Непал през очите на един не-планинар

При мен пътешествията винаги започват с някаква промоция на самолетни билети. Разбирам случайно или не за някакви намаления, намирам си поне един съмишленик и купувам. В случая попаднах на разпродажба на билети – всичко на половин цена. Въпросната авиолиния лети до дестинации като Шри Ланка, Малдиви, Занзибар, Непал, Индия и т.н., а цената за двупосочен билет от София излизаше 500 лв. Успях да намеря желаещи само за Непал и така беше избрана дестинацията. Не знаехме почти нищо за тази държава, освен че там са Хималаите, че преди години имаше ужасяващо земетресение и че това е много бедна страна. Решихме да прекараме там 2 седмици - през февруари 2018 г.

Първото много интересно нещо за Непал, което разбрахме с кацането, е, че часовата разлика с България е 2 часа и 45 минути. Например ако тук е 11:30, в Непал е 14:15. А годината там в този момент беше 2074-та. Няколко дни след като си тръгнахме те посрещнаха новата 2075-та година.

Международното летище, на което кацнахме беше много тъмно, малко и стените бяха само на тухли. Не знам дали са целели този ефект, или не са имали бюджет да измажат стените.

Трябваше да извадим визи на място, а след това хванахме такси от летището до хотела, който бяхме резервирали предварително в центъра на столицата Катманду. Първите впечатления бяха – прах, много, много прах и мърсотия. Въздухът беше толкова мръсен, че можеш с нож да го режеш. Трафикът потресаващ, без никакви правила (като например в Иран и Шри Ланка), страшно много мотори и придвижването е много бавно. И е много тъмно. Не че няма ток и лампи, може би са по-слаби или са по-малко, а може и да е заради гъстата пелена от прах, която „изяжда“ светлината.

Наближавахме хотела, когато таксито зави по една изцяло разбита улица, и толкова тясна, че решихме, че е еднопосочна, но се оказа, че си е нормална двупосочна и разминаването ставаше много бавно. А нашият хотел беше завзел част от тази улица и колите трябваше да правят мини завой, за да заобиколят тази част. За щастие хотелчето се оказа доста прилично, имахме си самостоятелна баня и тоалетна, и бутилки с минерална вода.

Ресторантчетата в центъра пък бяха много симпатични - всичките на няколко етажа, с по няколко тераси, всеки със собствен стил и много различни и интересни. Това впечатление се повтори и в другите градове, които посетихме.

В Непал основно ядат ориз, нудели и момо – пържено или варено тесто с някаква плънка. Традиционната им напитка се казва ласи, прилича на нашия айрян, но подсладен с плодове, например ягоди, или дори само със захар. Другото специално питие е масала-чай – чай с подправки и мляко. При хранене обаче в Непал трябва да се спазват стандартните мерки за хигиена, които са типични за този вид държави – да си миеш и дезинфекцираш ръцете винаги, да не пиеш вода от чешмата, да не ядеш необелени плодове и зеленчуци, да не пиеш напитки с лед, защото ледът може да е вода от чешмата и т.н. Това беше един от големите негативни шокове, които преживях. Вярно, че не знаех много за Непал, но пък винаги съм го свързвала с Хималаите и това ми придаваше очакване за чистота и кристална планинска вода, а то се оказа точно обратното. За щастие никой от групата нямаше стомашни проблеми през тези 2 седмици!

Втората приятна изненада за вечерта беше, че беше топло. Отново заради Хималаите си мислех, че там ще е много студено, а ние вечеряхме на терасата (да напомня, че бяхме там в началото на февруари). Въпреки това персоналът реши да ни запали огън до масата – един от многото абсурди, които видяхме през престоя ни.

Първата сутрин ни посрещна със слънце, но не посмяхме да отворим прозорците на стаята, защото после трябваше да чистим един пръст прах от леглата си… В цената на нощувката имахме включена закуска, която се сервираше на покрива. Представляваше филия хляб, масло, сладко, пържено яйце, банан и масала чай, който ми донесоха в чаша, по ръбовете на която се виждаха петната от предишния ползвател на чашата. По-късно разбрахме, че масово не миеха съдовете под течаща вода. Видяхме как всичко се слагаше в едни легени пълни с вода, една жена клечи на земята, изплаква, забърсва съдовете и приборите. За цял ден използваше една и съща вода. Имайки предвид чистотата на приборите и съдовете, за да сме по-предпазливи гледахме да ядем винаги термично обработена храна, която обаче за съжаление беше само пържена. А олиото, в което пържеха, вероятно се сменяше веднъж годишно. Но както вече казах, нямахме проблеми със стомасите.

