КИЛИМАНДЖАРО – бялата планина

*Превод от суахили: Килиманджаро, Килима - планина, нджаро – бялo, изкрящо; племето чакка значение: килемакяро, килема - планина, кяро - трудна.

Летя към една от моите мечти – Килиманджаро. Сама. Стомахът ми е свит на кълбо, но душата ми очаква експлозия на сетивата, адреналин в кръвта. Очакванията ми са за почти непреодолимо физическо и най-вероятно психическо изпитание. Изпитание, за което нямам представа. Казват, че след 2, 500 метра надморска височина, кислородът значително намалява. Дишаш тежко и учестено, а кислородът e малко, сякаш дишаш с един бял дроб. Как да си го представи това човек? Затварям очи и виждам кафеникава каменна пръст, по която вървя. Вслушвам се в дишането си, то е тежко и на хрипове, продължавам да го изследвам. Стъпвам бавно и на малки крачки и въпреки това главата ми е олекнала. Защо си причинявам това? Просто е. Искам да се предизвикам, да надскоча страховете си, да изследвам лимитите ми, да се вдъхнивя и да се почуствам благодарна. Отварям очи и си казвам: „Не го мисли, ти си тук и сега летиш към Килиманджаро.“

Изкачването на Килиманджаро е в моя bucket list, откакто го съставих през 2016 г. Тогава си обещах, че преди да остарея, трябва да изкача Килиманджаро. Планината е най-високата в Африка (5895 м) и най-голямата свободностояща планина в света. Връх Ухуру е и единственият от Седемте върха (най-високите върхове на всеки от континентите), който е възможно да се изкачи без никакво специализирано оборудване или опит. Само че това на практика е заблуда. Изкачването на Килиманджаро е доста трудно и е огромно изпитание за човешкия организъм. Никога не знаеш как надморската височина ще ти повлияе, без значение колко усилия си положил в тренировки и подготовка преди изкачването. Физическото ти състояние може да бъде различно във всеки един момент и ако вечерта преди върха не е твоят момент или имаш проблеми преди това, може да не успееш да го изкачиш. Понастоящем успеваемостта се оценява на около 65%. Честно казано, този факт ме обезсърчи донякъде. Бях избрала да мина по 7-дневния маршрут Лемошо. За мен приоритет беше да си дам най-добрия шанс за достигане на върха. С избирането на тази маршрут шансовете ми се увеличиха до 75%.

През първия ден не беше предвидено голямо изкачване. Група от 7 човека, записани за същия маршрут тръгнахме към 11 сутринта от базата към Порта Лондороси. Пътувахме два часа и половина. Лондороси е много оживено място. Това е мястото, на което микробусът трябваше да бъде разтоварен и да бъде направено претегляне на багажа. Носачите имат лимит от 20 кг на човек. Те са истинските герои на планината! Едва след претеглянето ще разберем окончателно от колко носачи ще имаме нужда. Заключението беше, че за да изкачим планината, имаме нужда от екип от 22-ма души! Водач, четирима помощник-водачи, готвач, двама сервитьори и още 14 души. Всичките ни палатки, храна и всичко, за да оцелеем 7 дни, изискваха 22-ма души, което не е никак малко. Изглеждаше прекалено да ангажираме толкова много хора, но в последствие разбрахме, че тези помощници са ни необходими и че не трябва да подценяваме организацията по създаването на работните места за местните хора. Това е много трудна работа и всичко, на което можехме да се надяваме беше, че те са добре третирани и възнаградени подобаващо.

Бяхме посрещнати от нашия водач Роджър, който ни представи на нашия екип от носачи, които щяха да носят големите раници, а ние по-малки до 30 литра вместимост.

Походът ни през първия ден беше изпълнен в трепет и вълнение от първите впечатления. Движихме се през гората като вървяхме в продължение на два часа и половина. Първите думите, които чух навсякъде в планината бяха „Поле, поле“, на суахили означава „Бавно, бавно“. Да се движиш бавно, е залогът за успеха.

