Окото на Озирис

Разположена на африканската континентална плоча, но част от Европа, Малта винаги е равихряла въображението ми. Според една легенда, трите острова на архипелага са остатъци от потъналата митична Атлантида, описана от Платон. И не бих се учудила, особено предвид загадъчните мегалитни структури, датирани на поне 3 500 г. пр.н.е., а според някои учени – дори 6 000 г. пр.н.е. Никой не знае кой и как е построил тези храмове и как са премествани огромните камъни за градежа, някои от които достигат до над 5 метра и са с тегло 20 тона. Гърците са смятали, че са построени от гиганти, а и на Гозо е открита огромна статуя на жена, която археолозите наричат Венера Малта. Който и да ги е построил, това са едни от най-древните останки на планетата ни, по-стари и от пирамидите в Египет, и от Стоунхендж, отстъпващи единствено на Гьобекли тепе в Турция. Освен със своята загадъчност, мегалитите в Малта поразяват и със своя брой – за малка площ като тази на трите острова над 20 мегалитни комплекса са наистина впечатляващи.

От години исках да отида до Малта. И не само заради археологията. В тази малка, но уникална страна, всичко е различно. Финикийци, гърци, римляни, араби, рицари, сицилианци, французи и англичани последователно са оставили своя отпечатък върху тази малка земя, превръщайки я в неповторимо средиземноморско бижу. Езикът, говорен тук, е единствен – семитски, но с латински букви, със заемки от сицилианския диалект и арабския, но сам по себе си различен от всички останали. Движението им е обратно, като наследство от английската им колонизация до 1964 година. Разстоянията - малки, боже, колко са малки! Предварително бях разглеждала картата с подробности, но нито за миг не си представях колко близо е всичко едно до друго в столицата Валета. А и извън нея. До всяка точка на Малта – най-големият от трите острова, се стига за максимум 30 минути с автобус, въпреки безкрайните спирки и обиколни маршрути на градския транспорт. И нищо чудно – целият остров е 27 на 15 км от край до край. Да не говорим за Гозо и Комино.

Януари ми е любимият месец за кратки бягства до места като Малта. Почти лято в сравнение със София. Слизаме от рейса до фонтана на Тритоните, светещ в нежно лилаво вечер, и преминаваме по моста през портата на стария град. Валета е построена през 1566 от Великия магистър на Ордена на йоанитите (или хоспиталиерите, както също ги наричат) Жан Паризо дьо ла Валет, чието име всъщност носи. На италианския архитект Лапарели е предоставена свободата да се развихри върху чертожната дъска, тъй като на това място не е имало стар град, с който да се съобразява. Създал е мрежа от пресичащи се перпендикулярни улици, които позволяват на въздуха да се движи свободно от морето и да разхлажда града. Казват, че в която и точка да застанеш, на която и да било улица, поне в едната посока ще видиш морето. Това би било съвсем вярно, ако полуостровът не беше толкова хълмист – улиците постоянно се изкачват и слизат, следвайки неравния терен.

Жилището ни на Old Mint Street е идеален пример за това – слиза стръмно надолу към адреса ни, след което сменя посоката и тръгва обратно нагоре, карайки ни всяка сутрин да пухтим и пъшкаме, докато излезем на централната. Но боядисаната ни в червено входна врата и решетести прозорчета отстрани, украсени с пълзящи цветя, и надвисналото отгоре еркерно балконче в същия цвят са радост за окото. Докато пия кафето си сутрин или пуша отпред, не спирам да се наслаждавам на осветения купол на катедралата на кармелитите, който грандиозно се извисява зад редицата от сгради в горния край на улицата. По-добро място едва ли можехме да изберем. Заслужава си сутрешното изкачване – тъкмо така ни поддържа във форма.

Още първата вечер ми прави впечатление, че по централните улици, където заведенията кипят от живот, във всяко второ ресторантче - или бар - свири жива музика. Музиканти - но истински такива, с прекрасни гласове, свирят на китара и пеят отвсякъде. Но не толкова близо един до друг, че да си пречат. Не става какафония. Просто вървиш и спираш тук, после – там, слушаш, ръкопляскаш, наслаждаваш се. Никъде другаде не съм виждала така добре усещащ се нощен живот. Всичко е изнесено навън в топлата януарска нощ – дори и късно вечерта температурите са приятните 15 градуса и хората предпочитат масите навън, под гирляндите от лампички, украсяващи улиците. Както казах - топъл оазис след зъзнещата София. Другото, на което се натъкваме още първата вечер, а и през следващите дни, са ресторантите със звезда „Мишлен“. Оказва се, че са дори повече и от мегалитите – според интернет само във Валета има 32! Просто са навсякъде!

