ги дадох на никое, за да не се карат помежду си. Но си обещах следващият път да донеса за всички. Обещано и изпълнено - донесох 56 чифта обеци.

Но многото деца вече ги нямаше… Все още останалите морски номади, живеещи във водата, получиха по няколко чифта.

Красиво и тъжно.

И най-великата морска буря, която преживяхме на лодката. Дъжд като из ведро, който смути нас, но не и хората палау, които продължаваха да си гребат в дъжда, необезпокоявани от хора, събития, история, свят…

(Нито един от номадите, дете или възрастен, с които разговаряхме, не знаеше на колко години е).

И номадът палау, който доближи лодката ни и с гордост ни показа ръчно изработените от него очила за гмуркане - рамка от кокосов орех и стъкло от бутилка.

Малки, типични къщички, край които може да се види училище, играещи деца (вързана на въже бутилка с пясък, която едно клекнало в средата дете върти, я другите, наредени в кръг прескачат), кладенец, свързан със сложна система, доставяща вода в къщите, шивашко ателие, заредено барбекю с кокосови черупки (за аромат на печената риба и морски дарове), джамия, много пране, малки магазинчета, петлета, кокошки, котки, групички от млади жени и деца, които очевидно се забавляват, фризьор, люлка от счупено корито и ведро настроение на всеки ъгъл.

Трудно разказвам за Борнео. Има емоции, които не искат да се откриват, ценни са като съкровище и искат да останат скрити.

Борнео е един от великите и странни учители на нашата планета. Дава уроци, но не се интересува дали си ги научил, дали си внимавал в час. Ако си внимавал - добре, даже много добре, за теб си е, ако не си внимавал - пак добре, решението е твое. Но си пропуснал великия момент да се потопиш в паметта на нашата планета, на мястото, което създателят все още пази недокоснато - природата на Борнео…

Борнео, едно от много малките места по света, на което винаги се връщам с любов и нетърпение!

Текст и снимки: Диана Маринова