Кой е бил истинският Пилат Понтийски?

Пилат Понтийски е единственият римски чиновник и нехристиянска личност, спомената по име в основните християнски символи на вярата. Всяка седмица, в църкви по целия свят, милиони хора изричат, че Иисус „е страдал при Пилат Понтийски“. Това е поразителен факт. В Никейския и Апостолския символ на вярата не се споменават царе, императори или апостоли, но името на Пилат присъства („…биде разпнат за нас при Пилат Понтийски…“).

Че Иисус от Назарет е бил екзекутиран по времето на Пилат Понтийски, петия префект на римската провинция Юдея, е сред най-сигурно засвидетелстваните факти за ранното християнство. Това се потвърждава не само от евангелските текстове, но и от римския историк Тацит в неговите „Анали“. И все пак самият управител остава противоречива и трудно уловима фигура. Дали е бил неохотният съдия от християнската традиция, който е бил принуден да осъди невинен и после символично „да си измие ръцете“ от вината? Или е бил суров и безкомпромисен имперски администратор, какъвто го описват еврейските автори?

Археологическите и писмените извори разкриват образа на човек, който е бил активно, макар и често безчувствено, ангажиран в административния и икономическия живот на Юдея. Неговото подценяване на еврейското религиозно благочестие в крайна сметка допринася за отстраняването му от власт.

Пилат Понтийски заема длъжността римски префект около 26 г. сл. Хр. и остава на поста до малко преди смъртта на император Тиберий през 37 г. сл. Хр. Сред задълженията му са поддържането на обществения ред, надзорът върху съдебните дела (особено при тежки престъпления), събирането на данъци и контролирането на монетосеченето.

За разлика от много други фигури, свързани с Новия завет, реалното съществуване на Пилат Понтийски не е под съмнение. През 1961 г. археолози откриват варовиков надпис в Кесария Морска – голямо римско пристанище на Средиземно море в днешен Израел – който го назовава като „префект на Юдея“. Надписът, известен като Пилатовия камък, първоначално е бил част от обществена сграда, посветена на император Тиберий, и представлява категорично археологическо доказателство от I век за длъжността на Пилат. Освен това той е споменат в еврейски исторически и философски съчинения; изобразен е върху бронзови монети, сечени по време на неговото управление; и вероятно е свързан с грубо изработен пръстен с печат, открит в крепостта Иродион, югоизточно от Йерусалим, който носи надписа „Пилат“.

Най-ранният запазен литературен портрет на Пилат Понтийски не идва от християнски източници, а от еврейския философ Филон Александрийски от I век сл. Хр. В съчинението си „Посланичество до Гай“, защита на еврейските религиозни практики, адресирана до император Калигула, Филон описва управителя като „непреклонен, упорит и жесток“. Филон разказва как Пилат поставя позлатени щитове в двореца на Ирод в Йерусалим, посветени на императора. Макар върху тях да няма изображения, самите надписи, вероятно наричащи Тиберий „син на божествения Август“ или pontifex maximus (върховен жрец), накърнявали еврейските религиозни чувства. За древните евреи всякакви езически символи или намеци за божествена почит в Йерусалим, свещения град, представлявали нарушение на Закона. Според Филон, еврейските първенци се обърнали директно към Тиберий, който разпоредил щитовете да бъдат премахнати.

Еврейският историк Йосиф Флавий по подобен начин описва Пилат Понтийски като човек, лишен от религиозна чувствителност, особено в сравнение с други римски управители. В един епизод Пилат разрешава на войските си да внесат военни знамена с имперски изображения в Йерусалим под прикритието на нощта – нещо, което по-ранните префекти умишлено са избягвали, за да уважат еврейските религиозни възгледи срещу идолопоклонството. Йосиф Флавий отбелязва, че еврейският Закон „забранява изработването на изображения“ и че военните знамена нарушават тази забрана.

Този ход предизвиква масови протести. Според разказите, демонстрантите оголили гърлата си и заявили готовност да умрат, вместо да се примирят с нарушението. В крайна сметка Пилат отстъпва и заповядва знамената да бъдат премахнати.

