Пет дни преди да тръгнем, изригна Етна. След като затвориха летището на Катания, прекарах следващите 24 часа в постоянно проверяване на ситуацията. Страхувах се, че каръщината ми с пътуванията напоследък, заради която ми отпаднаха три планувани командировки в чужбина, ще осуети и така дългоочакваната ни ваканция. Помолих се на Бог да не е толкова зъл, и ето че на следващата сутрин летището функционираше нормално, а Етна спря да бълва огън и жупел. Тази пролет довършваме започнатото през двете седмици на 2019, когато най-западните части на Сицилия останаха неизследвани поради липса на време. А точно там се помещават най-добрите винарни, производители на свещената течност Марсала, взела името си от едноименния град.
В Катания прекарахме три дни предния път, така че, подкрепени с три вида аранчини и по чаша двойно божествено кафе на летището, се отпускаме в автобуса към Палермо и се наслаждаваме на пасторалния пейзаж, изтичащ пред очите ни. Тук пасат овчици, по-нататък крави, бали сено се търкалят по склоновете в безпорядък. Минаваме покрай Енна, кацнала на хълм отляво на пътя. Ще я посетим специално по-късно. Сега продължаваме да се промушваме през планината през редица от тунели, които сякаш нямат край. На много места забелязвам рушащи се каменни къщички, буквално насред нищото. Може би са стопански постройки – изоставени, тъжни и гниещи. След малко на хоризонта се появява онази странна стърчаща скала, която сега разбирам от Google Maps, че се нарича Bagheria, и след малко сме в Палермо. Помня я тази остра, излизаща от морето канара, като завършваща рамка на морската граница на града. Изморени от цял ден по летищата и автогарите, оставяме багажа и бързо купуваме бутилка марсала Cremovo от магазина до входа. Нетърпеливо я отваряме още там, в случай че горе нямаме тирбушон. Продавачът се спуска да ни помага, усетил че за нас това е въпрос на живот и смърт. С нежелание давам на приятелката ми да е първа на шишето, само защото ме гледа с големи, молещи очи, та се смилявам. Следват последователни гълтоци ту от едната, ту от другата, и ето че една трета от бутилката изчезва за „Добре дошли в Палермо“. После се разтъпкваме до фонтана Претория, Quatro Canti и по Via Marqueda до Teatro Massimo, и връщаме обратно за вечеря. Тази вечер нямаме енергия за нещо повече. Бутилка Nero d`Avola и капоната, и обличаме пижамите, аз – безстрастна червена нощница от евтин магазин, приятелката ми – още по-безстрастна работна тениска на мъжа ѝ, три носения преди изхвърляне.
Тъй като с първата си квартира сме се прецакали и нямаме балкон, както си мислехме, на другата сутрин слизам с кафето на улицата, за да изпуша една цигара, без много да се пременям – просто обувам едни дънки под нощницата, и се опитвам да не се спъна по стълбите, докато, чорлава и едва отворила очи, търся изхода. С отварянето на входната врата ме удря стена от шумове – Via Roma пулсира от клаксони, притичващи минувачи (кръстещи се, щом стъпят на тротоара, че и този път са оцелели) и търговци, подготвящи заведенията си за новия ден, който обещава да е горещ. Един час по-късно, абсолютно неразпознаваема, нагиздена с най-хубавата си рокля и фатални обеци, поукрасена с лек грим, слизам отново с приятелката ми за закуска. Докато хапваме бъркани яйца зад ъгъла, на Piazza Bellini, наблюдаваме огромна група чернокожи майки с деца да чакат пред лаборатория за офталмологични прегледи. Кой, по дяволите, ходи на очен преглед в събота сутринта, и защо всички са чернокожи? В един от следващите дни става ясно, че там се раздават социални помощи, но на този етап ми е забавно да мисля, че събота е денят за проверка на зрението на чернокожото население на Палермо.
Денят ни е лежерно завръщане към места, които добре помним от предишното идване. Quatro Canti, както винаги, събира младоженци за фотосесии, музиканти, дошли от къде ли не, за да припечелят през лятото, и шофьори на рикши, приканващи минувачите за едно возене. Катедралата си е още там, и все така изумителна. Прескачаме до пазара „Баларо“, за да проверим дали нашите дядовци и шкембеджийницата са още там. Заведението още съществува, и София Лорен, Чарли Чаплин с хлапето и Фидел Кастро продължават да гледат от стените, но вътре някак е много тясно и тъжно. Масата, на която преди местните бродяги пиеха и зяпаха телевизора в ъгъла, е сбутана в ъгъла със столове, обърнати с краката нагоре върху нея. С немощния си италиански успявам да кажа на съдържателя, че сме били тук преди 4 години – май ме разбира и ме залива с поток от възторжени слова в отговор. Трипата му вече не е така добра, макар че, верни на спомена, сядаме отвън до сергиите и хапваме, зяпайки тарапаната наоколо.
На връщане, разбира се, си купувам поредните обеци от една негърка, която ми обяснява, че майсторът е мъжът ѝ и работи там, зад паравана в самото магазинче. Минаваме през къщи, за да изгълтаме cassata-та, която сме си взели от пазара, и за да отпием по няколко глътки марсала за отскок. После се запиляваме около пристанището, но жегата ни отпраща да пием аперол на сянка, и накрая завършваме в най-голямата лудница в центъра да ядем паста с пистачио и страчела, но съседите ни по маса ми развалят удоволствието като още при първата ми цигара ме молят да се въздържам от това, защото масите ни били много близо една до друга. В крайна сметка пуша по пътя към къщи, докато обмислям кой обектив ще е най-подходящ утре за ходенето ни до Чефалу.
