Морската крава, вид с дължина 9 м, била бързо изтребена заради вкусното си месо

На 8 ноември 1741 г. натуралистът Георг Вилхелм Стелер върви по бреговете на неименуван остров. Той се озовава на това пусто място като част от експедицията на Витус Беринг, чиято цел е да открие морски път от Сибир до Америка. Екипажът успява в мисията си и достига до бреговете на Аляска, но на обратния път ги сполетява бедствие. Корабът им се разбива и те се оказват блокирани на гол, необитаем остров, който по-късно наричат остров Беринг в чест на капитана си.

Стелер търси дървесина по крайбрежието, тъй като запасите им за огрев намаляват, и наблюдава дивата природа на острова, като от време на време спира, за да записва бележки в малкия си тефтер. Изведнъж нещо привлича вниманието му: група тъмни форми се носи край брега. Първоначално Стелер ги взема за плаващи дървета. Но после чува сумтенето им и осъзнава, че гледа стадо огромни, непознати морски създания. Стелер се натъква на нов вид: гигантската морска крава, която по-късно ще носи неговото име.

В древността множество видове от разреда на морските крави са плували в океаните на света. Те били обитатели на топлите морета. Въпреки закръглената си форма, слоят им мазнина е бил тънък и зависели от умерените води, за да оцелеят. Но един вид „плува срещу течението“ и започва да се разпространява на север. Той се адаптира към студените води, като увеличава размерите си и развива по-дебел слой мазнина, превръщайки се в истински гигант сред своите родственици: смята се, че напълно израснала морска крава е достигала до 9 м дължина и тежала до 10 тона.

Последната ледникова епоха е златният период на тези арктически морски крави. С разширяването на ледниците морското равнище спада, образувайки верига от плитки заливи, пълни с гори от келп, където стадата на арктическите морски крави пасат в изобилие по тихоокеанските брегове. Когато ледниковата епоха приключва, условията стават неблагоприятни за вида: покачването на морското равнище разкъсва непрекъснатите участъци от гори с келп и стадата се изолират едно от друго.

Археологическите данни показват, че хората се научили да използват морските крави като източник на храна. Те били лесна и примамлива плячка: едно животно осигурявало достатъчно месо, за да нахрани цяло селище. Бавните и кротки създания били толкова лесни за улавяне, че алеутите пренебрежително ги наричали „женска игра“. Популацията на морските крави постепенно намалявала, докато останала само една група, живееща в най-отдалечените части на Алеутския архипелаг. Там последното стадо на морските крави на Стелер пасяло необезпокоявано от ловци, докато злополучната експедиция на капитан Витус Беринг не се разбила на техния остров.

За повечето от екипажа на Беринг огромният размер на морската крава бил основното ѝ предимство, тъй като хранителните им запаси били почти изчерпани. Но без опита на алеутите ловът се оказал трудна задача. Тялото на животното било покрито с дебела кожа, под която имало слой мазнина с дебелина почти 20 см. Дори ако опитен стрелец успеел да улучи миниатюрното му око, голямо колкото камъче, мъжете се сблъсквали с друг проблем: как да изтеглят масивния труп на брега? В крайна сметка те се научили да го пробождат с харпуни и с помощта на въжета да влачат гигантските тела на сушата. Когато най-накрая осигурили първата си плячка, мъжете едва повярвали на късмета си. Месото на морската крава било вкусно, питателно и се запазвало изненадващо добре. Благодарение на него екипажът преживял суровата зима на голия остров.

Стелер вече имал уникалната възможност да изучи вид, непознат на науката. Той се посветил на задачата с неуморим ентусиазъм, макар условията да били далеч от идеални. В доклада си той се оплаквал от многото нещастия, които възпрепятствали работата му: „дъжд и студ, приливите и сините лисици, които разкъсваха и отнасяха инструментите ми – дори картите и мастилото“.

Според наблюденията на Стелер морските крави били силно социални създания. Те се грижели за малките си колективно, като подреждали стадото така, че телетата да плуват безопасно в центъра, обградени от възрастните. Връзката между чифтосаните двойки, отбелязва Стелер, била дълбока: когато едното било ранено, другото се опитвало да пререже въжето на харпуна и често се задържало в плитчините, търсейки партньора си дълго след смъртта му.

