Форумът и пазарите на Траян – най-обичаният от римляните император.
За Рим съм писала вече и няма да се повтарям. Едва ли нещо може да се сравни с първата среща, първото опознаване, когато се замайваш от толкова красота, история и енергия, струящи от всеки камък в този невероятен град – едновременно жив и мъртъв по най-запленяващия възможен начин. Но, от друга страна, колкото и да си видял, дори да мислиш, че си видял всичко, винаги има още, винаги има с какво да те изненада и омагьоса. Затова всеки път ще хвърлям монета във фонтана Треви, за да съм сигурна, че ще се върна. Хвърлих тогава, хвърлям и сега.
Фонтанът на четирите реки на пиаца Навона, като много други обекти в Рим, е скрит от строителни скелета сега. Опит да не го включвам в кадъра.
Пристигаме късно вечерта и хващаме такси до жилището ни на Via Crescenzio в Прати, където Фабио ни очаква пред тежка, поне 3 метра висока входна врата на някогашно палацо. Щом вижда трите грации (приятелката ми, дъщеря ми и моя скромна милост), очите му светват и щастлива усмивка озарява лицето му. Ние също го одобряваме (усещам единодушие в нашия отбор), така че в следващите 15 минути, докато той ни развежда и обяснява в детайли за жилището, тече лек забавен флирт на три фронта. Веднага щом си тръгва, започваме да мислим какво точно да повредим или счупим, за да го викнем още на следващия ден на помощ. После гладът ни надвива и оставяме тези мисли за по-късно. Слизаме в едно от ресторантчетата до входа за много бърза вечеря, преди да затворят в 11:30. Вдигаме чаши за нас: две от трите ни след 1 час ще навършим 56, така че си пожелаваме все така да си посрещаме рождения ден: заедно, и на места, хубави поне колкото Рим.
Пиаца Кавур с бронзовата фигура на пиемондския държавник Камило Бензо ди Кавур.
На сутринта процедурата със слизането долу да пуша с кафето е дълга: има очарователен стар асансьор с телена външна клетка и вътрешни вратички, които трябва да затвориш, след като излезеш, за да не го блокираш, после излизаш във вътрешен двор, и накрая – през триметровата врата, която се задвижва само с бутон и не бива да натискаш и буташ – на улицата. Тъкмо съм запалила и се радвам на относителния хлад на сянка, един мъж идва и ми обяснява, че не бива да стоя точно пред вратата, защото това било palazzo! Мръдвам един метър встрани и го поглеждам с повдигнати вежди, а той, доволен, си влиза в антикварния магазин до входа.
Щастлива съм, че вече сме виждали всички задължителни места за виждане в Рим. Това ни позволява да му се насладим по един различен, спокоен начин. Да, ще минем отново през Колизеума, Треви, Испанските стълби и Пантеона, но просто като припомняне. Сутринта отиваме до алеята, водеща до площад „Свети Петър“, но само за да си купим тениски от Hard Rock Cafe. Обикаляйки замъка Sant`Angelo, ми прави впечатление, че половината от статуите на едноименния мост, които толкова ме бяха впечатлили първия път, са облечени в строителни скелета – реставрират ги.
Надявам се, че ако догодина дойда пак, ще видя великолепните статуи на Бернини на моста San Angelo обновени и блестящи.
Същото е и с алеята пред замъка и тази към площад „Свети Петър“. Предстои да открием, че и фонтаните на пиаца Навонане се виждат по същата причина, а поглеждайки от Via Corso в посока пиаца Венеция, виждаш само високи грозни зелени силози, нужни за строителството на третата линия на метрото, а не монумента на Vittorio Emanuele. Догодина, през 2025 има юбилей на Ватикана и това е причината активно да се усвояват допълнителните средства, отпуснати за облагородяване на града. Това, разбира се, е похвално, но ако не бях виждала вече всички тези красоти без скелета, щях да съм безкрайно разочарована.
Форумът и пазарите на Траян – най-обичаният от римляните император.