Влакът потегля точно по разписание. По пътя се забавлявам да гледам мъжа на предната седалка – точно копие на краля на рока, като се започне от перчема, мине се през бакенбардите, и се завърши с черните очила. Само татуировката на врата му е допълнителен съвременен детайл, който Елвис не че не би одобрил – просто по негово време татусите още не са на мода.
Чефалу се оказва много приятно курортно градче, не толкова комерсиализирано, колкото Таормина. След като разглеждаме главната улица и стигаме до плажа, напразно търсим старите лодки с пътрите черги, които са изобразени на всяка картичка от тук. Има две стари корита, изкарани на сушата, които, ако са тези, служещи за декор на промоционалните материали на курорта, са прибрани заради сезона, който, по всичко личи, е вече започнал – почиващите са налягали под чадърите на плажа, мажат се със слънцезащитен лосион и отпиват от коктейлите, а по-смелите даже се къпят, карат лодки и изпъстрят синия безкрай с бели платна и живот. По хълма нагоре към крепостта не могат и с бой да ни накарат да се изкачим, така че я снимаме, колкото можем, с дългия обектив, изяждаме по един специалитет, който, според приятелката ми се нарича свинчоне, и се насочваме към приятен бар, декориран стилно в дърво и черни салфетки, където си поръчваме следобедния аперол. Така изкарваме времето до обратния влак сред хора, които се усмихват, говорят си със съседите си по маса, смеят се на шегите си и смучат коктейли със сламки. Чудесно е.
Вечерта се наслаждаваме на подбрана интересна кухня, която си заслужава всеки цент. В менюто на италиански пише, че храната не е mangiare, а е poesia, и съм съгласна, че главният им готвач е точно това – поет със златни ръце, душа и сърце.
Споменах ли, че случайно попаднах на един пост, в който една българка говори за някакъв квартал „Борго Парини“ в градчето Партинико на час и половина от Палермо? Навивам приятелката ми да прескочим дотам и да видим уникалните къщи с мозайки, сини фасади и лицето на Фрида Кало по стените, които, твърди въпросната българка, били рай за всеки фотограф. Наричали мястото „Барселоната на Италия“. Супер!
Служителката на автогарата повдига вежди, когато чува за плана ни да пътуваме час и половина, да изкараме там 2-3 часа, и да се приберем с последния автобус в 4:10. И всичко това, за да посетим Партинико. Аз възторжено ѝ изтъквам квартала „Борго Парини“, но тя решава да не се замесва като казва „Аа, не знам, не знам“, дава ни билетите и ни оставя да си трошим главите. Ние, разбира се, не обръщаме внимание. Блогърката беше написала, че въпросният квартал е на 25 минути пеша от Партинико. Дори беше уточнила разстоянието – 2,1 км. Рейсът излиза от Палермо близо час. При този трафик, нищо чудно, че малко и голямо се придвижва със скутери. Пътуваме известно време покрай морето, минаваме Терасини, и ето ни сред нищото. Шофьорът спира пред някаква самотна табела Fermata, малко преди пътят да извие някъде нататък в планината. По сметките ми трябва да сме стигнали, но не ми се иска. Питам шофьора това ли е Партинико, а той клати енергично глава “Si, si”. Слизаме, леко объркани. Отляво болница, отдясно бар, насреща планини, зад нас планини. „Борго Парини“ нийде не се види. Дори Партинико не се види. Сицилианците, както съм казвала и преди, не са от хората, владеещи езици, а и засега жива душа няма наоколо, с изключение на един дядо пред болницата. Прибягвам до новите технологии и Google Maps ми съобщава тревожната вест, че „Борго Парини“, макар и наистина да съществува, се намира на 7,6 км оттук и ще ни отнеме час и половина да стигнем дотам, и то ако ни стиска да тръгнем по криволичещия планински път, по който дойдохме. Виждам една млада жена да идва към болницата и се моля да знае английски поне малко. Не знае, разбира се, не знам на какво съм се надявала. С десетопръстната система се разбираме, и тя е категорична, че до Борго Парини пеша не можем да стигнем. Казва, че би ни закарала, но точно сега е на смяна в болницата и за съжаление не може. Питаме поне къде е спирката за наобратно за Палермо, защото на другата страна на пътя табела Fermata няма. И тя, и дядото потвърждават, че спирката е тази, на която сме слезли. Добре. Прецакани сме и ще трябва да убием 3 часа някъде в Партинико. Момичето от бара ми слага на навигатора как да стигнем до центъра и ние поемаме. Имаме намерение да се разходим, да хапнем и пийнем и така да убием времето до автобуса наобратно.
