"НЕВЕРЕСТ" и най-вълнуващите моменти от експедицията на Максим и Стефан

България • от

Броени мигове преди премиерата на най-приключенската българска книга “НЕВЕРЕСТ” от Максим и Стефан Иванови, разговаряме със Стефан за най-вълнуващите моменти от първата океанска гребна експедиция за България, донесла на страната ни и два рекорда “Гинес”. За опасностите, за мотивацията, за страха пред лицето на опасността. И за безкрайната красота на суровата природа. Вижте.

© Кадър: Макс и Стефан Иванови

Не мога да си представя какво представлява буря в Атлантическия океан в сезона на ураганите.

И ние не можехме да си представим. Не знаеш какво да очакваш и колко лошо може да стане. Вятърът наистина е силен, а дъждовните капки са като иглички, които се забиват в лицето ти, в очите ти. Единственото спасение е да се скриеш в каютата. Докато вилнееше ураганът “Теди”, не можехме да гребем. В толкова силни бури хвърляхме специална плаваща котва, която помага да изправиш носа срещу вятъра. Тя предпазва лодката от вълните, които иначе щяха да я преобърнат.

Премиерата на “НЕВЕРЕСТ”: Никога не се отказвай, преди да стигнеш своя връх

Вижте повече

Премиерата на “НЕВЕРЕСТ”: Никога не се отказвай, преди да стигнеш своя връх

Ето че наскоро излезе и най-приключенската книга в България!

Случи ли се такова преобръщане на Неверест в океана?

Не се случи, тъй като двамата с Макс се редувахме да гребем на всеки два часа по системата на плаване с океански гребни лодки и Неверест се движеше 24 часа в денонощието. Когато се управлява, така че да не застава на пряко на вятъра и вълните, вероятността да бъде преобърната е малка. Оставиш ли я на самотек обаче, много бързо застава перпендикулярно на вятър и на вълните, и се преобръща.

Преди тази експедиция никога не сте плавали. Как се учи подобно нещо в движение?

Преднамерено се опитахме да се свържем с най-опитните хора в гребането и мореплаването. Виктория Димитрова – нашата световна шампионка по гребане - ни научи да гребем. Свързахме се и с шестима опитни океански гребци, които ни казаха какво да вземем на борда, какви плаващи котви да си приготвим, за да предотвратим преобръщане на лодката в буря. Свързахме се с и мореплаватели. Наши навигатори на сушата бяха българският капитан Валери Петров и холандският океански гребец Ралф Тюин. Те ни даваха предизвестие за приближаващите към нас бури и заедно с тях планирахме маршрутите, така че да минимизираме шанса да минем през най-силните ветрове на ураганите.

За всички 105 дни в океана срещнахте ли някого?

Нашата идея от самото начало беше да направим експедиция, която е неасистирана. Първоначално смятахме да плаваме от Канада до Европа, но канадците не ни пуснаха заради противоепидемиологичните мерки. Мислехме да тръгнем по маршрута на Христофор Колумб - от Испания до Карибските острови, но Испания също беше затворена за чужденци. В крайна сметка потеглихме от Португалия към Бразилия. Определихме Бразилия като крайна цел на експеицията, защото Макс е роден в страната, но никога не се е връщал, откакто беше на три години. Но ветровете и теченията не ни позволиха дори да се приближим до Бразилия, а плаването ни започна да се удължава.

Бяха минали повече от три месеца, откакто не бяхме виждали суша и може би много седмици, откакто не бяхме виждали кораб. А за цялото плаване не видяхме нито една ветроходна лодка, може би заради пандемията. Хората избягваха да плават, а също и заради сезона на ураганите, който е опасен за малки плавателни съдове. Всъщност Неверест е първата лодка, която преминава Атлантика от изток на запад, изцяло в сезона на ураганите.

Пробвахме да акостираме във Френска Гвиана, но и това не беше възможно. Следващите четири държави също бяха затворени. Пропуснахме Суринам, Гвиана, Венецуела и дори малката островна държава Тринидад и Тобаго. Накрая се отправихме към Барбадос, но тези промени в маршрута добавиха към планираните 6 000 км гребане повече от 2 000 допълнителни километра. Тогава майката на Макс, моята съпруга Жени, беше твърдо решена да организира мисия “доставка на храна”. Така че една малка ветроходна лодка от Френска Гвиана преплава около 400 морски мили, за да се срещне с нас на 55-тия меридиан и 12-тия паралел (смее се) и да ни достави храна за още месец и половина, въпреки че ние бяхме само на четири дни от Барбадос.

За какво разговарят баща и син в малка лодка насред Атлантика?