На светло първото, което те впечатлява в града, е топлият жълт цвят на сградите. Всичко е жълто, нашарено с така характерните еркерни балкони, боядисани в различни ярки цветове – червено, синьо, зелено, лилаво, жълто се редуват и придават страхотно настроение. Много е пъстро, пълни ти душата.

За закуска опитваме от типичните им пастици с рикота и с пюре от грах. Много са добри. Припичаме се на слънцето на една пейка до катедралата, докато гълъбите подскачат около нас и със светкавични стрелкания грабват изпуснатите от нас ронливи кори на тестото. После бавно и полека слизаме към Grand Harbour, за да се полюбуваме на гледката към „Трите града“- Биргу, Коспикуа и Сенглеа, с крепостта Сант Анджело от другата страна на залива. Това е крепостта, където едва 700 рицари йоанити и 8000 местни жители удържат цели 4 месеца обсадата на османската империя, която през 1565 година изпраща тук 40-хилядна армия, за да превземе Средиземноморието. Храбрите рицари удържат натиска и отблъскват нападателите, въпреки огромното им числено превъзходство. Тази победа е от ключово значение за историята на Европа, защото след провала си тук, османската империя губи възможността да спечели позиции в Средиземноморието и никога след това не опитва отново. Затова и Великият магистър Жан Паризо дьо ла Валет е силно уважаван и почитан, и новата столица, която изгражда след отблъскването на нападението, носи неговото име.

Докато гледаме към отсрещния бряг, на площадката на салютната батарея до нас започват да се скупчват хора. Часът е вече 11:30 и сме тук тъкмо навреме, за да видим една традиция, датираща от 200 години – церемонията по произвеждане на изстрел с едно от оръдията в редицата, разположени върху защитните стени на Валета. По време на управлението на Ордена на Св. Йоан изстрелите са служели като поздрав към гостуващи на града знатни особи, а и към корабите, влизащи в Голямото пристанище. Разбира се, имали са и защитна функция. От 1820 година тази традиция се възстановява и всеки ден, точно в 12:00, може да се наблюдава от терасата над батареята в Горните Барака градини. Гвардейци в униформи на британската артилерия правят първо кратко шоу, зареждайки две от оръдията. Само едно от тях ще гръмне, другото служи за план „Б“, в случай че първото засече. Изстрелът, макар и очакван, е силен и стряскащ, а пушилката, която се вдига, се стеле наоколо дълго след това.

Заредени с рицарска романтика, продължаваме бавната си разходка, снимаме се до статуята на Великия магистър, и, покрай останките на кралската опера, превърната днес в театър на открито, се връщаме към конкатедралата ,,Св. Йоан Кръстител”.

Наричат я така, защото е с еднакъв ранг с по-старата катедрала „Свети Павел“ в Мдина. Има вход от 15 евро и секюрити чек, но си заслужава всеки миг. Нека непретенциозната ѝ външна фасада не ви заблуждава. Отвътре е истинско бароково изящество.

Може би най-уникалното в нея е, че под пода ѝ са погребани 400 от най-почитаните рицари хоспиталиери. Още с влизането си стъпваш върху инкрустираните им мраморни надгробни плочи. Малко е зловещо, но и невероятно красиво. Колкото повече се приближаваш към олтара, толкова по-висок е рангът на погребаните отдолу рицари.

Отстрани са разположени осем капели за всеки от клоновете на рицарския орден, украсени самостоятелно от тях. Деветата е в чест на Дева Мария от Филермос, която е покровителка на ордена. В отделно помещение – ораторията, се намира и шедьовърът на Караваджо, живял в Малта, докато е бягал от смъртно наказание, който е рисуван специално за катедралата и е единствената му подписана творба – „Обезглавяването на Йоан Кръстител“. Освен нея, катедралата притежава още една картина на великия художник – портрет на Св. Йероним.

Непосредствено след катедралата, вървейки по Republic Street, се минава покрай друга впечатляваща сграда – тази на Националната библиотека. Пред входа ѝ има статуя на кралица Виктория, облечена в характерни малтийски дантели заради ролята ѝ за съхраняването на този стар местен занаят.

От другата страна на полуострова гледката е към по-модерния квартал „Слима“. Фериботна линия свързва двете места, но никак не ни влече, тъй като, от това което съм прочела и знам, там има само хотели и магазини. Не е място като за нас. Ето защо се спускаме покрай крепостта „Сант Елмо“ и ненадейно попадаме на страхотна пекарна за хляб. Точно като ръчния хляб с хрупкава коричка от детството ми, само че с кръгла форма.