Партинико е... ами просто Партинико – типично сицилианско провинциално градче с прашни, напечени от жарещото обедно слънце празни улици и жужащи наоколо мухи. Малкото хора, които срещаме, ни гледат с интерес – едва ли са виждали много туристи наоколо. Колкото повече вървим, толкова повече огладняваме и ожадняваме, а аз ставам много зла, ако си пропусна обяда. Копнеем за някое кръчме в центъра, подобно на бара на дон Корлеоне от „Кръстникът“. Обаче не. Бар няма. Има табели, но ако някога са работили, това не е сега. Вече се влачим, а слънцето прежуря, сянка никъде не се вижда, още по-малко нещо за пиене. Снижаваме си претенциите, вече не искаме кръчме тип „дон Корлеоне“, не искаме дори кръчме, а просто магазин. Няма магазин. Или поне не работещ, както казах. Решавам, че ни стига толкова Партинико, можем да се върнем на бара до пътя, там забелязах чадъри, кафе, алкохол, даже и ядене. С тази мечта в очите се довличаме едва-едва обратно, само за да видим как едно момче превърта ключа отвътре. Хвърлям се като тигрица и го моля поне да ни пусне за тоалетна и вода. Смилява се. Сицилианците са много мили хора. Съчувстват ти.
Вече вън, изпиваме по един литър вода на екс, все още гладни, но поне не жадни. Докато вървим към спирката да хванем по-ранния от двата последни автобуса, минаваме покрай будка за моментални снимки. Можеш да влезеш и да си направиш снимка за паспорт! Сериозно ли? Точно тук? Ще ме убият тия хора! Приисква ми се да влезем с приятелката ми и да си направим една снимка за спомен от ходенето ни до Партинико, но се отказвам, и слава богу. Един рейс тъкмо спира и отваря вратите, но шофьорът не изглежда много убеден. Май спира, само защото ни е видял. Питам го дали е за Палермо, а той казва „Не“. Аз: „Не?“ Той: „Не“. Май му стана жал обаче (много са жалостиви, казвам ви), та накрая вика: „Хайде, добре, качете се“. Аз: „Ама за Палермо?“ Той: „Да, да, и за Палермо, става.“ Автобусът е пълен с ученици гимназисти, сканира ни той билетите, и докато минавам навътре, подмята: „А, между другото, спирката за Палермо не е тук“. „Не е тук ли?“, зяпвам аз. „А къде е?“ „Ей там“, посочва той неопределено някъде зад хълма, а аз само простенвам „Mamma mia” и си мисля за женичката и дядото, които се кълняха, че е тук. Благодаря на шофьора, че е спрял, и на провидението, че ме накара да не влезем в будката да си правим тъпи снимки спомени, и да изпуснем автобуса. Ясно е, че нямам представа къде отиваме, но важното е, че накрая ще се приберем и в Палермо и няма да се налага да се обаждам на хазаина, че ако иска на другия ден да му освободим стаята, ще се наложи да дойде да ни прибере от Партинико. Автобусът навлиза в града, оставя един ученик тук, друг – там, после излиза от Партинико, вие по планинските пътища, отива до Боргета, друго градче някъде там, после пак завърта към Партинико, този път го изучаваме в детайли, нямах идея колко е голямо, минава и през спирката, на която явно е трябвало да чакаме, но да ни убиеш, нямаше да я намерим, минаваме пак през Терасини, летището, покрай Мондело, после покрай най-опасния северен квартал на Палермо – Zen, и се вливаме отново във вечерния трафик. Хубаво е да пообиколиш провинцията, казвам на приятелката ми. Кога иначе щеше да видиш Партинико? Съжалявам само, че не казахме на шофьора, както обикаля селата наоколо, да вземе да мине и през „Борго Парини“ за една фотосесия време.
Утре се местим в Трапани и на заспиване доизпиваме марсалата – няма да я мъкнем по рейсовете все пак, а и няма смисъл – отиваме в меката на винопроизводството.
Автобусът тръгва в 12:00 – минутата на две цепи. Да не ми е казал после някой нещо за точността на транспорта в Сицилия! Първата част на пътя вече ни е позната от предишния ден – зверското задръстване, Терасини, уникалната гледка на San Vito lo Capo в далечината, врязан дълбоко навътре в морето. Сутринта малко превалява, но докато се носим с автобуса покрай пъстрия пейзаж на планините, лозята и пръснатите покрай морето градчета, слънцето отново се показва с обещание. Най-западната част на Сицилия в древността е заселена първо от финикийците, а впоследствие преминава в ръцете на Картаген. Има малък остров близо до брега между Марсала и Трапани – Mozia, който днес е археологически паметник, съхранил останките на древния град, служил на картагенците за удобна стъпка към Африка. Разбира се, гърците, владетели на източните части на Сицилия, също са имали апетити към тези земи, така че между тях и Картаген постоянно са се водели войни. По-късно, след превземането на Mozia от древните гърци от Сиракуза, картагенците създават Lilybaeum – днешна Марсала, която в края на Първата пуническа война пада в ръцете на римляните. В лагуната между Марсала и Трапани от повече от 2000 години се добива сол, което осигурява и на двата града богатство. Технологията, по която се добива, е съхранена от древни времена до днес, и се е превърнала в притегателен център за туристическата индустрия. Обиколките на солниците, както и на винарните наоколо с включена дегустация, се предлагат навсякъде из двата града, че даже и в Палермо.
Надявам се, че при резервацията на мястото ни в Трапани сме гледали по-внимателно. Няма да откажа един балкон. Слава богу, оказва се, че имаме огромна тераса под звездите само за нас. Стаята ни е номер 13, и по тази причина е единствената необозначена врата на етажа. От терасата се виждат покривите на съседните сгради и първото нещо, което правя, щом влизаме, е да се настаня в единия ратанов стол, и с удоволствие да изпуша една цигара.
