„Луанг Прабанг е едно от най-романтичните и спокойни места в Азия, едно от последните убежища на старото очарование на изтока.“
Тициано Терцани
В зелена и влажна долина, заобиколена от хълмове, там където Нам Кан се влива в Меконг, се намира старата столица на Лаос. Луанг Прабанг е с население от около 55 000 души и е обект, включен в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Показва най-доброто от Югоизточна Азия – хора, култура, улици, сгради, храмове, пазари, магазини, заведения, храна, бира… спокойствие… и нещо нетипично – сравнително чисто е. На втория ден към обяд вече исках да остана завинаги, а по-късно вечерта започнах да го ревнувам от другите туристи.
***
Перките на витловия самолет разкъсваха рехавите облаци. През прозореца, между дъждовните капки, се виждаше кафявият силует на Меконг, разделящ тъмнозелената джунгла на две безкрайни части. Малко летище, голяма опашка пред гишетата за визи. Някога труднодостъпен сега Луанг Прабанг посрещаше тълпи от туристи дошли да се докоснат до вечността. Дишах с пълни гърди топлия и влажен въздух. Натрупаната умора от последните дни изпари желанието ми да се пазаря с десетките таксита пред входа и се насочих директно към официалния превозвач, с който работи летището. Бусът се напълни и потегли към старата част на града, където въпреки обещанието да ни закарат директно до хотела, бяхме „зарязани“ на главната улица успоредна на Меконг. Шофьорът промърмори няколко неясни указания и с ръка посочи невзрачна уличка, нагоре по която трябваше да открия мястото, което щеше да бъде мой дом през следващите 3 денонощия. С любезната помощ на бъдещите ми съседи, в мрака на топлата вечер влязох в чист и уютен двуетажен семеен хотел. Скоро хладният душ и тръпката от предстоящата среща с непознатия, загадъчен и древен град, в който се бях озовал, отмиха умората и ме накараха да затворя пътната врата от външната страна, гмуркайки се в настъпващата тропическа нощ.
Кратка разходка в квартала и отново съм привлечен от голямата река. Пия бира в едно от многобройните ресторантчета край Меконг. Главата ми натежава от насъбралите се впечатления, градът е потънал в приглушена светлина и спокойствие, което отпуска...
Сутринта кафето ни помага да съберем мислите си и да направим амбициозен план за краткия ни престой тук, съчетаващ разглеждане на забележителности с безцелно шляене.
Началото е поставено с Водопадите Куанг Си, които се намират на трийсетина километра от Луанг Прабанг в добре поддържан парк и могат да се посетят срещу скромна входна такса. Част от нея отива за издръжката на приюта за мечки, разположен още на входа. Те са спасени от бракониери и клетки на търговци, и живеят в естествена, но защитена среда.
Самите водопади напомнят Крушунските край Ловеч. Представляват дълга каскада, стъпалата на която са самите водопади и имат варовиков произход. Водата прескача от вир във вир, синее и примамва по-смелите туристи да се разхладят. След поредица мостчета се достига до най-високия и красив водопад, който води началото си от спокойно езеро, забулено в дървета и храсти. За положените при изкачването усилия сме възнаградени с красива гледка далеч от тълпите туристи. По-късно се отпускаме в приятно хладните води, отмиващи умората и прахоляка от телата ни. По пътя на връщане към Луанг Прабанг минаваме през няколко села, наблюдаваме живота на местните, изчакваме стада биволи да пресекат шосето…
И тази вечер се спазва ритуала с ледената бира в топлия залез над Меконг. Посещаваме вечерния пазар и след кратка разходка сред пъстротата на Азия, се отдаваме на кулинарен „разврат“ в една от страничните улички, където срещу равностойността на 1 евро в местна валута пълним чинията с разнообразни ястия.
Още един ден се търкулва във вечността. На зазоряване присъстваме на церемонията, в която стотици монаси от манастирите и храмовете в района минават по улиците за да получат дарения под формата на хранителни продукти. Някои туристи също вземат активно участие в този ритуал. Преди време е имало случаи на хранителни натравяния. Сега монасите приемат храната, но вече са внимателни при консумацията.
