Октомврийска разходка във Виена

Никога не съм давала по-скучно заглавие на свой пътепис. Никога не ме е затруднявало толкова да измисля заглавие. Красота, история, изкуство, музика... Търсих идеи в нета – нищо не ме озари. Все едно.

Във Виена бях ходила само за три часа преди няколко години, когато имах 4-часов трансфер между два полета и хванах влака до Stefanplatz в центъра, вместо да седя по пейките на летището. Но това ходене може спокойно да не се брои. Три часа ми позволиха единствено да се разходя в района, непосредствено до катедралата, но без да се отдалечавам много.

Този път съм си оставила три дни, след като ми свърши работата там. Както ще установя, и три дни не стигат доникъде. Особено ако искаш да влизаш и в замъци и музеи. Така че решавам да се оставя на течението и просто да се потопя в атмосферата, а отвътре ще гледам друг път.

Виена е известна със спираща дъха архитектура, смесица от много стилове – готика, барок, сецесион, но докато съм по работа в първите дни, хотелът ми е до конгресния център в района от дясната страна на Дунава, който е направо неприятен, поне за моя вкус. На мен ми дай старини и руини. Или ако не това, поне готика и барок. Всичко, което виждаш в Donaustadt обаче, са булеварди и бездушни небостъргачи от метал и стъкло. За усещането за уют не помага и бръснещият вятър, който направо ме отвява, щом се покажа навън.

На третия ден най-накрая съм свободна и тръгвам към стария град, влачейки куфара към новата си квартира. Първоначално възнамерявам да взема разстоянието пеша - колко му е час и половина, казвам си, така поне ще гледам местата, през които минавам, вместо да седя в метрото под земята. Така, доста оптимистично, тръгвам през моста над Дунава, по който вървя ли, вървя, и още вървя, и тоя пусти мост не свършва. Минавам над някакъв остров, който на картата изглежда мноого дълъг и тесен, после пак вода и вода, и не свършва тая река. На финала, поне 20 минути, откакто съм го запресичала, минавам над две редици от круизни кораби, на чиито покриви забелязвам заведения, игрища за голф, че даже и басейни.

Обикновено, преди да отида на ново място, доста чета, за да знам какво да очаквам. Но в този случай не е така. Нито имах време, нито желанието да се потапям в детайли в историята на Австрия и Австро-Унгарската империя. Честно казано, след средните векове историята на Западна Европа ми е страшно объркваща. Хиляди пъти съм чела какво се е случвало в едно или друго кралство, но постоянните смесени бракове между кралските дворове заради династически цели могат да объркат и най-надъхания историк, камо ли мен. Така че, ден след като съм прочела нещо по темата, вече не го помня, колкото и да се напъвам. За Виена знам, че Хабсбургите са главната управляваща династия и че два от дворците в града са техни резиденции. Смятам да се огранича до това знание.

Междувременно продължавам похода от другата страна на Дунава, която, поне на пръв поглед, с нищо не обещава да е по-приветлива. След още половин час яко се уморявам да тегля куфара и все пак слизам в метрото за две спирки. След малко съм в новата си махала на Türkenstraße, на две пресечки от северния участък на Ringstraße, по-точно от частта ѝ, наречена Schottenring. Ringstraße е всъщност народното наименование на сбор от улици, които опасват Стария град на Виена, или Innere Stadt, както го наричат.

Вече е 16:30, но имам още 2-3 часа от светлата част на деня, така че само се преобличам и хуквам. Пейзажът тук определено се е променил. Сградите са величествени, пищни, поддържани. Спускам се по Ringstraße, където знам, че са концентрирани всички онези имперски постройки, заради които Виена е Виена. Въртя глава ту наляво, ту надясно и ахкам от възхищение: отляво е борсата, отдясно - „Хилтън“, а после зървам високите кули на псевдоготическата катедрала Votivkirche, построена като благодарност към Бога, че е спасил живота на император Франц Йозеф при неуспешното покушение срещу него през 1853. Решавам да не се отклонявам сега, а да я разгледам по-подробно друг ден. После следват Университетът и кметството отдясно, но най-много се захласвам по Burgtheater срещу него и любимото кафене на Фройд - Landtmann.