Трапани в началото не ме грабва. Може би защото е мрачно и леко ръси дъжд, но най-вече защото е 3 следобяд, аз съм извила от глад, но няколко заведения ни отпращат, защото затваряли. Накрая три добри женици, приготвили няколко вида кюфтета с киноа, ни позволяват да се нахраним и дори ни изчакват да си изпием бирата, преди и те да пуснат кепенцата. Следобедна сиеста. Какво да правиш. Оттук нататък ще си знаем, защото извън Палермо и един-два други по-туристически градове, хората тук си имат тертип – следобедът е за почивка.
После хващаме картата и се запиляваме из историческия център. Всъщност се оказва едно много приятно място с китни улички и богата архитектура, а улицата, виеща покрай морето – Lungo Mare, силно ми напомня за същата в Ортиджа, Сиракуза. Вечеряме на Vittorio Emanuele (че къде другаде? Всяка главна улица в Италия е Vittorio Emanuele), и се прибираме да поспим. Приятелката ми ни спретва едно наводнение, тъй като със свалени очила не видяла, че на сифона на душ-кабината има поставена запушалка, и водата бързо и целенасочено се отправя право към стаята и се мушка под леглото. След дълго благославяне и попиване с хавлиените кърпи, отпивайки периодично по глътка марсала от новозакупената ни по-рано бутилка, най-накрая заспивам.
Преди да тръгнем за Ериче, обяснявам на рецепциониста, че сме направили малка беля. Явно е пропуснал да ни каже, че слагат тази тапа, за да не мирише от канала. Особено при ветровито време. Натопявам приятелката ми за случката без свян и се извинявам с усмивка. Срещаме чистачката испанка, която вече знае, че ще трябва да се понапрегне повече с нашата стая, пита ни ние ли сме онези от номер 13, и, дори и да е недоволна, не ѝ проличава – опитва се да проведе разговор на италиански, после на испански, но не ѝ се получава диалогът и накрая заключава, че това е странно, била сигурна, че сме испанки като нея.
Прогнозата днес е за дъжд с гръмотевици, така че какво по-добро време от това да се качим до Ериче с кабинковия лифт. Аз по принцип избягвам всякакви активности, повишаващи адреналина – скокове с бънджи, парашути, че дори и лунапаркове или лифтове, но някак не си представям да отидем дотам със скучен рейс. По пътя нагоре стискам ръката на приятелката ми при всяко разтрисане на кабината, но с всяка изминала минута гледката става все по-приковаваща и постепенно почти забравям страховете си. Първоначално цялото Трапани с полуострова на стария град, а после и съседните солници и, може би, Марсала в далечината се откриват в целия си блясък долу, в нозете ни. Когато наближаваме върха, кълбета мъгла ни обгръщат, придавайки на гледката призрачен вид. Всъщност изваждаме късмет с времето – почти през цялото време е сухо. Отвреме навреме имаме и слънце, придаващо цвят на иначе мрачните каменни къщи. По стар наш обичай, още на първите 30 метра след портата сме хлътнали в магазин с богат избор на алкохол, предлагащ и дегустация. Първо опитваме бадемовото вино, което имахме желание да проверим. Добро е. После минаваме на Nero d`Avola, пак с бадеми. Хубаво е, но трябва да го сравним с марсалата. Марсала Martinez, но е полусухо. Не е нашето. „А тази?“- питам. Налива ми се. Ммм... Не е лоша, но не е и върхът. „А Cremovo имате ли?“ Да, разбира се. Следващата чашка е от нея. По някое време ни хваща срам от броя чаши, които държим в ръцете си, и се измъкваме тихо, докато продавачката се е съсредоточила върху друг клиент. Малко по-нагоре хлътваме в Pasticceria някоя си, известна със сладкишите си, и 10 минути не можем да си изберем от отрупаната витрина. Като компромисно решение, взимаме от няколко вида по едно. Пием по едно капучино и гледаме мъглата, която като във филм на ужасите се стеле наоколо.
Ериче е наричан „Градът на 100-те църкви“, и, макар че не са чак толкова, са впечатляващи. Тесните улички с каменни къщи ни увличат и след малко се изгубваме в квартал, в който не срещаме жива душа. Небето се е свъсило заплашително и бързо намираме пътя към Крепостта на Венера, построена от норманите. Гледаме кълбетата облаци, които бързо се придвижват към нас, ахваме от гледката на Трапани и солниците долу в ниското, огрени от нищо неподозиращото слънце, и хукваме към лифта с надеждата да не го спрат заради времето. Дъждът ни застига със страшна сила, скачаме в кабинката мокри като котки, и аз се притискам до приятелката ми, за да мога по-лесно да впивам нокти в ръката ѝ при всяко полюшване на кабинката напред-назад.
