Подписването на Ньойския договор - незарасналата рана на България

България • от

На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският мирен договор между България и Антантата, който слага край на участието на страната ни в Първата световна война.

Теодор Теодоров, водач на Народната партия и министър-председател на България в периода 1918 – 1919 г. Отказва да подпише Ньойския договор.

Теодор Теодоров, водач на Народната партия и министър-председател на България в периода 1918 – 1919 г. Отказва да подпише Ньойския договор.

Подписването на договора от българска страна става под огромен натиск в кметството на парижкото предградие Ньой (Ньой сюр Сен).

Българската делегация, водена от министър-председателя Теодор Теодоров, пристига в Париж на 26 юли. Членовете ѝ са настанени в хотел в предградието Ньой, като са поставени под полицейско наблюдение. Те могат да осъществяват външни контакти само под надзора на органите на реда. По този начин се попречва на делегатите да осъществяват преки връзки, чрез които да търсят разбиране за своите интереси.

Става ясно, че България ще пострада изключително сериозно заради участието си във войната.

Щом проектодоговорът е изготвен, изцяло от победителите, той е представен на българската делегация на 19 септември. Под охрана, членовете ѝ са съпроводени до Министерството на външните работи на Франция. Срокът за запознаване с текста и искане на възражение е 25 дни. Поисканото удължаване на този срок на два месеца не е уважено.

Решения на Ньойския договор

Според клаузите на Ньойския договор България се лишава от Западните покрайнини, включващи Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско, както и град Струмица с околността. Тези територии преминават към Кралство на сърби, хървати и словенци.

Южна Добруджа остава част от Румъния.

Беломорска Тракия е поставена под контрола на съюзниците, но година по-късно е дадена на Гърция.

Финансовите клаузи задължават България да изплати 2,250 млрд. златни франка, но с лихва от 5 % за 37 години. Така сумата възлиза общо на близо 5 млрд. златни франка – непосилна сума за българското правителство.

В срок от пет години природните ресурси от мините край Перник трябва да се изнасят за Кралство на сърби, хървати и словенци.

Има и допълнителни финансови тежести, включващи окупационен дълг, издръжка на смесените арбитражни съдилища, комисиите по разоръжаването и репарациите, и др. България отново трябва да поеме част от османския дълг.

Според военните клаузи, се премахва наборната система, а съставът на българската армия се формира единствено на доброволен принцип. Общата цифра на военнослужещите (включително чиновниците) не може да надхвърля 20 000 души, а общото число на пушките в потребление е до 33 000. В образователните институции, с изключение на едно-единствено военно училище, са забранени заниманията с военни въпроси.

Възражения на българската делегация

Възраженията на българската делегация изразяват несъгласие с откъсването на Южна Добруджа, Западните покрайнини и Западна Тракия, както и по отношение на непосилните репарации и финансови тежести. По отношение на Македония, българската страна предлага населението само да определи съдбата си чрез провеждане на допитване.

На 3 ноември е изпратен отговор на българските възражения, а заедно с това и окончателният текст на договора. Българските възражения са отхвърлени. Възможността за отказ от страна на България за подписване на споразуменията, до голяма степен е фиктивна. Ако България не подпише, действието на Солунското примирие ще се смята за преустановено.

Позиция на САЩ

Решенията на Великите сили са толкова крайни, че президентът на САЩ Удроу Уилсън напуска конференцията, след като казва, че подобни решения биха довели само и единствено до втора световна война.

Още на 21 юли, на заседание на комисията за границите е прочетен доклад, в който е изразена американската позиция: „Американската делегация смята, че ще бъде нецелесъобразно да се наложи на една нация с цел тя да бъде наказана със загубата на територия, върху която тя има справедливи етнически и икономически претенции“.

Все пак, делегацията на САЩ трябва да се съобразява с мнението на своите съюзници от Антантата, като донякъде успява да ограничи претенциите на българските съседи, без да проявява упоритост в преговорите със съюзниците си.

Подписване и ратификация на Ньойския договор

Отговорността за подписване на Ньойския договор пада върху новия министър-председател Александър Стамболийски. Той няма възможност да разговаря с ключовите делегати на Антантата, а балканските им съюзници настояват за по-бързо сключване на договора. Официалното подписване става на 27 ноември 1919 г.

Според заключителните разпореди, договорът влиза в сила чрез ратификация. България ратифицира договора на 15 февруари 1920 г. От страна на държавите победители от Антантата договорът е подписан от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция (1919-1920 г.).

Сенатът на САЩ отказва да ратифицира парижките договорености. Вместо това, администрацията на новия президент Уорън Хардинг предлага сключването на сепаративен договор с България, както с Германия, Австрия и Унгария.

През декември 1921 г. до София и Александър Стамболийски е изпратен проектодоговор, в който е изразено „желанието да се развиват приятелски отношения, както и да се окуражи търговският обмен“. Възникват спорове по съдържанието, но падането на кабинета на БЗНС след преврата от 9 юни 1923 г. и последвалата тежка вътрешнополитическа ситуация в България, не позволяват преодоляването на спорните моменти.

България и Обществото на народите (ОН)

Ньойският договор открива възможността пред България за присъединяване към Обществото на народите (ОН), чийто статут е неразделна част от мирното споразумение. Така България става една от първите победени страни, които членуват в ОН, като влиза в нея заедно с Австрия през 1920 г.

Ньойският договор маркира Втората национална катастрофа за България. От този момент се забелязва ясно разделение в обществото по отношение на политическите приоритети. През следващите години България е залята от политически убийства, преврати, атентати и обществени конфликти. А споменът за трагедията от Ньой изиграва важна роля за политическите решения на цар Борис III по време на Втората световна война, когато България отново застава на страната на Германия.