На своя остров морските крави нямали естествени врагове и никога не се научили да се страхуват от хората. Стелер описва как при прилив морските крави се носели толкова близо до брега, че той можел да гази сред тях и да гали гърбовете им, а мъжете можели да доближат лодките си без да предизвикат и най-малка тревога. Те прекарвали дните си в паша и били придирчиви към храната, като се хранели основно с келп. Освен наблюденията върху поведението им, Стелер извършил подробни анатомични измервания и дори подготвил образци от скелета и кожата на малко, макар че за голямо съжаление никога не успял да ги отнесе от острова.

От седемдесет и седемте членове на екипажа на Беринг четиридесет и шест преживели деветте дълги месеца на острова. С времето успели да построят нов съд от останките на кораба си. Стелер напуснал острова възторжен, носейки със себе си записките за едно изключително откритие, нов вид, който вярвал, че може да спаси бедния Камчатски полуостров от глад.

Новината за морската крава и нейното крехко, вкусно месо се разпространила бързо. Когато търговците на кожи започнали да плават от Сибир към бреговете на Аляска, те си изградили навик да спират на остров Беринг, за да напълнят бъчвите си с месо от морска крава. Без време или нужда да усвоят изкуството на лов с харпун, те стреляли и пробождали животните в зашеметяващи количества, разчитайки вълните да отнесат част от труповете на брега.

Междувременно ловците довели морските видри на острова до изчезване. В тяхно отсъствие морските таралежи се размножили неконтролируемо, унищожавайки горите от келп, които някога опасвали острова. Морските крави вече били изправени пред двойна заплаха: пушките на ловците и загубата на храната си. Поради бавния си размножителен цикъл числеността им се сринала и само за двадесет и седем години последният известен индивид изчезнал. Така краткият отчет на Стелер, написан на този отдалечен остров, остава единственият научен документ за този величествен морски бозайник.

Изчезването на морските крави поставило любопитна загадка пред натуралистите от онова време. Нито Стелер, нито неговите съвременници имали понятие за изчезване на видове. Хората, които срещнали морската крава на Стелер, възприемали природата като божествено установен и неизменен ред, създаден за ползване и удоволствие на човека – система, чиято структура е извън човешката власт да бъде променена. Идеята, че един вид може напълно да изчезне от великата верига на битието, им се струвала немислима. Затова преобладаващото убеждение било, че морските крави просто са се оттеглили на някой далечен остров, където сега пасат спокойно, скрити от ловците.

Изчезването на морските крави само ги направило още по-желани. Търговците на кожи започнали да събират разпръснатите останки по бреговете, да ги опаковат в бъчви и да продават костите на колекционери на високи цени. От тези фрагменти колекционерите сглобявали композитни скелети, често съставени от кости на десет или повече индивиди. Известни са само три до пет пълни скелета, съставени от костите на едно животно, чиято научна стойност е неизмерима.

По същото време науката палеонтология напредвала с огромни крачки. Палеонтолозите удивявали обществото, като откривали останки от изключителни създания – динозаври, мамути и птерозаври – и тъй като понятието „изчезване“ все още не съществувало, историята пази спомени за редица очарователни експедиции, организирани с надеждата да ги открият живи. Томас Джеферсън, например, организирал и финансирал експедиция към американската граница в търсене на мастодонти. С времето обаче станало ясно, че в далечните пустини на Аризона не бродят арктически слонове, а през 1813 г. френският анатом Жорж Кювие изразил една поразителна идея: видовете могат да изчезнат завинаги от Земята. Така се родила концепцията за изчезването.

Това осъзнаване обаче все още не водело до разбиране, че изчезването може да е сполетяло и морските крави. Първоначално изчезването се възприемало като нещо, ограничено до далечното минало – последица от катаклизми като библейския Потоп или удар на метеорит – а мисълта, че човечеството само може да се превърне в такава катастрофа за друг вид, била трудно за възприемане и приемане.

Въпреки това съдбата на морската крава продължавала да предизвиква ожесточени дебати. В крайна сметка въпросът трябвало да бъде решен веднъж завинаги: през 80-те години на XVIII век младият учен Мартин Зауер бил изпратен да проучи отдалечените острови на Берингово море. След близо десетилетие изследвания той се завърнал с категорично заключение – морските крави са изчезнали, изтребени до последната. Неговите писания от 60-те години на XIX век се нареждат сред най-ранните научни свидетелства за изчезване, причинено от човека. Така съдбата на морските крави изиграла ключова роля за пробуждането на човечеството – за първи път – за собственото му въздействие върху природния свят.

Иида Турпейнен е автор на награждавания международен бестселър Beasts of the Sea.