Марсала е градче с малък исторически център, но с мнооого енотеки. Или alimentari (магазин за алкохол). Или bibite (напитки). Много начини да го кажеш. Главата да ти се замае от изби и видове вино. Първо сядаме да похапнем, защото гладна мечка хоро не играе. Всяко следващо ястие, което ядем тук, в западните части, сякаш е все по-хубаво. Тъкмо си мислиш, че по-добро няма накъде, и хоп – идва следващото. По първоначален план трябваше да идем и до историческото пристанище, откъдето тръгват лодките за Mozia, но рецепционистът ни звънна на свой приятел от Марсала, който каза, че автобусът, водещ от центъра на града до там, бил нещо, за което той бил чувал, но никога виждал, така че ни даде телефона на такси. След това не много обнадеждаващо мнение, решаваме да пропуснем. От второ Партинико нямаме нужда. Искаше ни се да видим мелниците, солниците и онзи болезнено красив огнен залез, който присъства на всички картички от Марсала, но може би друг път. И без това имаме огромно пано – фотография на този залез в стаята, така че карам приятелката ми да ме снима под подходящ ъгъл, докато съм стъпила на кревата, и вече мога да го отметна като свършено.
След обилния обяд решаваме да направим поне нещо за културата си, като едни прилежни туристки, и отиваме до археологическия музей Lilybaeum – най-западната точка на Сицилия. Освен запазените музайки от римска вила, гордост на музея е единственият добре съхранен пунически кораб от Първата пуническа война през 3 в. пр.н.е. Докато вървим през пустите полета към римската вила, виждам в далечината морето, изпъстрено с безброй бели платна, а на заден план – замъглените силуети на Егадските острови Фавиняна и Леванцо. Дори с дългия си обектив не мога да приближа достатъчно, за да направя добра снимка, но със сигурност тази сцена ще остане запечатана в съзнанието ми и ще ме кара да се усмихвам.
В подножието на една от портите на стария град – Порта Гарибалди, дегустираме отново няколко вида марсала, този път не за да пием на аванта, а за да си купим следващо шише. Запасите ни в стаята привършиха толкова бързо, че подозирам, че испанската чистачка ни помага на ежедневна база. След като известно време аз нося бутилката в моята чанта, я предавам на приятелката ми, но после дружно решаваме, че е ненужно тежка. И без това имаме половин час до влака, така че сядаме в чакалнята и аз започвам неравна борба с марсалата, за да я отворя – първо с нокти, после със зъби, и накрая си помагам и с ключ. Веднъж успяла, отпиваме на смени, за да намалим тежестта, която така нечестно прехвърлих върху приятелката си. Не е редно някак. Гарата силно ми напомня на тази в Гела от предишното ни пътуване – няма жив служител, когото да попиташ нещо, и разполага точно с един перон. Двама младежи – двойка германци, се чудят как да си купят билети, при положение че и автоматът не работи. За гише, разбира се, човек може само да си мечтае. Не знам какво са направили в крайна сметка, защото бях заета с облекчаване на приятелката ми от тежестта, но седят във влака на седалката срещу нас, тя – млада и нежна, отпуснала доверчиво глава на рамото му, той – по-млад вариант на сина ми, със същите влажни и добри очи. Срам, не срам, отвреме навреме вадим бутилката, защото, не знам дали споменах, но и двете имаме болки, а марсалата е много ефикасно обезболяващо. Аз си дойдох с болка в рамото, а впоследствие ми се схвана и кръстът (старост – нерадост), а на приятелката ми ѝ се поду палецът и оттогава го лекуваме с всякакви народни рецепти, включително марсала.
Днес май за първи път няма да пътуваме никъде. Пристанището и рибният пазар ни омайват с цветовете и колорита си. Точно над лодките уютно ресторантче с тераса над залива ни примамва за питие. Първоначално ни казват, че отварят в 12:30, но шефът явно нарежда да ни пуснат и след малко ни носят количка със сутрешния улов, изреждат имената на рибите, които се блещят от тавите и които така и не запомням, и накрая си избираме блюда, които се оказват достойни за поне една звезда Michelin. После бавно и с наслада поемаме от спокойствието и красотата на dolce vita, зяпайки разсеяно лодките под нас, слушайки бъбренето на гларусите и мижейки срещу мястото, където Тиренско и Средиземно море сливат водите си в едно безкрайно тюркоазено цяло. Харесвам спокойствието на Трапани, липсата на тълпи от туристи, на скутери, опитващи се да те премажат, на глъчката и лудницата на столицата. Харесва ми да се разхождам по жълтите улици, да не бързам, да ям прекрасна храна, да пия омайно вино и да живея в безвремие. Да, отвреме навреме ме мъчи рамото или кръстът, но нали затова са обезболяващите?
Понеже споменах Michelin, приятелката ми открива остерия в Трапани с една звезда. Като едни съвременни жени на „ти“ с технологиите, си запазваме маса онлайн за същата вечер. Аз не бих си и помислила, но на нея ѝ е важно, предвид колко се увлича по кулинарията. Така че в 19:30 сме на линия, посрещат ни галантно, дават ни метални закачалки, на които да си закачим чантите на масата, и ни наливат вода в чаши с прозрачно розово топче на дъното. Не смеем да попитаме какво е това, но пък то е неподвижно, така че вероятно е част от чашата. После ни поднасят хапка – комплимент от заведението, и след дълго четене поръчваме три неща (за подробности се обърнете към приятелката ми), и хапваме. Аз – скована, защото не се чувствам на място тук, тя – с неугасващия си дегустационен интерес и блясък в погледа. След като плащаме и ставаме, тя е по-ниска от тревата и е готова като златната рибка да ми изпълни три желания, но решавам да не се възползвам и се прибираме да стягаме багажа. Рецепционистът ни, който е безкрайно учтив и сладък, ни е обещал, че Бартоло – застаряващ италианец с палав поглед, който се върти на регистратурата и върши разни неща, на следващата сутрин ще ни закара до автогарата, от която тръгва автобусът за Енна. Самият Бартоло няма идея какво се обещава от негово име и само повдига рамене и издава брадичка напред в недоумение, но момчето ни уверява, че за Бартоло със сигурност ще е страхотно удоволствие да закара две красиви жени. Речено-сторено, на другата сутрин Бартоло спретнато и бързо ни закарва, сваля багажа ни и се изпращаме с въздушни целувки.
