КОНРАД ХИЛТЪН – С ЧУВСТВО ЗА МИСИЯ

Цивилизация

Създатели на модерните САЩ

Една поредица на Красимир Друмев

Конрад Хилтън (1887 - 1979).

Конрад Хилтън (1887 - 1979).

© Wikimedia Commons / Randal Schwartz

Мама може да има. Татко може да има. Но Бог благославя детето, което си има своето."

Били Холидей


„Довечера сме в Хилтън.” Или: „Какво ще кажете да обядваме утре в Хилтън.” На много места по света, в големите градове се издигат сгради, които символизират богатство и блясък. Сред тях са и хотелите от веригата „Хилтън”. На какъвто и език да говори персоналът им, към каквато и раса и национална култура да принадлежи, може да сте сигурни, че обслужването навсякъде ще бъде едно и също – перфектно, възможно най-доброто. Името „Хилтън” е гаранция за това – макар че най-добрите хотели на този собственик не носели неговото име, не се наричали „Хилтън”. Имената им в Ню Йорк са „Плаза” и „Уолдорф Астория”...

Казват, че ако се обадите по телефона в „Уолдорф Астория” и помолите да ви свържат с краля, ще ви попитат: „Кой крал?” Защото тук отсядат много царски особи, тук нощуват президенти и министър-председатели, а по време на сесии на Организацията на обединените нации едва ли някой би се наел да брои външните министри.

Влизал съм в „Уолдорф”, както и в „Плаза”. И двата хотела са огромни, истински градове. И двата са олицетворение на суперлукса и добрия вкус. Пребиваването в тях те прави да се чувстваш богат, макар че може би имаш само няколко долара в джоба си. Пазачът на вратата няма да те върне дори да си обут с маратонки и джинси. Защото никой не знае колко е голяма банковата ти сметка.

Когато започнал бизнеса си, Конрад Хилтън бил също с много скромна сума в джоба. Викали му Кони и бил роден на Коледа в щата Ню Мексико през 1887 г. От едно интервю, което Конрад или Кони дал на списание „Нейшънс бизнес”, узнах повече подробности за неговото житие-битие.

В семейството били осем деца и когато на бял свят идвало поредното, бащата прибавял към къщата по една стаичка. „Може би тогава се научих да икономисвам застроената площ, нещо, което правех цял живот” – смеел се пред репортера от „Нейшънс бизнес” Конрад Хилтън.

Баща му бил от първите заселници в едно малко, много малко градче на име Сан Антонио в щата Ню Мексико. Тук открил магазинче, продавал всичко на новите жители и понеже бил предприемчив, веднага влагал парите в нови дейности. А те никнели като гъби. Така бащата станал притежател на въгледобивна мина, изкупувал земеделските продукти на хората и ги продавал в магазина си, негови станали пощенската станция, един малък хотел и дори малката банка.

Идеята за нея принадлежала на Конрад. Мечтата му била един ден да го поздравяват по улицата като солиден банкер.

Когато завършила Първата световна война и баща му починал, той оставил на Конрад скромна сума. Заедно с някои свои спестявания младежът събрал към 5 000 долара. Намерението му било да превземе света.

Един стар негов приятел в Албукерк бил болен и Конрад отишъл да го види. Ето какво му казал той: „Няма да ме има дълго на този свят. Господ-бог ще ме прибере скоро, но ако ти идеш в Тексас, знай, че ще забогатееш.”

Този съвет – по-скоро заповед, както казвал Конрад – от човека, който умирал, му направил толкова силно впечатление, че Кони незабавно решил да тръгне.

Тръгнал, без да знае какво ще прави и какво го очаква. Спрял във Уичита Фолс, Тексас, влязъл в една банка и направо попитал: „Продавате ли я?” – „Не я продавам на никаква цена!” – отговорил собственикът.

Конрад вече си бил наумил да купи малка банка, да плати със своите 5 000 долара началната вноска, а за останалата сума да поиска заем. Така щял да прави цял живот – да взема заеми и да върти бизнес всъщност с чужди пари.

Отишъл в градчето Тиско в щата Тексас. Това било времето на нефтената треска. Отвсякъде бликали нефтени струи, хората бързо забогатявали, но очите на Конрад били все в банковия бизнес. Разбирал от него, научил го при баща си. Харесал си една малка банка, преговарял със собственика ѝ, който и без това искал да я продава и да се посвети на нефтения бизнес. Уговорили се за 75 000 долара. Конрад успял да си осигури заем. Няколко дена по-късно обаче собственикът на банката поискал нова цена – 80 000.