Това отстъпление обаче не бива непременно да се тълкува като слабост. Според Хелън Бонд, професор по християнски произход в Университета в Единбург, то може да се разглежда като признак за прагматичен администратор, осъзнаващ рисковете от ненужно кръвопролитие. Както тя отбелязва в книгата си Pontius Pilate in History and Interpretation, Юдея едва наскоро е попаднала под римска власт, когато Пилат встъпва в длъжност – и той носи отговорността да наложи имперски контрол върху все още неспокойно население. Фактът, че остава на поста си в продължение на близо десет години, подсказва известна степен на административна компетентност, включително умението да преговаря и да овладява местното напрежение.

И все пак, след десетилетие на управление, Пилат е отстранен от длъжност след насилствен инцидент на планината Гаризим, където потушава самарянско събиране. Според Йосиф Флавий, жалби от еврейски и самарянски делегации подтикват Вителий, управителя на Сирия, да изпрати Пилат в Рим, за да даде отчет за действията си пред император Тиберий. Когато префектът пристига в столицата, императорът вече е починал. Какво се случва след това, остава неясно; известно е само, че управлението на Пилат завършва с позор.

На този фон се разгръща най-известният процес в религиозната история. И четирите евангелия свидетелстват, че Иисус е доведен пред Пилат Понтийски по време на Пасха и обвинен в претенции за царска власт – тежко политическо обвинение в очите на римляните.

Образът на Пилат в евангелията варира: в евангелието на Марк той действа прагматично, дори предлага Иисус да бъде освободен, но в крайна сметка се поддава на натиска на тълпата; у Лука Пилат изглежда по-съпричастен, като потвърждава невинността на Иисус и го изпраща при Ирод. Според Бонд тези различия разкриват по-малко за историческата личност на Пилат и повече за богословските и политическите приоритети на евангелските автори.

От юридическа гледна точка само Пилат е имал правомощието да наложи смъртно наказание. Следователно, исторически погледнато, именно той е осъдил Иисус на смърт. Самото решение обаче едва ли се нуждае от сложно обяснение: както отбелязва Бонд, всяка харизматична фигура, привличаща последователи под титлата „Цар на юдеите“, особено по време на напрегнатия празничен период на Пасха, неминуемо би привлякла вниманието на римския префект.

След отстраняването си от длъжност Пилат Понтийски изчезва от историческите хроники. По-късните римски и християнски традиции го изобразяват като „този, който уби Иисус“ и описват различни версии за наказанието му за ролята му в смъртта на Иисус – екзекуция, изгнание в Андалусия или Шотландия, или самоубийство. В текста, известен като Mors Pilati, Пилат отнема живота си; тялото му е хвърлено в река Тибър, но бури и злокобни явления принуждават тялото да бъде извадено и препогребано близо до езерото Люцерн в Швейцария.

Други, по-снизходителни богословски традиции му приписват по-благосклонна съдба. В някои апокрифни текстове от Пилатовия цикъл, разпространени в сирийската, коптската и етиопската християнска традиция, съдбата на Пилат Понтийски е представена в по-благосклонна светлина и понякога е описвана с език, който внушава покаяние или божествена милост. В същия апокрифен контекст особено място заема съпругата му, Клавдия Прокула. В каноничното Евангелие от Матей тя се споменава като жената, която предупреждава Пилат „да не върши нищо на този Праведник“, а в по-късната църковна традиция, особено във византийската (гръцка), коптската и етиопската, е почитана като светица. Това почитание обаче не е възприето във всички поместни православни църкви.

Тези разкази отразяват широко разпространено убеждение в ранното християнство: че всяка среща с Иисус е имала преобразяваща сила. Исторически обаче взаимодействието между Пилат Понтийски и Иисус вероятно е било кратко – и от гледна точка на римския администратор напълно рутинно. Но тъкмо това едно-единствено решение е запечатало името му завинаги в историята.