Космогонични представи и вярвания при българите

Начинът, по който традиционните общества възприемат заобикалящия свят, формира тяхната собствена система от възгледи, принципи и убеждения за природата и животът изобщо, формира техния светоглед.

В традиционния начин на възприемане на света, знанията, натрупаните чрез опита, имат характер на ориентири. Те могат да бъдат рационални и ирационални, като тези, които не се потвърждават от практиката, постепенно отпадат от светогледната система.

Вярванията на българите, свързани с някои небесни тела, са част от тяхната митологична символика. От тяхното духовно битие, каквото е било то през столетията, чак до средата на XX век. Този текст е кратък спомен за отминалия живот на нашите предци.

Много от споменатите представи са общи за всички източноевропейски (славянски) народи.

Според българските традиционни възгледи небето е отражение на земния живот. В представите, запазени до средата на XIX век, небето е твърда кора от седем дипли. То е връшник, който похлупва Земята. На най-долната му дипла се намират слънцето, луната и звездите, които са закачени като кандила. А мястото, където се допират небето и земята, се нарича край-земя, край-свет, усвет, както установяват изследователи на българската традиционна култура, сред които Д. Маринов, Ив. Георгиева, Н. Колев и др.

В народното творчество е запазена митологемата за брака на земята и небето. При венчавката им завалял дъжд, настъпило плодородие, родила се Луната.

Най-често тя е възприемана като същество от женски род. В зависимост от фазите си може да носи различни названия – нова месечина, млад месец, нова свещ, ново видело. Когато се изпълва се казва пълна месечина, дядо боже, пълна свещ. Когато намалява е гинеж, усип, расип. Щом изчезне съвсем се нарича на между.

С фазите на луната се свързват и определни видове действия. На новолуние, на нова или на пълна месечина, е хубаво да се започва нова работа, за да върви на пълно – тогава се сее, сади се и се пресажда, защото ще има плод. Тогава се правят годежи и сватби, прави се прощъпулник на дете.

Българите вярват, че луната влияе и върху съдбата на човека. Ако дете се роди през расип, ще боледува, защото месецът постоянно го яде. Ако се роди през новолуние, ще бъде здраво, богато и щастливо.

Българският народ отделя най-значимо място в своите схващания за небесните тела на Слънцето.

Възприемано е като неодушавен предмет - кравай, тепсия, тава, огнено кълбо, и като живо същество – биволче, а най-често човек. Приписват му се редица човешки черти. То има майка, звездите са му сестри, а месецът - брат (или сестра). Храната му е свързана с поминъка на българите – то яде хляб, симид, качамак, мляко, ялови крави. Не са му чужди и някои човешки слабости - натъжава се, ядосва се, иска да се жени, а обича и славата.

Много легенди запазват елементи, които обясняват увеличаването и намаляването на деня, както и смяната на годишните времена. Така например, почти до средата на XX век се вярва, че на Еньовден (24 юни) Слънцето се завърта към зима и при изгрева на този ден то играе. На Андреевден (30 ноември) пък се завърта към лято и от този ден започва да расте.

Българите имат определен култ към Слънцето. При изгрев те се обръщат към него и се кръстят. Срещу му не се хвърля боклук, не се вършат неприлични неща. Когато излизат от бащиния дом, младоженецът и невястата му се покланят.

Българите наричат Млечния път Кумова слама и с него е свързана една от най-разпространените някога легенди.

Било люта зима. Хората нямали храна за добитъка. Един кумец отишъл у кристника си посреднощ и си напълнил кош със слама. Но кошът бил продънен и по пътя сламата се разсипала. На сутринта кръстникът видял, че през нощта някой е откраднал сламата. Тръгнал по дирята и стигнал до къщата на своя кумец. Започнал да го упреква защо е трябвало да краде, вместо да поиска. Кумецът отричал, но кръстникът го хванал за ръка, извел го на пътя и му показал дирята от разпиляната слама. Засрамил се кумецът... А когато си тръгвал, кръстникът рекъл: „Нека тази крадена слама се запали и никога да не гасне, за да се знае и помни, че от кръстник не се краде.“

Българите наричат съзвездието Голяма мечка Колата и го свързват със следната легенда.

Един момък отишъл в гората да насече дърва. Щом стигнал там, разпрегнал воловете и ги пуснал да пасат. Дошла мечка и изяла единия вол. Момъкът, който бил голям юнак, хванал мечката и я впрегнал в колата на мястото на изядения от нея вол. Тя обаче не можела да върши работата на вола, все дърпала встрани и затова в съзвездието колата е разкривена.

До XIX век е запазена представата, че Земята е плоска и неподвижна. Тя се схваща като подница, а небето е връшник. Въпросът какво я държи, владее силно въображението на предците ни. Според много поверия тя се крепи върху петел, костенурка, вол, върху рогата на бивол.

Светостта и чистотата на земята присъстват във вярванията както на българите, така и на останалите източноевропейски народи. Оттук идва поверието, че тя не приема грешниците. Клетвата в парче земя се смята за свята.

Земната пръст играе голяма роля в някои обичаи и обреди. Така например, орачът при първа оран се прекръства и целува бучка пръст. От донесената пита хвърля на земята и я полива с бъклица вино. При първи посев се оставя обредна храна (кокошка, вино, хляб), като това действие се разглежда от някои учени като жертвопринушение на земята.