Пещерите Пак Оу са разположени на около 25 км нагоре по течението на Меконг, при устието на Нам Оу. В долната част на скалата се намират 2 пещери пълни със статуи на Буда. Смята се, че през войната голяма част от древните статуи са били откраднати и продадени на антикварите в Бангкок. Районът се е контролирал от комунистическите партизански бойци. Екскурзията си заслужава най-вече заради разходката по Меконг. Животът е съсредоточен край реката. Отглеждат се плодове, зеленчуци, ориз. Риболовът е сред основните източници на препитание. Много от местните живеят на лодки и със седмици не слизат на брега. Реката е и основна транспортна артерия. Спокойните й води се набраздяват от десетки малки и големи плавателни съдове, превозващи хора, животни и стоки. Младо момиче с багаж чакаше транспорт на брега на реката, все едно се намира на улицата в някой град, кораб с монаси беше спрял за почивка, рибари замятаха мрежите си.
Спирка по пътя към пещерите са малки села, в които местните са специализирани в различни занаяти – производство на килими, шалове, платове, вино и местно уиски… Отдавна са превърнали ежедневието си в атракция за туристите и начин да се справят с бедността. В резултат селата са пълни с живот, малки деца се гонят и създават суматоха в иначе скучното ежедневие, добре поддържани храмове дивят с пищни украси и красиво изрисувани религиозни фрагменти…
Малко преди пещерите лодкарят започва да маневрира между подаващи се над водата храсти, дървета, скалисти островчета. С облекчение се измъкваме от опасната зона, където поредната атракция за туристите е и един разбил се в скалите, килнал се на една страна кораб.
Старият град съчетава традиционната лаоска архитектура с тази от епохата на френския колониализъм. Привлича ни с популярните си туристически места, но и със скритите малки улички, живота на обикновените хора, местните пазари, кафенетата с невероятни гледки към реката. Пу Си е централно разположен хълм и една от главните забележителности. Привечер е прекрасно място да гледаш околността, окъпана в златистите слънчеви лъчи. Пътеката нагоре минава през гора от дървета с голи зловещи клони, покрай стари сиви каменни религиозни паметници, но веднъж стигнал на върха усещащ пулсиращия живот на околната джунгла, приютила в себе си ниските сгради на града, храмове, Меконг и малкия му приток Нам Кан. Този свещен хълм е обсипан с малки храмове, статуи на Буда, сцени от живота му и дори отпечатък от крака му.
В подножието на хълма предприемчиви търговци продават малки птички в клетки. Според будистките вярвания да освободиш живо същество от плен влияе положително на кармата и намалява лошия късмет. Повечето птици се улавят нелегално с мрежи в дивата природа. Много от тях са ранени и умират преди да достигнат храмовете. Съмнително е и какво се случва с тези, които се освобождават от търсещите добър късмет поклонници. Част от тях са твърде слаби или неориентирани, за да оцелеят. Други птици са обучени да се завръщат при търговците след освобождаване, за да бъдат препродадени след това. Каквато и да е схемата, според статистиката стотици хиляди птици ежегодно са обект на този ритуал.
Кралския дворец срещу хълма е превърнат в музей след революцията от 1975 г., когато кралското семейство е заточено в пещерите Виенг Ксаи в северен Лаос. Там са изложени различни кралски предмети, будистки статуи от Индия, Камбоджа и Лаос, а „черешката на тортата“ е златната статуя на седналия Буда.
По улиците на полуострова, заключен от реките Меконг и Нам Кан, са разположени десетки древни храмове под закрилата на Юнеско, където може да се види ежедневието на монасите, да се намери информация за различните периоди от историята на този древен град, а ценителите на изкуството да зарадват окото си с красиви мозайки, дърворезби, статуи…
Тук близо до устието се намира и един от двата сезонни моста в района на Луанг Прабанг. Отворен е 6 месеца в годината и се строи отново след края на всеки дъждовен сезон. Малката такса за преминаването му е гаранцията, че догодина пак ще го има.
Трудно е да се разделиш с това място. За краткия престой отнасям изумително количество спомени, неугасващи с годините. Но част от мен остана там и силно вярвам, че някой ден ще се върна не за да си я прибера, а за да се разпилея докрай по тихите улички. И нека вятърът реши дали това ще е последната ми спирка или нежният му полъх ще ме слее с Меконг, за да продължа да скитам в любимата ми Азия.