Пропуснах да кажа, че никога не бих си планирала пътуване до Рим, или изобщо до Италия, точно през юли или август. Но така или иначе щях да идвам по работа, та реших да се възползвам и да си добавя 5 лични дни преди това. Това е като увод към описанието на деня, който с всяка изминала минута става все по-горещ и непоносим. На Campo de Fiori надъхан индиец иска да ми продаде балсамико, което действително обмислям, но след като му казвам, че ще дойда в някой от следващите дни, ми дава визитка (представяте ли си! Имам визитка от Campo de Fiori, Box No33! Wasim Rahman на вашите услуги!), пита три пъти дали ще отида и обещава да ме чака.
На пазара Campo de` Fiori.
После пресичаме Тибър наобратно, за да се спуснем по чаровните улички на Трастевере. Дъщеря ми има картина в главата си на малко кокетно площадче за обяд и не след дълго го откриваме. Взимам си шкембе по римски, което е божествено, и ако не се стапях от горещината, щях да съм на седмото небе. Сега съм на шестото. Все пак дори 34 градуса не са в състояние да ми развалят много удоволствието, когато съм във Вечния град. Особено в Трастевере – любимият ми квартал, и с вино в ръка.
Трастевере ще си остане любимият ми квартал в Рим с оранжево-червената палитра на фасадите си и траториите, обсипани с цветя.
Към 5 успяваме да се класираме за „Свети Петър“, но основното, заради което влизам – „Пиета“ на Микеланджело, е скрита, защото реставрират стъкления похлупак, с който е покрита! Греда!
Фонтаните на площад „Свети Петър“ – единият от които е дело на Карло Мадерно, а другият – на самия Бернини, са главни акценти в пространството пред базиликата, оградено от величествени колонади.
Вечеряме в някакво заведение близо до пиаца Навона, което ми напомня никога да не го правя – храната не е лоша, но сервитьорът забравя за виното ми и крайно ме изнервя, защото се налага да му напомням не веднъж, не два пъти, а цели три пъти, и накрая ми носи шардоне – единственото бяло вино, което никак не харесвам! Освен това шумът е такива децибели, че изобщо не можем да си чуем приказката.
На другия ден решаваме да избягаме в Остия – мястото, където всички римляни ходят на плаж. С влака слизаме първо на Остия Антика – древен град, построен не за богатите, а за обикновените хора. Основан като първа римска колония през VII век пр.н.е. от четвъртия цар на Рим Марк Анций. Ostium означава „устие на река“ – именно тук на времето е свършвала река Тибър, преди да се влее в Тиренско море. Днес морето е на 4 км поради настъпилите впоследствие промени в речното корито и бреговата ивица.
Ostia Antica е първата колония на Рим, основана през VII век пр.н.е. от Марк Анций.
Поради местоположението си Остия е била основната точка, през която Рим се е снабдявал с жито по море и е била космополитен град, където са се смесвали различни раси и култури. Доказателство за това са различните открити божества: персийски, египетски, а наскоро е открита и синагога. По времето на император Адриан тук живеят 100 000 души, което за времето си е огромен процъфтяващ град.
Запазени са великолепни, почти непокътнати мозайки от разцвета на града.
Честно казано, съм много впечатлена, не е по-малко интересен от Помпей, и е толкова леснодостъпен от Рим. Според мен Помпей привлича туристи заради начина, по който е свършило всичко там. В Остия такава драма не е имало, просто след III век започва да запада заради изместването на интересите на Рим на изток.
Със 100 000-ното си население, Остия е бил един от най-големите за времето си градове.
Разглеждаме над 2 часа, и едва стигаме средата. Нужни са поне 4-5 часа, за да стигнеш до края. Само че в обедния юлски пек това е непосилно. Прескачаме от сянка на сянка, пием литри вода и берем душа, докато накрая хващаме обратния път към гарата, за да стигнем и до новия град Lido di Ostia. Там сезонът е в разгара си, плажът гъмжи от хора, и даже тук – в морето, един багер работи нещо по каменния вълнолом. Ей, големи строителни дейности падат!
