Опитомяват ли се лисиците?

Във видео с над един милион гледания в TikTok дива лисица си играе с нещо като топка, пуска я да се търкаля по хълма и тича след нея. Клипът е отбелязан с #opitomatedfox. „Вероятно е гледала кучета да играят на донасяне“, пише един коментатор. „Просто иска да бъде добро момче.“ В друг клип дива лисица се приближава до протегната ръка на човек. Очарован зрител се шегува: „Ако не е домашен любимец, защо е като домашен любимец?“

Много от тези вирусни видеа карат хората онлайн да спекулират, че лисиците се самоопитомяват, тоест че с течение на времето стават по-приятелски настроени към хората без умишлено развъждане или човешка намеса.

Но вярно ли е това? За да се смята едно животно за опитомено, то трябва да претърпи както поведенчески, така и физически промени: да стане по-кротко и в много случаи по-дребно или по-различно от дивия си събрат. „Окончателното доказателство е в генетиката“, казва Блейк Мортън, специалист по поведение на животните от Университета в Хъл, Великобритания. Не е достатъчно едно поколение животни да прояви по-мека реакция към хората. Тези поведения и физически особености трябва да се предават на потомството.

Има известни доказателства, че някои съвременни лисици показват малки признаци на промени. Едно изследване установява, че градските лисици имат по-къси муцуни и по-малки черепи от селските. А собствени изследвания на Мортън сочат, че градските лисици са „по-малко предпазливи и по-любопитни“ от дивите селски лисици, когато им се поставят задачи с хранителни пъзели. Въпреки това той подчертава, че „нищо от това не е пряко доказателство за опитомяване“.

Освен това митът за самоопитомяването може да навреди на лисиците и да провокира опасно поведение. „Често виждаме вирусни изображения или видеа на лисици в градска среда, което може да засили погрешната представа, че те се самоопитомяват“, казва Синтия Абона, биолог от Националния съвет за научни и технически изследвания в Аржентина. „Допускането, че дивите лисици са по пътя към опитомяване, рискува да нормализира практики, които могат да бъдат вредни както за животните, така и за хората.“

Лисиците споделят някои поведения с кучетата, като например махане с опашка, което може да ги накара да изглеждат дружелюбни. Но истинско самоопитомяване – при който и да е вид – би било нещо изключително. „Не е известно животно, което наистина да се е самоопитомило“, казва Абона.

Самата концепция за самоопитомяване все още е предмет на научни спорове, добавя Мортън. Проучване от 2012 г., например, предполага, че бонобо може да са се самоопитомили, като с времето са станали по-малко агресивни. Но това твърдение впоследствие е оспорено от изследвания, показващи, че бонобо не са толкова толерантни, колкото се е смятало.

Хората, които виждат доказателства за „самоопитомяване" при лисиците, най-често бъркат това явление с привикване, обяснява Мортън. Привикването настъпва, когато животно се адаптира към присъствието на хора след многократно сблъскване без негативни последствия.
Лисиците може първоначално да бъдат привлечени от по-меките градски условия, казва той, а после от изобилието на храна. „Навсякъде има много плъхове за ядене“, казва Мортън. „А и хората хранят лисици в градините си.“ Постепенно животните свикват с човешкото присъствие.

Тревър Уилямс – основател на The Fox Project, организация, която спасява и рехабилитира около 1500 диви лисици годишно във Великобритания – допълва, че макар лисиците да могат да се изхранват сами, те най-напред избират най-лесния вариант: да стоят около хора, които рано или късно ще изпуснат храна. „Знам за два ресторанта в Лондон, които редовно хранят лисици“, казва той. „Единият е индийски, другият италиански, така че едните лисици получават къри, а другите паста.“
За лисиците това е просто хитър начин да се нахранят, но това не означава, че имат нужда от човешка помощ. „Добре са си [и без теб]“, казва Уилямс. „Ще вземат това, което им подхвърлиш и после ще отидат да изядат плъх някъде в канализацията.“

Уилямс смята също, че „значителен“ брой от около 15 000 лисици в Лондон са засегнати от токсоплазмоза, често срещано паразитно заболяване. То не се предава на хора от лисици, но може да притъпи естествената им реакция на страх. В едно видео с над два милиона гледания, например, дива лисица се приближава до протегната човешка ръка; подушва я предпазливо и след това избягва. Според Мани Льожон, експерт по паразитология в Колежа по ветеринарна медицина към Университета Корнел, случаят не е уникален – глобалното разпространение на токсоплазмоза сред лисиците се оценява на поне 39%.

„Липсва онзи естествен инстинкт да избягаш веднага, както биха се държали в нормални условия“, казва Уилямс. „[Градските лисици] не са по-опитомени от селските. Те просто ни разбират по-добре.“

Днес лисиците едва ли искат да бъдат „най-добри приятели“ на човека, но дали някога са били?

