Ще ви река тъй с думите на патриарха на българската литература: „И като мислех за разните кратки и евтини разходки, които бих могъл да сторя, с неодолима сила ми се натрапи в ума видението на Костенецкия водопад, на гръмливия и величествен Костенецки водопад, залюбен вече от мене през две по-ранни посещения. И реших да ида пак да го погледам.“ („За Костенецкия водопад“, Иван Вазов).
И така, и аз като Иван Вазов вече на два пъти бях посетила Костенския водопад. Но се присетих, че никога не съм виждала замръзнал водопад и тази мисъл така не ми даваше мира, че при първа възможност се втурнах напред към Костенец. Както се сещате, имаше ранно ставане и бързо събуждане. Този уикенд беше най-студеният за България с температури от -10 градуса. Както и да е, този факт не ме впечатли особено, така че побързах за влака София – Костенец. По-различното е този път, че не го взех от Централната гара, а от по-близката до мен – жп „Подуяне“. И никак не сбърках! Тя бе нова-новеничка след ремонт, реновирана, със запазени по-стари елементи – малка, но много кокетна и уютна. Час и малко във влака минаха много бързо с чаша кафе и книжка и така се озовах в Костенец, където се събрахме цялата групичка, жадуваща за ледени водопади.
През лятото на 1917 година Иван Вазов отива в Костенец и остава много впечатлен от природата наоколо. Но като че ли най го изумява Костенският водопад, защото в стихосбирката му „Юлска китка“ (1917 г.), са включени дори две стихотворения, посветени на него – „Водопадът плаче“ и „Над водопада“.
Може и по Вазово време, водопадът да е бил много мощен, но сега не може да заплени така, както е бил пленен нашият народен поет и творец.
Водопадът е разположен на река Чавча (Стара река), която извира под връх Ибър, най-високия в Източна Рила. Така или иначе, той първи предложи на моята зажадняла фотографска душа ледени фигурки и висулки. След кратка фотосесия се отправихме на двучасова разходка по асфалтов път към хижа „Гургулица“, а от нея ни чакаше среща с величествения водопад Скаловитец. Времето бе спокойно, от време на време прехвърчаха снежинки, а дърветата бяха пременени в снежно бяло. От хижата вече тръгнахме надолу по пътека, която на две места е много стръмна, а предвид и заледяването си изискваше повишено внимание. Слава богу, слизането бе спокойно, без произшествия. Долу пресякохме река Скаловитец и всеки, който виждаше водопада, изпускаше по едно мощно: „Ехаааа!“. Дойде и моят ред.
Наистина водопадът е много впечатляващ. Той е висок около 25 метра и има три стъпала, средното е най-голямо и отвесно. А заледен, наистина предложи великолепие и пиршество за душата. Няма да го забравя. Никога.
16 януари 2021 г.