Самият град не е интересен, така че сядаме за аперол в изненадваща каубойска кръчма като в дивия запад. Ядем бургери с готови сосове – много италианско!
А в новата Остия римляните прекарват почивните си дни през лятото, за да се попекат на слънце и изкъпят в морето... или просто се разходят с любимия си човек.
Връщаме се в Рим с идеята да минем през част от центъра пеша, но това така ни изтощава, че се налага преди вечеря да се върнем в Прати и да легнем полуголи и мълчаливи на климатика един час, преди да успеем да се съберем и да излезем пак. Фабио ни беше препоръчал някакво ресторантче на улицата до нас, за което беше казал, че е много грозно, но много вкусно. Доста прав се оказва: неугледно, почти неоткриваемо, с две-три масички навън. Спокойно и тихо. Менюто е написано на тефтерче с химикалка и заема само едно листче. Явно зависи какво е сготвила бабата днес и е различно всеки ден. Страхотно вкусно! Като казваме, че искаме вино, никой не пита дали искаме на чаша или бутилка – носи се бутилка! Така обичам аз! А когато накрая викаме сметката, мъжът просто идва и написва на хартиената покривка пред нас 60.
Пиаца Венеция е туптящото сърце на Рим. Монументът на обединителя на нацията – Виторио Емануеле, спира дъха с колосалните си размери и архитектура.
С всеки изминал ден става все по-горещо. На обяд на следващия ден копнеем за хладина и сядаме вътре срещу един климатик. Голяма грешка! Макар и приятно в момента, както съм потна, на следващата сутрин това ми докарва яка настинка, която до голяма степен ми разваля прекарването до края.
След обяда сядаме на сянка на площадчето с фонтана с костенурките в еврейския квартал и се наливаме с коктейли, докато слънцето не тръгва да се придвижва към залез. Наблюдавам мъж, изтупан с гъзарски панталон с ръб, бяла риза и сако, който изглежда повече от свежо предвид температурата. Подпрял се е на фонтана и си говори лежерно с друг, който е също доста елегантен. Когато ние ставаме, те продължават да стоят и да си говорят, сякаш никога няма да си тръгнат от този площад.
На площада с Фонтана с костенурките в еврейския квартал е истински приятно да изпиеш един коктейл, докато жаркото юлско слънце превали.
На другия ден едва се влача – този път не само заради жегата. Присядам при всяка възможност, единият път дори на фонтана Треви, като милионите други хвърлям монета през рамо и си правя снимка, която дори не ме хваща срам да кача във фейсбук!
По обяд се местя в новата си квартира, където ще изкарам последната нощ преди да трябва да се преместя още веднъж – в хотела с колегите ми. Приятелката ми и дъщеря ми се прибират тази вечер – тяхната ваканция свърши. Ерминия – хазайката ми, е страхотна жена, от която лъха класа. Вписва се идеално в стария апартамент с високи тавани и тежки врати. Точно така си представям истинската римска аристократка. Когато оставам сама, се натъпквам с лекарства, изкъпвам се и си лягам рано като преди това спускам капаците. Спя като къпана.
Един от многото мостове над Тибър.
Отново в движение. До пиаца Болоня стигам с автобус – с метро може и да е по-бързо, но предвид, че ще бъда в изцяло нов район на Рим, който не съм виждала преди, предпочитам наземния транспорт, за да мога да гледам. Новото ми място – Nomentano, е доста приятно и чисто местно. Този следобед ми е още свободен, тъй като колегите пристигат с различни полети и просто се събираме. Отдавна исках да отида до San Lorenzo – студентския квартал, заключен между Термини и гробището Verano. Първоначално е построен като работнически квартал, за бедните. По време на Втората световна война е почти изцяло разрушен при бомбардировките, но после е възстановен и постепенно се заселва основно със студенти поради близостта му до университета La Sapienza. Много алтернативно място, където стените са изпъстрени с графити, заведенията – евтини, а хората – млади.
В студентския квартал San Lorenzo стените служат за платна на много неизвестни художници.