Следва парламентът и Volksgarten срещу него. После Ringstraße отново кривва и стигам до черешката на тортата – отляво е Дворецът Hofburg, а срещу него - два музея с еднакви, огледални сгради – Природонаучният (Naturhistorisches Museum), и Музеят за история на изкуството (Kunsthistorische Museum). Тук вече се чудя кое да гледам, а лошото е, че започва и да се стъмва.

А, оказва се, че зареждащите се батерии, които чинно съм заредила преди да тръгна, са изживели живота си, и още от първата снимка светват на червено. Няколко кадъра по-късно са издъхнали, така че ще трябва утре спешно да намеря и купя нови.

След Hofburg има още един парк – Burgpark, в който в полумрака виждам статуя на Моцарт, и после следва сградата на Операта, която е... ехааа!

Решавам да не слизам още по Ringstraße, а оттук да се насоча навътре в стария град, да видя пак Катедралата на нощни светлини, и оттам да се прибирам, защото кръстът започва да ме мъчи и подозирам, че съм се попресилила този ден, особено с ранните ставания предишните сутрини и мъкненето на куфара през безкрайния мост над Дунава. Така и правя, но това съвсем не е малко разстояние, така че още час – час и половина ходя, после ходенето преминава във влачене, и накрая едва-едва стигам до къщи. Точно до вратата на входа ми като излизах бях забелязала уютна пицерия, която сега вече работи, така че, без повече маене, влизам и сядам. Топличко е, което след ужасния вятър цял ден ми е много важно, а пицата им е неаполитанска. Вълшебно! Виното си го избирам да е Nero d`Avola, за да ми напомня за Сицилия. След първите две глътки се загрявам приятно и клепачите ми започват неудържимо да падат. Ужас! Едва 9 часът е.

В 9:30 вече съм си взела душ и сладко спя съня на човек, който няма да става в 6 сутринта.

В 6:00 не, но в 8:30 съм се събудила. След 11 часа сън май съм се понаспала.
Днес пак ще ходя пеша. Искам да обходя по-подробно Innere Stadt и сградите по Ringstraße. Имам една книжка на немски „Скритата Виена“, която поразгледах в самолета и съм си прегънала страниците на по-интересните места. Например най-красивата обществена тоалетна в света, Музеят на кондомите, този на тоалетните чинии, на фалшификаторите и други такива неща. Минавам през площад Am Hof, после през площада на еврейския квартал и лека-полека се оказвам на Graben – една от най-оживените търговски улици в центъра с издигащата се в средата колона на чумата, напомняща за най-тежкия период от историята на Виена – чумната епидемия от края на XVII век.

Точно на Graben е и въпросната тоалетна от книжката. Плащам 50 цента и жената ме поканва любезно в една от кабинките и затваря вратата след мен отвън. Вратите са уникални – със стъклописи и позлатени дръжки, позлатени са и кранчетата на мивката в тоалетната. Всичко е в дървена ламперия, все едно си в английски пъб само за мъже, а не в градска тоалетна.

Когато излизам, жената веднага влиза след мен с една кърпа, за да почисти.

Известно време снимам на Graben, после влизам в католическата катедрала „Св. Петър“, където често има симфонични концерти, и продължавам към „Св. Стефан“ с невероятните му разноцветни плочки по покрива.

През цялото време търся батерии, което не се оказва лека задача, тъй като днес е неделя и всичко е затворено. Накрая намирам в един сувенирен магазин. Продължавам към Bäckergasse 12, за да видя „кравата с очилата, която играе табла с една лисица“. Историята е интересна. През първата половина на XVI век не било много лесно да се ориентираш в адресите на Виена. И не защото не започнали да ги обозначават веднага, напротив. Само че по това време никой не можел да чете и пише. За да се различават къщите, обикновено рисували на стената нещо, характерно за собственика ѝ или дейността му. На този адрес живеел местен съдия на име Kuh (Kuh на немски означава крава), който често играел на табла със свой колега – друг съдия. Дъщерята на Kuh винаги отваряла вратата на приятеля на баща си при неговите посещения, докато един ден той не поискал ръката ѝ. Щастливата младоженка пожелала като сватбен подарък къщата им да се обозначи по някакъв начин, и, тъй като не ѝ хрумнало нищо друго, освен таблата, извикали художник, който изрисувал въпросната крава (не знам защо с очила, може би защото е бил съдия и така изглежда по-сериозен?), играеща табла с лисицата. Всъщност не е много ясно дали е лисица или вълк, нито има данни защо приятелят е оприличен на това животно. Във всеки случай, през 1973 рисунката била възстановена, и може да се види и днес.