Имат два размера и си взимам веднага един за из път, който нападаме, веднага щом излизаме на улицата. Хлебарят е така мил да ми позволи да го снимам, което правя с удоволствие.

После е време за аперол - образно казано! - и сядаме в далечния, див край на Republic Street, на малки столчета на улицата, за да пием някакви малтийски коктейли. Цветът е бебешко розово, и моят е много по-прозрачен от този на приятелката ми, защото явно сервитьорът харесва повече нея и е бил по-дашен с алкохола в нейната чаша.

После изкарваме един час в семеен магазин за сребърна бижутерия с изящна дантелена изработка. Има толкова много и толкова великолепни неща, че само ахкаме и разпитваме мъжа в магазина за това и онова. Накрая сме си почти приятели, още повече че някои от нас не си тръгват с празни ръце.

Сутринта бяхме минали покрай един ресторант, където сладкодумен сервитьор ни омая колко им е хубава кухнята, така че, след двойна проверка и на рейтинга му в интернет, сме готови да вечеряме там. Оказва се голямо попадение, а освен качеството на храната, излиза, че почти целият персонал е от Балканите. Пръв се издава сервитьорът, който ни обслужва, който ни разбира какво си говорим, защото е от Сърбия. Колегата му пък бил от Македония. Последният ден (защото тогава обядвахме отново там) разбираме, че друг от тях е от Черна гора, а омайникът, който ни беше спечелил първоначално, е албанец! Ами че ние все едно сме си у дома! Майтапът настрана, но храната е наистина безкомпромисна. Пробвам характерната малтийска заешка яхния и мисля, че ми донесоха половин заек. Заклевам се! Колкото и да се постарах, не можах да изям всичко докрай.

На сутринта се насочваме към автобусната спирка след портите на града. Днес ще обикаляме Марсашлок, Мдина и Рабат. Тъкмо да свием наляво към автобусите, когато забелязваме вдясно старо, но лъскаво ретро зелено автобусче. Преди да замина, мой познат ми беше казал да снимам старите автобуси, които превозвали там между градовете, така че се хвърлям към него да го запечатам на лента. Уникално е!

Доколкото разбрах, преди всичките им автобусчета са били такива (макар че са били жълти, а не зелени – видях ги после на снимки и сувенири), но от известен брой години били излезли от употреба и заменени с модерни съвременни автобуси. Скука!

Та, хвърлям се аз, снимам отвсякъде, вътре има двама-трима човека, плюс шофьора с каскет (който, разбира се, седи от грешната страна), радвам се на блестящия сребрист кон с червени крила, кацнал на предния капак, и се обръщам да си ходя към автогарата, когато той пали двигателя и потегля бавно, а аз в този момент осъзнавам, че съм видяла табела на стъклото, на която пише Marsaxlokk. (Да, така се пише Марсашлок на малтийски. Или поне ние си мислим, че се чете Марсашлок). Правя обратен и заставам на пътя му като размахвам ръце. „За Марсашлок ли сте?“, питам. „За Марсашлок сме“, потвърждават те, и аз викам щастливо приятелката ми и дъщеря ми на едно невероятно изживяване. Вътре си в 50-те години на 20 век. Вратата е една и не се затваря. Седалките са като пейки, тапицирани и покрити с кожа, обрамчени от дървена ламперия.

Обслужва се от трима души – този с каскета кара, един седи на седалката отляво и пише нещо непрекъснато в една тетрадка, и трети – зад шофьора. На всяка спирка третият се изправя, при което панталонът му, и без това леко смъкнат, се смъква още повече и загатва за цепката му отзад, надвесва се през незатварящата се врата и се провиква към чакащите: „За Марсашлок – 2,50 евро в посока!“ Чакащите го поглеждат втренчено и с недоверие, и не помръдват, показвайки, че няма да се качат, та ако ще и това да е единственият им шанс да стигнат до пазара. А, забравих да кажа, че изборът ни на Марсашлок за сутринта не е случаен – в неделя там има рибен пазар. И, разбира се, онези страхотни шарени лодки с изрисувани очи, които те наблюдават, и заради които отивам. Също и заради рибарите. Марсашлок е всъщност малко рибарско селище, едно от тези, които си представям, че може да са вдъхновили Хемингуей да напише „Старецът и морето“. А окото на Озирис върху лодките лузу е нещото, което отдавна мечтая да видя на живо.