Първите няколко дни прекарахме в разглеждане на Катманду и най-близките градчета. Още първата вечер ни направи впечатление, че улиците в центъра на столицата са тесни, с 4-5 етажни сгради залепени една до друга, първите етажи всички са магазини и отвсякъде минават коли, мотори и пешеходци едновременно, в двете посоки.

Най-туристическата част обаче беше затворена за моторни превозни средства, специално за туристите да си отдъхнат от стресиращото движение и бибипкания нон-стоп. В центъра по принцип имаше табели, че бибипканията са забранени, но не винаги се спазваше.

Магазините основно продаваха шалове и дрехи от як, тибетски пеещи купи, чайове, имаше и улица само за бижута. На 3 метра над улиците висеше безкрайна майсторски изтъкана паяжина от милиони кабели, крепяща се на едва издържащи на тежестта дървени стълбове, подпрени с дървени колчета да не паднат. На места висяха и кабели, спокойно стигащи до главите на хората.

А прахолякът във въздуха бе все едно десетки коли карат по черен път, който 2 седмици не го е валяло дъжд. Повечето хора бяха с маски на устата, и то не еднодневки, което означаваше, че това е задължително ежедневно приспособление на хората.

Освен Катманду разгледахме и няколко места в района, намиращи се на около 30 км. Оказа се, че тези 30 км се изминаваха за минимум час и половина поради отчайващото състояние на пътя и безкрайните задръствания.

Мислехме, че това е единичен случай. Но през следващите дни ходихме и до Националния парк „Читван“, намиращ се на 170 км, както и до Покхара – втория най-голям град в Непал, намиращ се на 200 км от Катманду. Пътищата бяха навсякъде едни и същи. Тесни, осеяни с огромни дупки, на много места липсваше каквато и да е пътна настилка, множество завои и безброй камиони – най-често срещаното превозно средство. Времето необходимо за да се изминат тези 200 км между Катманду и Покхара беше минимум 7 часа! До сега не бях попадала в държава с по-лоши пътища.

Посетихме Националния парк „Читван“, с идеята да отидем на сафари за тигри. Казват, че там се намира най-гъстата популация на тигри в цял свят. Ние решихме да се запишем на пешеходно сафари с двама водачи от 7 до 17 ч.

Влизайки в парка получихме кратък инструктаж по безопасност:

• ако видим тигър не трябва да бягаме, защото той много обича да гледа жертвата си в гръб. Трябва да стоим мирно и да го гледаме в очите;
• ако ни хване мечка, трябва да я бием по муцунката, защото те много мразели да ги пипаш по муцуната;
• ако ни подгони носорог, трябва да бягаме на зигзаг, защото тези животни са много по-бързи от нас, но много по-бавно маневрени и докато животното сменя посоката, можем да спечелим време;
• ако видим слон… тук човекът замълча за секунда и после продължи: “Не искам да виждаме слон. Няма какво да направим. Той просто ще ни убие”.

Всичко това звучеше доста плашещо и притеснението ни започна да нараства. Накрая стигна своя връх, когато разбрахме, че гидовете ни нямат оръжие. Нямат дори нож. Имаха само по една пръчка… И сега ние какво, платили сме си да гледаме животни, обаче ако ги видим, най-вероятно ще умрем…

За щастие, или не, успяхме да видим само една спяща черна мечка и един пасящ носорог. От една страна много искахме да видим опасни животни, но от друга не се знае дали щяхме да оцелеем, ако ги бяхме срещнали. Все пак видяхме техните следи навсякъде по земята, а освен това срещнахме доста сърни, пауни, маймуни, диви петли, всякакви птици и едно диво прасе.

След сафарито, следващата спирка беше Покхара. Градчето беше много симпатично, намираше се на брега на едно красиво езеро, заобиколено от хълмове и планини с 8-хилядни върхове.