Особено ме впечатлява стената, ограждаща сградата на Рицарите на Колумб. По цялото продължение оградата е покрита с изрисувани бели силуети на жени върху червен фон. Хванати са за ръка и образуват нещо като безкрайна хармоника.
Впечатляващо е графитито със 107 жени, станали жертва на престъпления в Италия през 2012 година.
Прочетох, че били 107. Приближавам се и виждам, че на нивото на гърдите на всяка има листче с надпис: име и различна дата през 2012 година.
Всяка фигура носи името на жертвата и датата, на която е била убита.
В близкото кафене на студентската библиотека, където хапвам фокача и пия убийствено добро кафе за общо 3,40 евро, се опитвам да разбера от момичето на касата каква е историята зад това графити. Тя обаче нито знае историята, нито говори английски, така че се налага да се образовам сама с помощта на чичко Гугъл. Стената е посветена на стотиците жени, убити в Италия само през въпросната година – на всеки два дни една жена е ставала жертва на насилие, повечето от тях – в домовете си. По този повод дори е възникнал нов термин: femminicido на италиански, или femicide на английски. Според направено проучване от група страни, включително Белгия, Франция и Италия, жените стават жертва на убийства много по-често от мъжете. Което не ме учудва.
Едва ли има друг град по света, в който да се разхождаш в отворен под небето музей.
От San Lorenzo решавам да стигна до Santa Maria Maggiore и лекомислено заставам да чакам автобус, който според същия Гугъл по-горе, ще дойде след 6 минути. В следващите 45 минути тези 6 минути остават константна величина – минат ли 1-2 минути, времето за пристигане се отдалечава с 1-2 минути. Това трябва да е някакъв майтап! От време на време влизам ту в супермаркета, ту в някой от китайските магазини на спирката, за да се охладя. Най-накрая идва, но вече нямам желание да гледам каквото и да било. Минавам по Via Nazionale до площад „Република“ и си хващам метрото.
Базиликата Santa Maria degli Angeli e dei Martiri на площад „Република“ е построена в разрушения фригидариум на баните на Диоклециан.
След един душ и кратка почивка в студените чаршафи на хотела, слизам да хапна в една локална пицерия, препоръчана от местните. Колегите, които вече са тук, са седнали някъде до площад „Навона“, но идеята да ида там просто ме ужасява. Искам вече само тихи, приятни квартали, където да чувам само италианска реч и да ям храна, предназначена не за туристи.
Последният ден, когато служебните ми занимания свършват, имам 6-7 часа до полета, но навън е 37 градуса и нищо не може да ме накара да отида по-далеч от Вила Торлония, която е на 10 минути от хотела. Заслужава да се види – красива вила на фамилията Торлони, построена в началото на XIX век в неокласически стил.
Вила Торлония е украсена с много класически произведения на изкуството – скулптури, картини, включително мраморен фронтон, взет от гробница на Апиевия път.
Украсена с много класически произведения на изкуството – скулптури, картини, включително мраморен фронтон, взет от гробница на Апиевия път. Мусолини е ползвал вилата за резиденция от 1925 до 1943 година.
От 1925 до 1943 година вилата е ползвана за резиденция от Мусолини и семейството му.
Ако не беше такава жега, бих се разходила и из градината, но няма как да се случи. Бързам към изхода, притичвайки от сянка на сянка и с чаша аперол с лед като мечта в очите, когато виждам чешма. Тъкмо да си налея прясна вода и една група голи до кръста момчетии на по 11-12 години ме изпреварват. Едно по едно клякат под чучура, за да си облеят главите. Ту се обливат, ту пият, обливат се, пият, пият, обливат се, а аз ги гледам и примирам отстрани, докато ми дойде редът. След първите две момчета, едно галантно ми дава път преди него и аз не чакам да ми повтарят. Идва ми и аз да клекна под чучура като тях, но се въздържам.
Наистина, едва ли има по-лошо решение от това да идеш в Рим през юли, но въпреки това, по някакъв начин, се връщам презаредена. В крайна сметка жегата се туши с аперол, с мохито, с вода дори, ако няма друго, но изживяването да си сред руините на най-великата империя, съществувала някога, е единствено по рода си.