Това беше може би една от най-сладките части на експедицията. Знаете, с тийнейджъри човек трудно може да завърже дълъг разговор, обикновено отговарят само с “да” и “не”. Но по време на строежа на лодката и още повече по време на плаването, ние имахме безкрайно много време, захващахме какви ли не теми. Голяма част от тях бяха подадени от Макс. В два или четири часа през нощта, когато застъпва неговата смяна, той казва: “Тате, хайде да си говорим.” И макар че аз умирам за сън, не искам да изпусна тази възможност. Говорехме много за бъдещето. Размишлявахме какво ще представлява, кои ще бъдат професиите на бъдещето, как машините трябва хем да вършат голяма част от работата, хем да не завладеят света. И как той иска да е част от това бъдеще. Говорехме си за финансовия свят, понеже аз цял живот съм работил във финансовия сектор. Разпитваше ме какво представляват инвестиционните и пенсионните фондове. Говорехме за нежния пол. Той пък ме образоваше за стратегиите, които използва в някои електронни игри, тъй като отборът трябва да има стратегия. Споделяше с мен много нови стратегии, които му минаваха през ума. Аз пък се опитвах да му давам някои уроци за живота. Припомнях си събития от моето детство, от годините, в които съм научил някой друг урок, опитвах да ги споделям с него. Така че темите бяха безброй много.

Как минаваха дните на Неверест, освен гребането и вашите разговори?

В природата аз съм в екстаз. А в океана ти виждаш всеки ден различен изгрев, различен залез. Гледките на 360 градуса в един такъв момент са неповторими. Но това са гледки, които вълнуват като едно красиво изживяване. В природата на океана обаче се случва и нещо много повече от това – ти си в прегръдките на природата в момента, когато тя се вълнува, когато се появяват тропическите бури, ураганите... Нещата стават толкова страшни и толкова красиви, че ти си като в един непознат, неизвестен, вълнуващ, страховит свят и преживяванията са неповторими – всеки ден е различен. Вятърът духа от различна посока, вълните се наслагват една върху друга. Като че няма два еднакви дни. И този спектакъл продължава до безкрайност.

През цялото време се грижихме за оцеляването си.

Непрекъснато се случваше нещо, което застрашаваше експедицията. Соларните панели, които захранваха електрическите батерии, които от своя страна даваха енергия на навигационните и комуникационни инструменти, се повредиха. Три от четирите соларни панели корозираха до такава степен, че електрическият кабел се прекъсна и не можехме да зареждаме батериите. Това означаваше, че нямахме електрическа енергия за десалинатора (машината, която пречиства океанската вода и я прави годна за пиене). Нямаше енергия за автопилота, който ни помагаше да управляваме руля и да имаме по-спокойно плаване сред големите вълни. Всичко това ни създаваше големи главоболия. Нямаше време за скука, ние дори нямахме достатъчно време да снимаме.

Доколко успявахте да избегнете ураганите?

Успявахме да се отклоним до известна степен, но ние се движехме толкова бавно. Средната ни скорост беше 4 - 5 км / ч., а самите бури се движат с 15 - 20 морски мили в час (30 - 35 км / ч.). Ние не можем да избягаме от бурята, ако тя тръгне към нас, но поне може леко да се отклоним от най-силния фронт.

Имаше ли момент, в който мислехте да се откажете?

В един момент Ралф, човекът с най-много преплавани океана и над 40 хили мили с гребни лодки, ни посъветва да се откажем, когато към нас се зададоха четири бури една след друга. Ние с Макс обаче бяхме подготвени, че ще срещнем бури, ние знаехме, че ще срещем бури. Затова бяхме подготвили Неверест с 13 различни водоизолирани помещения, така че ако лодката ни бъде пробита или се разцепи от вълните, да не потъне. Имахме и спасителна надуваема лодка и седем различни сателитни устройства, през които можехме не само да дадем сигнал за бедствие, но и съвсем точното ни местоположение, така че ако буря повреди лодката или някой от нас пострада, да може да бъдем спасявани. Но ние не искахме да развяваме белия флаг, когато още нищо не се е случило.

Обсъждахме всеки риск, но в нито един момент не сме били близо до отказване.

Кои бяха най-тежките моменти?

Имаше безкрайно тежки моменти, не само като физическо натоварване от борбата с теченията. Ти гребеш напред, а те се движат в обратна посока и ни връщат с километри назад. В най-добрия случай стоим на едно място. Понякога бурите продължаваха седмици наред и ни връщаха назад от целта с 50 -70 км. Всяка буря удължаваше плаването ни с около седмица борба. Това е много дълъг период. Психологически е смачкващо. Но Макс си изработи стратегия за справяне с лошите новини, за която разказва в книгата. И в крайна сметка осъзна, че независимо от новините, ежедневието е едно и също. Трябва да гребеш на всеки два часа, независимо дали се движим в правилната посока или не. Празнувахме всеки хубав повод: “За пръв път прекосяваме 50-тия меридиан” или “Вече сме изминали 3 000 морски мили от началото”, или “Днес сме изминали 50 морски мили” и други такива маркери, които ме караха да осъзнавам, че се движим към целта и рано или късно ще стигнем. И всички бури ще свършат. Колко и да силни, след няколко дни всички те отминават.

Кои бяха най-приключенските моменти?

Случиха се много неща. В книгата се опитахме, без художествени измислици, да пресъздадем не само стъпките, но и емоциите и мислите, които имахме.

