Мартеничката – магията на амулета, която идва от хилядолетията

България

Според българите на Баба Марта земята се пробужда.

Традицията на мартеничката.

Традицията на мартеничката.

© Източник: iStock

От древността месец март се осмисля като преход между зимата и пролетта, между скованата от студ земя и пробуждащото се ново начало. Българите считат първи март за край на зимата, с нейното безвремие, и начало на пролетта, която идва, за да възроди природата и да задейства новата стопанска година.

А вълшебството на преобразяването идва с един от най-интересните митологични персонажи в народната култура – Баба Марта. Старицата, живееща накрай света (на границата между света на живите и света на мъртвите), сега тръгва от гората и идва при хората. Нейното пристигане се осмисля като персонификация на настъпващата пролет и на самия месец март - единственият с женско име, който в народно съзнание се асоциира с плодоносните качества и сили на женската природа.

Не случайно според поверието Баба Марта не обича старците. Затова на първи март старите жени не излизат от къщите си и не ходят по улиците, за да не я срещнат и разгневят. Но излизат момите и младите невести, защото “Баба Марта на тях се радва”.

Тя е своенравна и с непостоянен нрав, ту е сърдита, ту е весела. Според разказа на Елин Пелин за лошото ѝ настроение са виновни двамата ѝ братя – Голям и Малък Сечко, които изпили общото вино, без да оставят и за нея, че да го опита.

Но когато види деца, старицата се радва.

И както повечето митологични същества, Баба Марта също може да бъде омилостивена. За тази цел всяка къща трябва да я посрещне чиста и подредена.

Силата на мартеничките

На първи март в цялата етническа територия на българите има обичай да се връзват бели и червени усукани конци, наричани мартенички или байници (Средните Родопи). Тези амулети се връзват на дясната ръчичка на децата, на дясната плитка на момите, на плодните дръвчета, на рогата на добитъка, на оглавниците на конете, на вратите на избата и на обора.

Според народните вярвания червеният цвят има апотропейна (предпазваща) сила и може да прогонва злото, защото това е цветът на кръвта и живота. Затова в някои области на първи март жените окачат червени парцали и червена прежда и на вратите и стрехите.

Първоначално мартениците се правят само от червен усукан конец, към който по-късно започва да се прибавя и бял конец. Белият цвят е символ на слънцето и чистотата. И ако с червения цвят прогонваме злите сили, с белия пожелаваме здраве, сила и щастие. Често в мартеничките има преплетени жълт, син и зелен конец (съответно цветовете на слънцето, небето и тревата), дребна паричка или синец (синьо манисто за предпазване от уруки).

По традиция, щом видим щъркел или лястовица сваляме мартеничките, за да ги закачим на зелено дърво. Стопаните слагали мартеничките под камък и след 40 дни гадаели за здраве и полодородие според това, което откривали под него – животинка или друго.

© Източник: iStock

Магическият дървен предмет, изработван от деца

В района на Пещера и Асеновград на Баба Марта се изпълнява детски обичай, наричан Пиленца или Лястовички. В центъра на този обичай е собственоръчно изработена от момченцата дървена играчка от лесково дърво. Тя представлява пръчка, в чийто горен край е издялано малко птиче и е усукано въженце. Когато въженцето се дръпне птичето се завърта. С този магически предмет децата обикалят къщите и благославят стопаните с пожелания за здраве, дълголетие и изобилна реколта.

Освен в България, обичаят да се носят мартенички се среща и в Южна Румъния, Молдова, Република Северна Македония, Сърбия, Албания, Северна Гърция. Но в България той е най-широко разпространен. А поддържането на традицията в наши дни, е пример за съхраняване на български обичай, запазил своята художествена форма, като израз на човешкия копнеж по красота и щастие.

Номинирана от България, Северна Македония, Молдова и Румъния, мартеничката е вписана в списъка на ЮНЕСКО за елементи на нематериалното културно наследство на човечеството.

Голям Сечко, Малък Сечко и баба Марта

Голям Сечко, Малък Сечко и баба Марта — двама братя и една сестра — имали общо лозе. От него те изкарвали три бъчви вино — на всекиго по една.

Голям Сечко цял ден ходи, скита по калове, по студове, сняг го вали, вятър го духа и вечер се върне капнал от умора. Седне да си почине, хапне си, пийне си, каквото му е редът, че чашка, че двенки, че килце, че две — изпил си бъчвата с виното.

Малък Сечко — и той като брата си. По реките ходи, леда чупи, снега топи, порои отправя, горите чисти, гнезда за скорците готви, цял ден ходи нагоре-надоле, умори се, върне се вечер, хапне си, пийне си. Ха чашка, ха още една, че килце, че две — и той си изпил виното.

Тръгнат двамата братя на сватба, на кръщавка илн някъде на гости и умират от срам, че нямат вино. А пък бъчвата на баба Марта си стои в зимника непобутната — пълна-пълненичка. Няма какво! Двамата братя решили да изпият вино-то на сестра си. Решили и го сторили. Днес тоя точне, утре оня точне — и виното се свършило.

Дошла баба Марта, запретнала ръкави, разшетала се да среща пролетта, както е прилично. Шетала, шетала, уморила се, седнала да си почине. Рекла да похапне, сетила се за винцето и рекла да си пийне. Като отишла при бъчвата — що да види. В нея не останало ни капка. Дъгите ѝ се разсъхнали, обръчите ѝ се разслабили.

Разбрала баба Марта, че е ограбена от братята си, разсърдила се, разфучала се, леле-мале — насреща ѝ се не излиза! Фучала, бесняла, клела, викала, па седнала, та заплакала. Сълзи реки потекли от очите ѝ. Плакала, плакала, най-после се утешила. — Ех, ако са го изпили, моите братя са го изпили, не са чужди хора я — казала тя и се засмяла. Утешила се, но все пак ѝ било мъчно и обидно, останала без винце и че братята я излъгали.

И всеки път, кога си спомни за това, тя се сърди и плаче, но ядът бързо ѝ минава и тя пак се засмива.

Елин Пелин, 1908 г.