Пазарът е наистина огромен – цялата крайбрежна алея е заета от редуващи се сергии с всякакви боклучки – дрехи, бельо, сувенирчета, а към края започва рибата. Над 300 души в градчето от поколения се изхранват от риболов и в неделя продават улова си на този пазар. Всяка сутрин се качват в изрисуваните в червено, зелено, синьо и жълто лодки с очите и се отправят навътре в морето, което е целият им живот. Лодките лузу идват още от финикийците и Марсашлок е единственото място, където могат да се видят. Очите на Озирис никога не се затварят и бдят над сигурността на рибарите.

Наистина е невероятен заливът, изпъстрен с поклащащите се лузу. Сергиите малко ми пречат, затова често- често прескачам от другата им страна, за да се полюбувам на гледката. И за да направя 250 снимки на лодки, разбира се.

Иска ни се да седнем да пием по нещо в някое от китните кафенета по крайбрежната алея, но времето малко ни притиска заради часа на автобусчето ни наобратно, което трябва да хванем, ако искаме да идем и до Мдина в този ден. Така че изпиваме по една бира на една пейка досами водата с реещ се към лодките поглед, и след това се качваме при нашите хора в зеления лъскав уникат. Макар и островът да е малък, няма много директни връзки между другите градове – всичко тръгва и се връща във Валета. Така че се налага за Мдина да се прехвърлим на скучен голям автобус. В него вратата също е една – всички се качват и слизат от нея, което ми се струва странно и неудобно решение. Но, както казах, тук всичко е различно.

Мдина е старата столица на Малта, създадена първоначално още от финикийците, но преустройвана впоследствие през вековете от римляни, араби, нормани и рицарите хоспиталиери. Сегашния си облик дължи най-вече на арабския период на Фатимидите, но и на възстановяването му от пораженията на голямото земетресение през 1693 и добавянето на барокови елементи в архитектурата на сградите. Защитният ров и крепостните стени пък са дело на норманите.

Според една легенда, свети Павел е живял в града, след като корабът му се разбил край бреговете на Малта. Малтийците силно вярват в тази версия и затова свети Павел е силно почитан на острова. Главната катедрала на Мдина е посветена на него и е построена от норманите. В нея се провежда церемонията, в която Великият магистър на рицарите йоанити се заклева да защитава малтийските острови и правата на техните поданици. И нейният под е покрит с надгробни плочи на рицари, но не е така впечатляваща като тази във Валета.

Наричат Мдина „Тихия град“, защото зад крепостните му стени се ходи само пеша, а жителите му днес са едва 300. Усещането е, че времето е спряло някъде в Средновековието. Улиците са низ от пищни барокови дворци, църкви и манастири, а малкото туристи, които срещаме, се плъзгат тихо като безплътни сенки. Макар че има входове и порти, предполагащи, че някой живее в сградите, те изглеждат по-скоро изоставени и призрачни. Не знам къде са тези 300 души.

От другата страна на площада пред крепостните стени на Мдина започва Рабат. Вече се стъмва, така че разходката ни из него е кратка. Приятно място, с архитектура, подобна на тази на Валета, но по-ниски сгради. Същите редуващи се цветове на еркерите, надвиснали над улиците и уютни ресторантчета със смеещи се компании.

Сутрин се събуждам от крясъците на папагалите. Странно е – няма пойни птички като при нас, а папагалски викове. Макар и да не ги виждам, са някъде там. Интересното е че няма и гларуси. Поне във Валета не видях. В Марсашлок имаше, макар и не толкова много, колкото очаквах, предвид че е рибарско селище.

В последния ден имахме намерението да отидем до Хаджар Им и Мнайдра – два от мегалитните комплекси на острова, но предвид нередовността на транспорта, решихме да пропуснем. Остават за следващия път. И „Трите града“ също остават за друг път.

В оставащото ни кратко време преди летището се разхождаме под топлото слънце на деня и обядваме при балканците. Поне ние с дъщеря ми, защото приятелката ми не успява да устои на изкушението на 32 ресторанта със звезда „Мишлен“ и потъва в един от тях. Аз от своя страна най-накрая пробвам местната рибена супа aljotta, което се каня да направя откакто съм дошла. Чудна е! Истински балсам за стомаха. Макар и кухнята в Малта да не ме впечатли особено, особено сладкишите им, които откровено не ми харесаха, все пак човек няма да умре от глад там. Слава богу, освен английското влияние с fish and chips, имат и сериозно италианско наследство, така че все ще намерите някоя хубава пица, макар и в малтийски вариант.