Разочарован и ядосан, Конрад отишъл в едно хотелче да пренощува. Нямало откъде да вземе още пари, сделката отивала по дяволите. В хотела му направили впечатление хората, които се тълпели и търсели да пренощуват. Всичко било пълно. А идвали все нови пътници. Конрад завързал разговор със собственика. Разбрал, че и хотелът е за продан, защото притежателят му също бил обхванат от нефтената треска. И Конрад сложил подписа си под договор за покупка на хотела. Така случайно и всъщност без желание влязъл в хотелиерския бизнес. За да остане в него за цял живот.

Хотел „Уолдорф Астория”, Ню Йорк, САЩ.

Хотел „Уолдорф Астория”, Ню Йорк, САЩ.

© Wikimedia Commons / Reading Tom

Разбира се, най-голямото украшение на короната му от хотели из цял свят бил „Уолдорф Астория”. Хилтън решил да го включи в „колекцията” си през 1949 година. Но дирекционният съвет на концерна „Хилтън” бил против – „Уолдорф Астория” не бил в добро финансово състояние. Хилтън обаче искал чрез този хотел да увеличи световния си престиж. И тогава решил да го купи сам, както навремето направил с малкото хотелче в Тиско.

Позвънил в Уолстрийт на човека, който оглавявал „тълпата”, както се изразявал Хилтън, притежаваща акции на „Уолдорф”. „Готов съм да ви направя предложение – казал Хилтън. – По кое време мога да дойда?” – Още същия следобед влязъл в офиса и предложил да купи 249 042 акции – контролния пакет – за 12 долара едната. – Предложението ми важи 24 часа” – рекъл Хилтън. Той подписал чек за 100 000 долара като капаро, за да бъде валидна сделката. Отговорът бил: „Дайте ми 48 часа.”

Хилтън се съгласил. Предложението му било прието и единствената пречка били трите милиона долара, които не му достигали.

Тръгнал при приятели. Предложил им да инвестират по 200-300 хиляди долара в „Уолдорф”. Съгласили се.

Хилтън си спомня интервюто пред „Нейшънс бизнес”: „Не исках да нарушавам навика си да свършвам работа в шест часа и да отивам да танцувам всяка вечер и да играя голф. Но финалните преговори за парите, които трябваше да заема, ме накараха да се откажа от физическите си упражнения. Единственото нещо, което не си позволих да пренебрегна, беше богослужението всяка сутрин в катедралата „Свети Патрик” в Ню Йорк.”

Това е като храма „Александър Невски” за София. Тук е била и сватбата на сетнешния президент Джон Кенеди.

Когато сделката била вече готова, дирекционният съвет на концерна му казал: „След като вече отидохте толкова далеч, ние решихме: този хотел ще принадлежи на „Хилтън хотелс корпорейшън”.” И добавили парите, които не достигали.

В автобиографичната си книга „Заповядайте, бъдете мой гост” Конрад Хилтън представя по един чисто американски, сантиментално-приповдигнат начин, но много искрено своята житейска философия. Ето какво пише Хилтън:

„ Две важни неща научих от родителите си Мери и Гюс Хилтън – необходимостта от молитва и от труд. Те бяха толкова важни за мен, че се опитах да ги предам и на синовете си като „Сезам, отвори се” за света.

Отначало те се съгласяваха с мен. Но колкото повече израстваха, толкова по-силно настояваха, че нещо липсвало в моята формула за успех. „Трябва да има още нещо, татко” – настояваше по възрастният Ник.

„ Разбира се – отговарях аз. – Нужен е също ентусиазъм, нужно е да узнаеш своя талант, а има и още ред неща, които са важни за успешния живот. Но тези двете са основни. Без тях дори не можеш да започнеш.”

„Виж какво – намесваше се вторият ми син Бейрън, - аз познавам много хора, които здравата работят и съвестно се молят на Господа. Само че нищо не става. Явно трябва да има и друга причина за успеха, но не е ясна.”

Отговорът намерих по-късно, когато отидох в Ню Йорк. Седях в голямата бална зала на „Уолдорф Астория” и „липсващото нещо” в моята теория за успеха се изправи пред очите ми.

Да, трябва да имаш мечта!

Знам, че това е последното нещо, което повечето хора биха очаквали от един бизнесмен. Знам също така, че никой не би ме нарекъл мечтател, и знам, че не може да преуспеете без труд и молитви, но ви трябва и мечта. Така поне е с мен.

