Дори и след като над него прелетял дрон, за да заснеме този кадър, едрият бял мечок, наречен Скар от фотографа Мартин Грегъс-мл., изобщо не трепнал в леговището си сред теснолистната върбовка. Грегъс казва, че дал имена на много от мечките с надеждата, че това ще помогне на хората да ги видят като индивиди, които се нуждаят от защита.
© Мартин Грегъс-мл.Предисторията
Месец, прекаран сред сред белите мечки през лятото, показва една по-нежна страна на най-големия сухоземен хищник
„Винаги виждаме белите мечки върху лед и сняг – казва фотографът Мартин Грегъс-мл. – Но те не спират да живеят през лятото.“ Решен да разкрие този не така познат ракурс към мечките, той направил полева станция в задната част на малка лодка и прекарал 33 дни северно от Чарчил, Манитоба, през летата на 2020 и 2021 г.
Колкото повече изучавал мечките, толкова повече научавал за различните им характери. Имало едно упорито мъниче, което нарекъл Херкулес. То загубило едното си краче, но успяло да оцелее през първите си две лета. Една огромна женска, Уанда (долу), била страшилище за другите мечки, но прекарвала дните си, протягайки се като йога из туфите теснолистна върбовка. Друга женска, Уилма, изглежда се чувствала толкова удобно около Грег, че кърмела малките си – Пебълс и Бам-Бам – достатъчно близо до него, така че дочувал доволните им звуци. Грегъс станал свидетел и на поведения, които рядко бил виждал преди, като например мечки да пасат растения и да ловуват малките на чайките, преследвайки ги до прибоя. Засега подобни действия може би помагат на тази популация от бели мечки да се справя с последиците от климатичната промяна, но други мечки на други места гладуват.
„Всяка от тези снимки показва дебели, здрави и игриви мечки“ – казва Грегъс. Така че, ако и в глобален мащаб нещата да се развиват зле за белите мечки, „очевидно тук всичко е наред“.
Мечките, които Грегъс нарича Бети и Вероника, се боричкали върху тази скала почти час, преди той да заснеме как образуват форма на сърце. Двете изглеждали неразделни, като често играели и ловували заедно.
© Мартин Грегъс-мл.
Две едри мечета изглежда пазят майка си, докато наблизо минава мъжки, който не е в кадъра. За Грегъс това изображение напомня на Цербер, многоглавото куче от гръцката митология.
© Мартин Грегъс-мл.
Аврора и малкото ѝ Бийнс са се свили, докато наближава буря. Светкавиците и гръмотевиците са зачестили в региона в резултат от климатичните промени, казва Грегъс. Всеки път когато небето се раздирало, мечките се разтрепервали като кучета, дочули фойерверки.
© Мартин Грегъс-мл.
Белите мечки прекарват толкова много време във водата, че много учени ги смятат за морски бозайници. В някои случаи са регистрирани да плуват повече от седмица без прекъсване и да навъртат над 650 км. За да заснеме такива подводни изображения на бяла мечка, която преминава от топящия се морски лед към сушата, Грегъс разработил приспособления за камерата и техники, които му позволявали да се доближи до животните, без да го забележат.
© Мартин Грегъс-мл.
В тази част на Арктика всичко е плоско, казва Грегъс. Това означава, че дори и малък камък може да осигури по-добра гледка – но само ако мечката не е заспала. Мечките, включително Вероника (показана тук), често заставали на този камък, оглеждайки района за тюлени, които да похапнат, или мечки, които да избягват. Грегъс се надява да се върне на този бряг, където наблюдава как мечките „благоденстват и се адаптират към средата“. Но той знае, че в по-голямата част от ареала им белите мечки страдат поради повишаващите се температури.
© Мартин Грегъс-мл.
„Оглеждахме се и си казвахме: „Къде е Уанда?“. Защото, ако тя беше тук, не беше нужно да се притесняваме за други мечки“ – казва Грeгъс за едрата, но спокойна женска.
© Мартин Грегъс-мл.Очаквайте в септемврийския брой на сп. "National Geographic България".