Като говоря за адреси, много от едновремешните улични табели са запазени и сега. Много са красиви – написани с готически шрифт и обрамчени с кант в различен цвят според района, в който се намират.

Поразвеселена от очилатата крава, продължавам из малките улички наоколо и така случайно се натъквам на много симпатично заведение на малко площадче, което е далече от всички туристически трапове, които можете да си представите в град като Виена. Казва се Kleines Cafe. Изведнъж се сещам, че съм чела за него в нета – даваха го като алтернатива на нафуканите кафенета в центъра, ако искате да усетите автентична атмосфера с местни хора.

Тъкмо съм изгладняла, пък и зажадняла, така че се намествам на последната свободна масичка вътре. Таванът е като на изба, канапетата са избушени от употреба, а кожената им дамаска е изтъркана и напукана, от тавана висят най-обикновени голи крушки, а около дървената врата, боядисана в зелено, са окачени вестници, които можеш да си четеш, докато си пиеш кафето. Или виното, в моя случай. Музиката е рок, а барманката е много хипи – с тюрбан около главата и размъкнати широки дънки върху слабичко телце. Поръчвам си нещо за хапване от менюто и вино, за което тя препоръчва домашното им. Ама, разбира се, казвам. Обичам да дегустирам виното на къщата. Разбира се, vino della casa звучи по-добре от Hauswein, но това е положението. Носи ми го в чашка без столче, като тези на баба ми едно време.

След като съм поела достатъчно вино и автентична виенска атмосфера, продължавам разходката. В някакъв момент се оказвам в района на Karlskirche и концертната зала, непосредствено до която откривам втората сграда на Музея Albertina – тази за модерно изкуство. Някаква група азиатки, облечени в пъстри носии, се снимат на площада между двете сгради.

Отсреща е и павилионът музей на Otto Wagner – бащата на сецесиона във Виена.

После пак завъртам към Операта, защото предишната вечер беше вече тъмно, а искам да огледам стотиците детайли по фасадата.

Не бях успяла и да доразгледам площада между двата музея близнаци и прилежно подрязаните му храсти, така че се спускам навътре като се въртя ту надясно, ту наляво, сравнявайки елементите на двете сгради. Единствената разлика, която отбелязвам, е, че един сектор от фасадата на Природонаучния музей е от по-жълт камък от този на Художествената галерия. В този момент решавам, че все пак ще намеря време за Mузея за история на изкуството, може би последния ден. Този месец, освен постоянната експозиция, има и временна изложба на Рембранд, а той ми е един от любимите фламандски художници.

Ако пресечете Maria-Theresien-Platz, попадате в MuseumsQaurtier, който предварително си представях по-скоро като квартал от града с концентрация на музеи, но то се оказва оформен комплекс с вътрешен двор, където се помещават музеят Mumok, Leopold Museum, Музеят на децата и още много зали и изложбени центрове на едно място. По шезлонгите във вътрешността хора лежат, четат, разговарят, или пият коктейли в разпръснатите барчета. Въпреки пронизващия вятър.

Тръгвам малко по главната улица на квартал Marienhilf, но бързо се връщам, когато установявам, че е търговска улица, пълна с магазини. Шопингът е най-омразното ми нещо и последното, което ме влече в момента, са магазините.

Покрай Volkstheater се връщам на външния ринг от задната страна на парламента и кметството, където откривам още красоти и палати.

Доразглеждам статуите пред кметството, любувам се известно време на катедралата Votivkirche, този път отблизо, и накрая приключвам деня отново в италианското заведение до входа ми. Ами да, какво друго да ям във Виена, ако не неаполитанска пица? И какво да направя като не обичам шницели?

На следващата сутрин си взимам дневна карта за градския транспорт – ако искам да ида до някои места не точно в Innere Stadt, това е вариантът. С трамвая отивам към квартала Landstraße, където се намира небезизвестната шантава къща Hundertwasserhaus. Построена е през 1985 и е кръстена на създателя си – австрийския архитект Friedensreich Hundertwasser, който вярвал, че правите линии са скучни и че прозорците са това, което прави една сграда, а не стените. По този случай прозорците на неговата къща до един са различни и на собствено мнение. Всъщност, всеки собственик на апартамент в къщата (защото да – това е жилищна сграда) има право да си доизрисува и оформи прозореца по собствено желание. Подовете са неравни и грапави, а от терасата на покрива и по балконите растат над 200 дървета и храсти. Самият Hunderstwasser е, така да се каже, пионер в екологията. Необичайна и пъстра, къщата привлича хиляди туристи всеки ден.