За мен може би най-най-интересният момент беше срещата с неидентифициран летящ обект. В една много тъмна, облачна нощ на небосклона се появи нещо като влак – една дълга герланда от светлини, която беше застинала дълго време на небосклона. Освен нея имаше и друга светлина, която изглеждаше едва ли не като базата, където този летящ обект щеше да кацне или откъдето беше излетял. След около 20 минути облаците закриха тези светлини и повече не ги видяхме.

За Макс пък срещата с косатките беше най-вълнуващият момент от плаването ни. Това беше негова мечта. И ето че един ден се появиха около 40 косатки. Той реши да тръгне след тях и успя да ги догони. Аз не бях сигурен дали идеята е добра. След време разбрахме от статия на BBC, че през същата година, в района, от който бяхме потеглили ние, е имало 20 - 30 случая на атаки от косатки на малки лодки. Нямало е жертви, но някои от лодките са били повредени, а други потопени. Опасността за нас в този момент е била реална.

Кой беше най-страшният момент и как се справихте с него?

В книгата Макс говори за трите чудовищни страха и начинът, по който се справяше с тях. Това са страхът от неизвестното, страхът за живота, страхът от провал на експедицията. А почти ежедневно се случваше нещо, което можеше да доведе до край на експедицията. Но на нас не ни се искаше заради едно или друго непредвидено препятствие да прекратим плаването. Така че Макс намери лек и за това, и разказва за него в “НЕВЕРЕСТ”.

Кой беше най-забележителният момент?

Беше много интересно как около Неверест се създаде се една цяла екосистема. Нощно време светлината около лодката привличаше летящите риби, които са големи между 10 и 30 см. Докато прелитаха над водата, те с много голяма скорост се блъскаха в лодката и в нас, в лицата ни, падаха на палубата. Тези риби са желаната плячка за по-големите хищни риби, като махи-махи, големи около метър, които само това и чакат - летящата риба да бъде замаяна, след като се удари в лодката и те да я изядат на момента. Махи-махита пък бяха плячка на големите хищни риби като риба меч, селфиш, акули по 5 - 7 м и по-големи. И всички тези животни ловуваха около нас. Когато се зададе такава голяма риба, махи-махитата подскачаха също като летящите риби над водната повърхност и търсеха убежище близо до лодката. Като че ли рибите меч и акулите се стъписваха от лодката ни и изчезваха в дълбините. Така че около Неверест се създаде тази екосистема, в която махи-махитата хем намираха храна, хем убежище от техните преследвачи.

Какво изпитахте на финала на експедицията?

В първия момент като видиш земя крещиш: “Земяаа!”. Първоначално не усетих, че това е спасението. Не възприемахме този бряг като избавление от едно корабокрушение. По-скоро земята беше символ на срещата с цивилизацията, с нашите близки. Съпругата ми Жени и дъщеря ми Лара бяха дошли да ни посрещнат в Барбадос. Ние знаехме, че те ни очакват и че тази среща вече ще бъде осъществена, след като няколко пъти трябваше да променяме крайната точка. Дълго време дори не можехме да се доближим до големия континент Южна Америка и смятахме че има голям шанс да пропуснем малкия остров Барбадос, който е като една точица (широк е 40 км). Можехме да го подминем, ако някое течение или силен вятър ни отвее. Но когато приближихме острова на няколко десетки км и вече го виждахме, знаехме че срещата с любимите ни предстои.

Но пък приключението приключва.

Аз винаги съм казвал на Макс и Лара, че всичко има край – хубавата ваканция, празниците, приключенията имат край. Но това, което остава, е семейната среда, тя няма край. След края на приключението, ние ще бъдем безкрайно време заедно.

Планирате ли ново приключение?

Разбира се. Даже не едно, а много приключения, но не сме готови да ги споделим, тъй като не сме сигурни кога ще бъдат осъществени.

Галерия | НЕВЕРЕСТ: Океанската експедиция на Максим и Стефан Иванови

Вижте 41 снимки

По какъв начин гребната експедицията с Неверест и последвалата книга, са обвързани с кампанията “Да! За живот!”?

“Да! За живот!” е кампания, която има за цел да стимулира повече хора да бъдат донори на органи след смъртта си. Това е една животоспасяваща кауза, в най-буквалния смисъл. В България, за съжаление, има най-малко донори на глава на населението в Европейския съюз. Но се оказа, че българите всъщност са много възприемчиви на тази тема, когато се замислят. Тази кауза е нещо, което е много, много, много необходимо. Единственият изход за над 1000 човека, които в момента живеят в агония и очакват животоспасяващ орган.

В книгата често говорим за каузата “Да! За живот!”. В България трансплантациите и последващата грижа се покриват финансово изцяло от бюджета. Така че ние не търсим финансиране. Единствено апелираме за повече донори. Другата част от тази кауза, от тази битка, е самите болнични заведения да идентифицират навреме потенциалните донори и да запазват органите, годни за трансплантации. Към момента едва няколко, по-малки болници извън София, са успели да организират този процес.