Това е вторият най-голям град в Непал, но много по-туристически и с много по-малко прахоляк. Имаше една много дълга улица, успоредна на брега и пълна само с магазини, заведения и туристически агенции. Оказа се, че пристигаме там по време на най-големия празник - Маха Шиваратри. Когато се стъмни, из целия град запалиха огньове. В огньовете слагаха бамбукови пръчки да се нагреят и после ги удряха в земята, а те гърмяха като бомби. В Катманду празненствата са били много по-сериозни, имало е страшно много церемонии из целия град. А накрая празникът е завършил с пищна заря.

Следващите няколко дни прекарахме в разглеждане на забележителностите в града и района, както и сериозно пазаруване. Непал е най-подходящото място за пазар на пеещи тибетски купи, дрехи и шалове от як, хималайска сол, лекарства и много други. Изключително евтини и високо качество. Също така наличието на магазини за планинска екипировка е потресаващо голямо. Всички продаващи горе-долу една и съща стока, с преобладаващи световно известни скъпи марки, но тук всичко се продава на смешни цени. Още преди години бях чела, че туристите тръгнали да катерят Хималаите намират за много по-изгодно да си купят цялата екипировка от Непал – палатки, спални чували и т.н., непосредствено преди изкачването. Хем ще си спестят от плащане на багаж при полетите, хем ще си купят нещата почти без пари и ще могат спокойно да зарежат всичко преди да си тръгнат. Това обаче причинява огромно замърсяване в Непал, както и на планините.

Когато пристигнахме в Покхара, разбрахме, че това място е в топ 10 на най-красивите места в света за полет с парапланер, заради гледката към 8-хилядните върхове на Хималаите. Отдавна си мечтаех да направя такова нещо и реших, че сега е моментът. За късмет се паднах да летя с инструктор българин, което ми даде кураж. Иначе сигурно щях да припадна преди да излетим.

Оригиналният план за Непал включваше да посетим поне още 2 места, но трудното придвижване и прахоляк по пътищата ни отказаха от тях. От Покхара тръгнахме обратно към Катманду. 200 км ги изминахме за 9 часа. Мой приятел, който живее в Непал, каза, че един път му е отнело 28 часа точно този маршрут. Често има свлачища, или срутвания на пътя и човек нищо не може да направи освен да чака. Въпросният приятел е индиец от най-високата каста, който живее в Катманду със семейството си.

През нашата последна вечер индийският ми приятел ни заведе до най-свещеното място в Непал – храмът Пашупатина. Това е мястото, на което всеки хинду мечтае да го изгорят когато почине. Но не всеки има тази привилегия, само най-високите касти имат такъв достъп. Мястото се намираше на реката, която имаше стълби от двата бряга. На единия бряг имаше няколко клади с горящи тела на починали, а от другата страна имаше площадка, на която трима танцуваха и правеха ритуал с огньове, на фона на музика и песни. От всички страни тази площадка беше заобиколена с цивилни хора, които слушаха и от време на време викаха нещо и вдигаха ръце към небето.

След това обиколката продължи с показване на различните сгради, храмове, статуи, а моят приятел ни разказваше за ритуалите и обичаите. Около нас имаше хора боси и по хавлии, близки на починалите, които трябва да се измият тук на чешмата. А най-възрастното дете на починалия трябва да остане тук 12 дни, да спи и да стои по цял ден. Имаше и едни странни хора, които бяха като извадени от филм – черни, сбръчкани, кльощави, полуголи, с коса и брада, хваната на няколко пъти с ластици и гледащи със странен поглед. Дошли от Индия.

Това беше много интересен край на пътешествието в тази толкова интересна държава. Тук, за разлика от по-голямата част на света, все още всичко е доста автентично. Случи ни се да караме велосипеди заедно със слонове по улицата.

В „Читван“ всяка нощ диви прасета се гонеха по покрива на бунгалото ни. Една вечер причаквахме селския носорог край любимото му кафене.

Попаднахме и на фестивал с хиляди участници с местни танци и музика от всички краища на Непал.

В Бхактапур се натъкнахме на странни огнени ритуали и танцуващи хора с маски на чудовища.

В същото време, освен приказните преживявания, определено имаше и доста негативни впечатления. Затова, когато човек тръгне за Непал, е хубаво да си направи предварително проучване, а не да тръгне напълно неподготвен. Тогава ще знае какво да очаква и няма да има неприятни изненади, които да му развалят цялостното изживяване. А щом сте стигнали дотук с четенето, значи вече сте наполовина готови!

Снимки: Диана Чавдарова