По принцип имах идея какво ще видя, но, честно казано, щом я зърнах, започнах да се усмихвам широко и не спрях, докато не си тръгнах оттам. Надмина очакванията ми. Толкова е весела, толкова слънчева. Вярно, и времето беше с мен, защото слънцето топло огряваше фасадата и разноцветните есенни листа на стърчащите клони. Истинска магия!

Самата къща може да се види само отвън, но отсреща е т.нар. Hundertwasser Village, допълнително създадено „селище“ в същия стил, което има собствени улици и площад, а наоколо гъмжи от арт магазинчета със сувенири и барчета.

Между другото, Friedensreich Hundertwasser е известен по цял свят, а от 2022 негова галерия The Hundertwasser Art Centre има даже в Нова Зеландия, където живее и засажда повече от 100 000 дървета, създава канали, езера и пречиствателни станции. Той използва слънчева и водна енергия, хумусна тоалетна и изследва методите за рециклиране. Наистина пионер в екологията!

След като съм напълнила очите си с цветове, хващам друг трамвай. Отивам към Белведере. Покрай площад Schwarzenberg минавам пеша. В дъното му се извисява паметникът на Червената армия, който те не са съборили за разлика от нас.

В Белведере нямам намерение да влизам в музея, нито да гледам „Целувката“ на Климт. Но искам да видя самия дворец и градините.

Пак трамвай, следва Naschmarkt. В широката разделителна ивица на булеварда, разделящ кварталите Mariahilf и Wieden, се намира пазарът Naschmarkt – пазар, който е една от забележителностите на Виена. В събота тук има битак, който си е направо култ. За съжаление, днес е понеделник. Затова и не всички щандове работят, когато минавам (официалното работно време, когато всички павилиони трябва да са отворени, е от вторник до петък от 15:00 до 18:00 часа). Но дори и в понеделник, има много да се види. Зеленчуци, сирена, месо, подправки, вино... – няма нещо, което да не може да се намери тук. При това, от всички краища на света.

Заведенията се редят едно след друго, и, след като съм се поуморила от обикалянето, решавам, че е време за капучино. И ябълков щрудел. Мммм....

Подкрепена, продължавам към края на сергиите, и, когато павилионите спират да ми пречат на гледката, ахвам при вида на редицата от сгради отдясно – от страната на Mariahilf. Докато снимам, една баба до мен прави същото с телефона си. Накрая ме поглежда щастливо, и ми казва: „Красиво, нали?“

Докато вървя към Музея на кондома, който е крайната ми цел, попадам и на Дома на морето – най-големия аквариум в Австрия. Любопитно е, че водното съоръжение е разположено в кула на противовъздушната отбрана от времето на Втората световна война. В нея, на 7 етажа и върху 4000 кв. м са показани повече от 10 000 риби, земноводни, влечуги, птици и бозайници. Освен аквариумите, има парк на крокодилите, тропическа зала със свободно пуснати маймуни, влечуги и птици и течащи из нея води. Дори да имах времето, не мисля, че бих влязла – Океанариумът във Валенсия, в който съм била, напълно ми стига за този живот.

Наближавам адреса на Музея на кондома, като буквално на предишната пресечка забелязвам училище. Един татко взима малката си дъщеричка и я пита как е минал денят ѝ. Интересна близост на двата обекта. Всъщност, никъде не пише, че има музей. На Esterhazygasse 26 се помещава еротичен магазин. След като два пъти обикалям напред-назад, влизам и питам. Служителката е безкрайно учтива, уверява ме, че съм на правилното място, взима ми трите евро, срещу които ми дава един червен презерватив с надпис Love и ме повежда към единия край на магазина. Махва въженцето към стълби, водещи към тъмно подземие, светва мъждукащи лампи, които горе-долу осветяват три свързани зали, и ме оставя да си гледам.

Мирише на застояло и на места паяжини от тавана подсказват, че може и да съм първият им посетител тази година. На табла по стените има всякаква информация за историята на презерватива – от първите, направени от рибен пикочен мехур (боже мой!), по-късно от овчи, после първият, изработен от гума от Goodyear, и така нататък. Забавно е, проследява се нуждата и ползата от кондома, както и вредата от неползването му. Могат да се видят всякакви разновидности през вековете, любопитни детайли за исторически личности – д-р Кондом, Казанова, Мадам дьо Савини. както и смешни рекламни послания върху опаковките.