Когато сме в абсолютно нов град първата ни разходка е лутане между хартиената карта и Google Maps, но в крайна сметка обикновено хващаме по улиците, които ни привличат най-много. Така вием напред-назад, губим се и пак се намираме, докато на втория ден започнем да се ориентираме. Така е и сега. Енна е кацнала на висок хълм и улиците ѝ следват едни хоризонтали, които, ако сте геодезист като мен, научен да разчита хоризонтали, ще знаете, че говорят за големи баири и зор. Влизаме в Chiesa Santa Chiara, където дребна жена с бадж започва да ни обяснява за вградените в стените урни на загиналите при нападенията през Втората световна война войници. Опитвам се да ѝ кажа, че не разбираме, но тя е страшно учудена – англичаните, американците и германците, които идвали тук, казва, били руси и бледи, а ние, такива тъмнокоси – убедена била, че сме испанки като нея. Хайде сега, и тя. И продължава тя да говори ли, говори, нищо че не разбираме, за войничетата, за олтара, за някакви монахини, за четирите картини на някакъв сицилиански художник, когото наричали техния Караваджо. Ама сигурно поне малко разбираме, нали? Ами не, казвам, но тя продължава. И през цялото време ме кара да снимам „Снимай, снимай, това няма да го видите никъде другаде“. После ни обяснява какви хубави синьори сме, такива високи и тъмнокоси, и накрая ни освобождава, но не и преди да сме пуснали по някоя монета за храма.
Минаваме по Белведерето, откъдето, твърди се, можело да се видят и Етна и Трапани при ясно време. Гледката е наистина изумителна. Насреща, върху съседен хълм, се е пръснало по склоновете друго градче, огряно от залязващото слънце. Някъде на север сиво-черни облаци са се навъсили и сипят пелени от дъжд, а на юг откриваме най-странното гробище, което съм виждала. Нещо като град на мъртвите. Вместо просто плочи и кръстове се нижат редици от тесни високи къщички с покриви и кръстове на тях. Зловещо място, от което ме побиват тръпки. После прочитам, че това гробище било едва ли не задължително да се види от всеки турист. Хайде не, благодаря!
Става време за вечеря и се придвижваме до мястото, което ни е препоръчал хазяинът. На адреса го подминаваме и една кола упорито ни бибипка, обръщаме се, а жената зад волана сочи табелата до нея. Наистина е то, но е затворено, което и на нея ѝ се струва странно за събота, и макар че не знае и дума английски, се опитва да ни насочи към някаква тратория на някакъв площад. След като не можем да се разберем точно къде е, просто ни кани в колата си и казва, че ще ни закара. Натоварва и две хлапета, които дотогава зяпат някаква сладкарница, и потегляме. Момиченцето я пита кои сме и защо сме в колата (явно), а тя се смее и я пита дали говори английски. „Какво?“, гевези се детето и ни поглежда закачливо. Благодарим сърдечно на жената и влизаме в траторията. Едно единствено сервитьорче поназнайва английски и с гордост ни поема. После обаче то отива нанякъде и друг негов колега идва да ни вземе поръчката. Ние му казваме, че ще кажем на сервитьора, който знае английски, а той изумен пита: „Че кой тук говори английски?!?“ В този момент се намесват семейство – клиенти от съседната маса, и му казват: „Момчето!“ Страшни образи! Заведението се пълни все повече – явно жена на съседната маса има рожден ден, новодошлите се целуват с нея, после сядат. Става твърде шумно. Не знам къде ще се яде утре, защото в неделя почти никой не работи в град като Енна.
За да не ми е скучно само с рамото и кръста, ми излезе и херпес. Е, оттук нататък няма да се снимам с червило.
Разположена в самия географски център на Сицилия, Енна е интригуващо място, където зад всяко възвишение те очаква изненада. Предвид стратегическото си местоположение, тя винаги е била цел на завоевателите, защото, за да владеят вътрешността на острова, задължително е трябвало да превземат Енна. Уникалното на този град е, че е единственият, който не е основан от чужди нашественици, а от един от трите местни народи на Сицилия.
Днес достигаме и до крепостта Lombard, построена от Фридрих Втори през 13 век. Някога на стената ѝ е имало 20 кули, от които днес могат да се видят едва 6. После отиваме до другия край на града заради кулата Torre di Federico. И на двете места се катерим по извити клаустрофобични стълби, от които със сигурност ще си докараме мускулна треска, но пък гледките отгоре буквално те карат да спреш да дишаш. Във всички посоки планински вериги се редуват с долини и низини, нашарени от непостоянното слънце и бягащи сенки. Три градчета, изсипани по съседните склонове, са като места от някоя приказка и едва ли не очаквам магьосници с дълги бели бради да изскочат отнякъде с магически пръчки и тайни заклинания.