Бях едно най-обикновено момче, когато за пръв път видях фотография на знаменития хотел „Уолдорф” и прочетох за неговия невероятен лукс – дори с отделна железница в подземието, със собствена болница за гостите, с шест кухни, двеста готвачи, петстотин келнери, сто миячи на чинии, да не говорим за двете хиляди стаи. Аз прокарвах своя път в Тексас, полускрит под огромната си шапка, но не се поколебах да изрежа от вестника снимката с хотела и да напиша върху нея „най-хубавият от всички”. Когато един ден придобих възможност да имам бюро, сложих снимката под стъклото и оттогава тя беше винаги пред очите ми.

Петнайсет години по-късно, през октомври 1949-а, „най-хубавият от всички” стана „Хилтън хотел”.

Това изискваше много труд, четири години в сложни преговори, а преди това – внимателно планиране.

Аз много се молих. През последните критични дни бях всяка сутрин в 6,30 часа в църквата. Нямаше значение до колко сме работили през нощта. Аз винаги започвах деня си на колене.

Мисля, че тогава разбрах защо толкова много преуспели хора изпитват една почти младежка любов към Америка и демокрацията. Това не е защото тя не изисква жертви от нас. Ние сме правили жертви. Това не е защото тя ни предлага лесни пътища. Знаем, че и самият Ейбрахам Линкълн е хвърлял огромни усилия и че ние не получаваме автоматично с рождението си две печени пилета в чинията. Аз самият започнах от нищото с 38 цента в джоба си и имах планина от дългове. Но още тогава носех в себе си увереността, че нашето общество ми предлага свободата на действие и възможността да разширя хоризонта си дотам, докъдето стигат моите мечти и сили.

Hilton Baku - петзвезден хотел в центъра на Баку, Азербайджан.

Hilton Baku - петзвезден хотел в центъра на Баку, Азербайджан.

© Източник: iStock

Мечтата, за която говоря, няма нищо общо с празното мечтание. Не бива да се смята също така, че такива мечти имат само великите, изключителните хора. Това, за което говоря, е творческата мисъл, съпроводена с ентусиазъм, жизненост и планове. Това е във възможностите на всекиго.”

На друго място в автобиографичната си книга Хилтън съветва:

„Открийте своя собствен талант. Това е първата стъпка към успешния живот. Ще бъдете потиснати и ще имате чувство, че сте се провалили пред лицето на материалния успех, ако вървите в стъпките на някого другиго, а не следвате своя си път.

Мислете мащабно. Действайте мащабно. Мечтайте мащабно. Моят опит показва, че много хора подценяват себе си, своите възможности. Това е вече ограничение за успеха. А замисляте ли се какво може да стане от просто парче желязо за пет долара? Ако направите от него конска подкова, това вече струва десет долара. Ако пък направите пирони, цената му ще скочи десетократно, а превърнете ли го в балансиращи механизми за часовници, ще струва хиляди долари.

Същото е и с другия материал – с теб самия, човече!”

Конрад Хилтън продължава със съветите си: „Бъдете честен. Това, което имам предвид, е нещо повече от това да не се лъже и краде. Това е мъжественото и отворено към истината състояние на духа, едновременно обърнато към самия вас и към околните.”

„Живейте с ентусиазъм – настоява Конрад Хилтън. И уточнява: - Ентусиазмът, за да е ефективен, не трябва да се взема на лъжички. Той трябва да прониква във всяка част от вашия живот – вашата религия, избраната от вас професия, вашия дом и заниманието ви в свободното време. Само по този начин вътрешните ви сили ще намерят изява и ще ви тласкат напред, ще ви съхраняват и вдъхновяват.”

„Осъзнайте пълната си отговорност за света, в който живеете. Изработете си жизнена позиция, отстоявайте я. И живейте неотлъчно с нея.”

Hilton Sofia - петзвезден хотел с 245 стаи, проектиран от парижкото студио "Рикардо Бофил" (Ricardo Boffil) и българските архитекти Лозан Ло...

Hilton Sofia - петзвезден хотел с 245 стаи, проектиран от парижкото студио "Рикардо Бофил" (Ricardo Boffil) и българските архитекти Лозан Лозанов и Атанас Панов.

© Източник: iStock

„Без нашия контакт с Бога ние сме нищо – казва Хилтън. – Опорните точки на моя живот са вярата, неуморен труд и чувство за мисия. Моите хотели по света трябва да сближават хората, да създават атмосфера на приятелство. И още един принцип, към който винаги съм се придържал – никога, при никакви обстоятелства да не мамя хората и да държа на думата си.”