Две скорошни проучвания предполагат, че хората в миналото може би са отглеждали лисици като домашни животни. Изследване от 2025 г. установява, че някои местни култури в Южна Америка са имали полуопитомени домашни лисици, известни като Fuegian dog. А в друго проучване археолози откриват останките на друг изчезнал вид, Dusicyon avus, погребан заедно с човек. Това подсказва, че някога най-добрият приятел на човека може би е бил не куче, а лисица.

„Най-изненадваща за нас беше дълбочината на връзката, загатната от съвместното погребение, което е рядко и изключително символично“, казва Абона, съавтор на изследването на D. avus. „Лисиците обикновено са самотни животни и не се опитомяват лесно.“

Но отново, не бъркайте това с истинско опитомяване. „За праисторическите общества на ловци събирачи отглеждането на диви животни вероятно е било много по-малко необичайно, отколкото ни се струва днес“, казва Абона.

Единственият съвременен пример за опитомени лисици идва от спорен експеримент на руски генетици, които в продължение на почти 60 години – започвайки от средата на XX век – селективно развъждат най-питомните индивиди. С всяко следващо поколение те подбират най-спокойните лисици, докато накрая получават животни, които „облизват ръката на изследователите и махат с опашки, когато човек се приближи“.

Но за много лисици този експеримент завършва трагично: стотици, които показвали агресивно или просто напълно нормално диво поведение, били убити или продадени на кожарската индустрия и търговци на екзотични домашни любимци.

„Необходими са години научна работа и селективно развъждане, за да се създаде истински домашен вид“, казва Кимбърли Дефишър, президент и основател на Arctic Fox Daily Wildlife Rescue в Уилямсън, щата Ню Йорк. Но Дефишър, която се грижи за 35 лисици, отглеждани в плен, които са били изоставени или нежелани, след като са били домашни любимци, бързо нарича експеримента „неетичен“. По нейни оценки, въпреки че официални данни да няма, поне 50% от „домашните“ лисици, закупени в САЩ като екзотични любимци, „накрая биват изоставени, евтаназирани или незаконно пуснати на свобода“ още преди да навършат една година.

„Хората си мислят, че лисицата ще е като куче, защото виждат тези вирусни видеа с „кучешко" поведение", обяснява тя. Но лисиците имат силен инстинкт да маркират, навсякъде, върху всичко: „върху всичко, което мирише на ново, което не харесват или което искат да си запазят“. А урината им е „много силна и изключително мускусна“, добавя тя. (В резервата си Дефишър редовно заснема взаимодействията си със спасените лисици; видеата предлагат реалистичен поглед към поведението им. В едно видео Порша, лисица, която не може да бъде пусната в природата, след като е била открадната от дивата природа и привикната като домашен любимец, се качва на главата на Дефишър и веднага се изпишква върху нея.)

Дори изследването от 2025 г., според което някои местни култури в Южна Америка са имали „полуопитомени домашни лисици“, отбелязва, че тези животни често са били описвани като „злобни, свирепи, полудиви и прочее“. Макар причините за изчезването им да не са напълно ясни, една от теориите предполага, че те са били умишлено заменени с по-опитомени кучета.

Ако мечтаете за лисица, която се държи като куче и няма да ви се изпишква върху главата, не бързайте да се надявате. Мортън смята, че самоопитомяване в XXI век е практически невъзможно.

„Определено не в рамките на нашия живот и няма да стане още много, много поколения“, казва той. „На кучетата им е отнело хиляди години, за да станат опитомени.“

И така, какво да правите, ако срещнете лисица в дивата природа – или на тротоара?

Галене не е добра идея, а храненето от ръка още по-малко. Лисица, привикнала да приема храна от човешка длан, може да подуши ръката на друг човек и да се опита да я захапе, вярвайки, че ѝ се предлага нещо за ядене.

Това може да бъде „фатална грешка“, казва Уилямс.
Във Великобритания е напълно законно човек да извика частна фирма „да се погрижи“ за лисица. В САЩ властите могат да приберат животното и да го евтаназират.

„Тези видеа… хората си мислят, че изглеждат сладки и вълшебни, като в Снежанка“, казва ДеФишър. „Но това не е безопасно за лисицата. Ако започне да се доверява на един човек, ще бъде по-спокойна и към следващия. А повечето хора няма да реагират със захлас на дива лисица, която идва към тях. Ще се изплашат. Ще се обадят на властите.“

Уилямс е категоричен: „Не мислете, че дивата природа има нужда от вас. В повечето случаи тя няма нужда от вас изобщо.“