Впрочем, на касата на крепостта пише на италиански, че входът и за двата обекта е безплатен всяка първа неделя от месеца. Днес е 4.06. и по-първа неделя от месеца, здраве му кажи. Зарадвана, казвам на касиерката за това, а тя ме пита къде съм го видяла. „Тук“, соча ѝ текста на италиански, а тя го поглежда учудено, след което отсича: „Да, ама не. Няма такова нещо“. Питам защо тогава го пише, а тя ми отговаря с онзи така характерен за езика на тялото на италианците жест, при който събира палеца, показалеца и средния си пръст, издава шия и брадичка напред, и казва нещо като „Е“. Така че си плащаме, щом е „Е“.
След толкова култура в един ден, сядаме за аранчини в бар „Рома“ и после минаваме през квартирата да се подкрепим с марсала. Да не мислите, че като не го споменавам, не е част от ежедневната ни рутина. Хазаите този път ги няма – бяха ни дошли малко в повече от вчера насам. Сутринта, рошава и по нощница, бях отишла до кафемашината в общата дневна, и жената изведнъж се материализира отнякъде и заби нос до мен, настоявайки аз да седна на масата, а тя да ми направела кафето. Аз казвам „Не“, тя – „Да“. Даже ми пише в телефона си през някакъв автоматичен преводач, защото не знае английски. Почти се сборичкахме на машината, но в крайна сметка надделях.
Вечерта, въпреки страховете ни, че ще останем гладни, намираме работещо заведение, където кухнята отново е без забележки. Утре пак се местим, този път към Сиракуза – последната ни спирка в това пътешествие. Там сме били, но ще повторим, защото си остана един от любимите ни, ако не е най-любимият сицилиански град. Искахме, докато сме там, да видим и Марзамеми – малко рибарско градче по крайбрежието на юг, но се оказа, че има рейс само до Пакино, и оттам – или пеша, или с такси. А, не – тази я играхме вече. Явно ще го видим някой следващ път, когато най-накрая се престраша да взема кола под наем.
На сутринта вали и се стеле мъгла. Сядаме в кафене досущ като някой „Балкантурист“, ядем банички с прошуто и чакаме да дойде време за автобуса. Съдържателят на кафенето си играе някаква игра на телефона, който издава досадни звуци при достигане на следващо ниво. Навън Енна е необичайно динамична – коли, автобуси, забързани хора се стрелкат напред-назад, катерят се по баирите, опитват се да се разминат, връщат назад по тесните завои, за да дадат път на отсрещния, бибипкат нервно, жестикулират. С немалко закъснение заради трафика, автобусът ни пристига и потегляме. Чувстваме се непобедими, че сме успели да си купим билети онлайн (защото автогарата им не работеше в неделя) и сме разгадали правилната спирка, от която да се качим. Предвид, че в Енна има безброй табели Fermata, но на никоя не пише нито как се казва, нито какво точно спира там, това си е направо постижение. Мога вече да съветвам хората по форумите.
От Енна до Сиракуза няма директен превоз – на летището в Катания сменяме автобусната компания от SAIS на Interbus. По пътя към Катания, автобусът отклонява към някаква спирка насред нищото. Няма никакво населено място в околовръст, но се оказва, че има комплекс Sicilia Outlet Village с марки като Nike, Gucci, Boss, Guess и още няколко други, които дори не съм чувала. Няколко души се качват оттам, но не виждам да носят куфари с покупки. Малко след това забелязвам в далечината отляво връх, все още покрит със сняг, и, макар че в началото не ми хрумва, че може вече да виждам Етна, впоследствие разбирам, че е точно тя. Мама Етна, както с любов я наричат местните, е тази, която осигурява плодородните вулканични почви наоколо, както и превъзходните вина, известни в цял свят, така че хората я обичат, тачат и живеят с нея, независимо от своенравния ѝ нрав и чести гневни изблици. Отляво и отдясно на пътя прелитат лозя и овощни градини и сякаш нямат край. С километри пейзажът е еднакъв – тучно зелен, на стройни редове, и доминиран от величествената загадъчна планина, замъглена в облаци.
Докато чакаме на летището в Катания, малко ни се приплаква като гледаме заминаващите и се сещаме, че след 4 дни и ние ще сме сред тях. Но не сега! В автобуса климатикът духа зверски, така че слагам качулка, жилетка и каквото още имам на главата си, а приятелката ми ми прави снимки в този вид ( да припомня, че съм и с херпес) и заплашва да ги изпрати на близките ми. Може би трябва да преосмисля приятелството си с нея.
Сиракуза, по стар обичай, ни посреща с дъжд. Тръгваме с чадърите на разходка, но когато засилва, се скриваме под един навес с аперол и замезваме с маслинки, докато зяпаме минувачите. Индийците, допреди малко предлагали слънчеви очила, бързо са се преориентирали, и сега са с чадъри на оферта. Интересно ми е да гледам как някои хора притичват, бързайки да се скрият, повдигащи смешно крака над локвите, докато други се шляят бавно и лежерно, сякаш е прекрасен слънчев ден. Въпрос на количество изпит аперол, предполагам.