Всъщност, когато излизам на съседната улица, установявам, че съм пак на търговската улица на Mariahilf, от която бях избягала на предишния ден. Била съм значи съвсем близо. Вече започвам да се ориентирам.

Докато излизам към Ringstraße по друг от вчера път, попадам на известното кафене Sperl.

Този път ще вечерям другаде, някъде в центъра, не ми се потретя в моето италианско убежище. Ще стана за смях. Затова, след още малко разходка през Албертина и музеите на Сиси, сядам в ...L`Osteria. Каква изненада! Тялото ми категорично отказва да яде шницел.

Последен ден. Свободна съм до полета ми, който е чак вечерта. Трябва да си оставя някъде багажа за през деня и намирам в нета някакво място точно до операта. Отивам до там с трамвая, нетърпелива да се отърва от тежкия куфар. С изненада установявам, че това е от онези странни места, в които има всичко – GSM-и, аксесоари, магнити и всякакви сувенири, и... място за багаж по стълбите надолу. Посреща ме млад индиец с пъстър тюрбан на главата и засукани мустаци и ме кара да сканирам QR код, за да си резервирам място. Наистина ли, питам го, нали съм тук? Трябва онлайн, уверява ме той. ОК, това е новата действителност, Петя, свиквай! Минавам през всички стъпки, плащам, но дава грешка. Индиецът вижда, махва с ръка и казва: „Добре де, може и в брой“. А, можело значи, ами да беше казал веднага! Мразя всички тези дигитални „улеснения“, които ти усложняват живота. Плащам и той ми пише бележка на ръка на едно жълто листче – надрасква някакъв неразбираем знак и ми подава химикалката да си напиша името. Отдолу дописва Paid и ми заръчва да покажа бележката като дойда да си взема куфара вечерта. Добре, казвам, но как ще различите кой е моят? Няма страшно, отвръща, аз го снимах заедно с бележката. И ми понася багажа надолу. Никога не си бях оставяла нещата на по-съмнително място. До вечерта не знаех имам ли все още багаж или не. Слава богу, всичко беше наред.

Денят е мрачен, но поне вятърът от първите дни е утихнал, и е сравнително приятно. Разхождам се малко в градините около Hofburg, преди да се насоча към Музея на историята на изкуството.

Не мога да разбера защо ангелчетата около Моцарт на статуята му се целуват по устата. Може и да се безполови, бидейки ангели, но все пак малко го намирам за нередно.

Музеят за история на изкуството е един от най-впечатляващите, които съм виждала.

Има секция „Египет“, секция „Антично изкуство“, после художници – фламандски, испански, италиански, френски.

За картини и изкуство няма да говоря. Това е нещо, което всеки сам преживява. Всеки по свой начин.

Преди да тръгна имам точно толкова време още, колкото да хапна и да пия едно домашно вино в Kleines Cafe. Вече нямам нужда от Google да ме води. Три дни може и да са недостатъчни, за да видиш всичко, но ми стигат, за да се ориентирам в нов град. Много неща не видях, но аз никога не съм била привърженик на „програма максимум“, при която тичаш от едно място на друго, само за да си правиш селфита и да ги пускаш в Инстаграм. За мен всеки нов град трябва да се почувства и усети. Schönbrunn, например, остана за следващия път. Както и Испанската школа по езда със сутрешната тренировка на липицанските коне в Двореца Hofburg. Или Музеят на тоалетните чинии, който много исках да видя, но в неделя и понеделник не работеше, а във вторник картинната галерия ми отне по-голямата част от деня. Или Пратерът, макар че не мисля, че изобщо някога ще ида до там. Не и по собствено желание. Но пък бих отишла на битака в събота на Naschmarkt. Бих седнала в кафенето Landtmann на Фройд, което не знам защо не направих. Шницел пак няма да ям, но ще потърся място, на което ябълковият щрудел е с ванилов сироп. Имало разлика. Може би дори бих гледала опера. Макар че това е единственото изкуство, което не е моето.

И така, Виена. Несъмнено величествена. Несъмнено струваща си. Но никога в предишен живот не съм била виенчанка. По-скоро сицилианка.