Правим опит за още малко разходка, минаваме покрай фонтана на Аретуза, където се вихри шумен семеен скандал между бял лебед и черна патица, набелязваме си няколко рокли за проба през някой от следващите дни и опитваме да влезем в Дуомо-то, но отново има сватба. Брей, не спряха да се женят тия италианци! Поне 20 булки видях, откакто сме тук. Няма делник, няма празник, бракуват се всеки ден от седмицата.
Накрая минаваме през супермаркета за ново шише болкоуспокояващо, Като се има предвид, че до късен следобед утре ще вали, много мъка ще трябва да се дави.
Всъщност, прогнозата не се оказва вярна – денят е чудесен. Разходката през Ортиджа е като завръщане в хубав сън. На това място има твърде много древна история и дори многото туристи не могат да унищожат усещането за непреходност. Обожавам да се губя из малките улички и сега с удивление откривам, че все пак има и такива, които са ми нови. Например квартала с рибарските жилища. Мъж с мотор е спрял до живописен малък площад, а по-възрастни мъж и жена – явно майка му и баща му, са застанали от двете му страни и нещо му нареждат. Тече оживен разговор, в който активно участие взимат ръцете, особено тези на майката. Друг, грубовато загорял мъж, ги гледа отгоре от балкона си. Не може да се каже дали следи разговора, но явно няма друго за правене в момента. После, в дъното на уличка, която сякаш задънва, но всъщност извива под 90 градуса и продължава в лабиринт от други такива, къдрава мургава жена седи на перваза на входа си до очукано колело, пуши и говори високо по мобилния си. Малко по-нататък минаваме покрай врата – метална решетка, без стъкла, а през нея вътре се вижда вехто обзаведена дневна, в която в единия край работи телевизор. Мъж с куче се прибира, бута вратата и влиза. На следващата улица друга подобна врата не скрива живота на обитателите вътре. После пък попадаме на подход към вътрешен двор с жилища, в който има три сини каменни глави като тези от Великденските острови. Разположени са в ъглите като експозиция на открито.
При предишното ми идване Ортиджа ми открадна сърцето и сега с пълни гърди го усещам отново, поемам от миризмата на морето, усмихвам се при вида на онзи така внушителен площад, докосвам отново дорийските колони, вградени в катедралата, и отново трепвам от енергията, която преминава от студения камък в мен. Може би в предишен живот съм живяла в Древна Гърция, защото в този храм не виждам католическия олтар, нито светците, нито мястото за молене, имам очи само за тези колони – облягам гръб на тях, затварям очи, чувствам ги.
По отношение на храната обаче, веднъж били в Трапани и Марсала, няма кой да ги засенчи. Но за да усетиш пулса на Сицилия, трябва да опиташ всичките ѝ страни – и по-живописния изток, и Палермо – с целия му хаос и неповторима архитектура, и по-спокойните западни градове с уникалната им храна и вино, и бароковите Модика, Рагуза, Ното и Шикли на юг. Ако щеш – и Партинико – същинската груба Сицилия. Като споменах Шикли, на другата сутрин сме във влака натам. Първо времето е мрачно и започваме дългото изкачване към San Matteo – бившата главна катедрала, изоставена и порутена, доминираща над скалния град. Сградата е огромна, с изпочупени стъкла, през които гълъбите безпрепятствено влизат и пърхат през злокобната прашна вътрешност на тази обител. Честно казано, настръхвам от ужас, когато поглеждам през решетките, макар че по красивите колони си личи, че някога е била великолепна катедрала. Гледката от хълма е невероятна, но с моя страх от височини дори не смея да се доближа до перваза. В скалите около катедралата се виждат дупките на бившите скални жилища, които са били обитаеми чак до 1950, когато преместват хората от тях в социални жилища. Всъщност голяма част от тях са били напуснати при най-голямо земетресение в историята на Италия през 1693 година, унищожило почти целия град. Сегашният бароков център е построен през 18-19 век и осигурява на Шикли място в листата на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Когато слизаме от хълма, слънцето започва да разкъсва облаците, за да огрее точно тази уникално красива част на града, която предстои да видим. От площада пред кметството започва улица Via Francesco Mormina Penna, която е обявена за най-красивата барокова улица в света. И има защо – броеница от пищни палати и църкви, обрамчени от слънце и цветя, ме карат да не мога да спра да снимам – врати, прозорци, фризове, детайли.
На финала изяждаме и по една гранита и се насочваме към гарата. Нашареният с графити влак, състоящ се от всичко на всичко два вагона, ни е познат от предишното ни идване, но тогава го ползвахме в друга отсечка – от Гела до Модика. Е, сега знам, че покрива линията Гела – Сиракуза и минава не само през всички барокови градове, но и през Авола – родното място на известното сицилианско вино Nero d`Avola.
Утре ни е последният ден, след което, знам, пак ще плачем. Колкото повече време прекарвам в Сицилия, толкова повече я обиквам, и не знам как ще се справя с тази любов.
Последен ден. Бавно обхождане на всички места – Дуомото, Виа Рома, фонтана на Диана, Аретуза, кафе, обяд с вино, пристанището, аперол. Купувам си каубойска сламена шапка и се сещам за някой, който беше попитал във форум за Сицилия: „Как да не изглеждам като турист в Сицилия?“ Отговорът беше: „Не носете сламена шапка“. Е, на финала се изложих.
Последното, което виждам, е висяща на витрина тениска с надпис „This is love.”