Истинско вълнение предизвика случайната ни срещата с група колобуси, които при вида ни моментално скочиха върху близките дървета, разпервайки своите дълги черно-бели костюми.

Пристигайки в лагера, първото нещо е да се регистрираш, което трябва да правиш при пристигането във всеки следващ лагер.

На Килиманджаро продължителността на преходите, по отношение на време и разстояние, са по-малко релевантни. Най-важна е надморската височина. Колко високо лагеруваш и коя е най-високата точка на маршрута, това са най-важните статистически данни за твоето изкачване. Аклиматизацията е много по-важна от бързото изкачване.

По план станахме в 6 сутринта, а 30 минути по-късно бяхме облечени, опаковали раниците и готови за вкусна закуска от овесена каша, папая, препечени филийки с авокадо, които да ни поддържат чак до обяд, планиран в лагер Шира 1.

Важно е да се яде колкото се може повече в планината. Загубата на апетит е признак на височинна болест. Не знаеш дали, кога и как височината ще ти се отрази, така че е важно да се възползваш максимално от апетита си, докато го имаш.

През този ден трябваше да направим преход от 24 км, при височина от 2650 м до 3580 м.Запазването на балансирано темпо на ходене, за да преминеш през два лагера за един ден, беше разковничето на втория ден. След като обядвахме в лагер Шира 1, се запътихме към лагер Шира 2. Вървяхме през обширното Шира плато като сменихме един климатичен пояс с друг и от планинска гора преминахме към планинска пустош. Докато се изкачвахме средните температури паднаха осезаемо. На около половината път около километър преди лагера ме удари силна умора. Виеше ми се свят и сякаш вървях механично без да чувствам контрол над себе си. Краката ми сякаш се огъваха и започвах все по-често да се спъвам. Дългият и изморителен маршрут си каза тежката дума и аз отчаяно исках прехода да приключи час по-скоро. Единственото, което си мислех е да легна в малката ми палатка и да спя чак до зори. Така и стана.

Този ден беше обявен за първия тежък ден и аз го почувствах като най-голямото физическо предизвикателство до момента. От платото Шира продължихме на изток нагоре по билото, преминавайки кръстопът, който водеше към заветната кула Лава Тауър. Докато вървяхме, посоката ни се промени на югоизток към кулата, наречена още „Зъбът на акулата“ (надморска височина 4650 м ). Там обядвахме и малко преди да продължим, ни връхлетя снежна буря. Това ни забави, защото от сравнително умерена планинска екипировка, трябваше да минем към зимна такава. След час и половина закъснение отново се отправихме към втората ни база за деня, която водеше до Ърау Гласер. Ходенето ни също беше затруднено, след като на всякъде беше валял сняг. Под снега имаше плътен слой лед от замръзнала вода. Когато започнахме да слизаме надолу към лагера Баранко усетих отново силно изтощение, премесено с гадене. През следващия час се движех в състояние, подобно на сън и мога да го опиша само като преживяване извън тялото. Краката ми се движеха сякаш на автопилот. Дишането ми беше тежко и на моменти много затруднено. Трудно е да опишеш подобно усещане, когато очите и мислите ти са просто размити. Продължавах да се движа, залитайки от световъртежа. На няколко пъти се спъвах и падах, но продължавах отчаяно да вървя към Баранко. Имах чувството, че на моменти ми се губи представата за това къде съм, но виждах лагера в подножието пред себе си и това ме караше да се движа. Стигнах до палатката си на автопилот, която вече беше готова и легнах почти в несвяст без да сваля екипировката си. Нямах и апетит да вечерям.

Въпреки, че завършихме деня около почти същата надморска височина, както в началото на деня, този ден беше много важен за аклиматизацията, за подготовката ти при изкачването на върха. Лава Тауър, която е на 4650 м беше най-високата ни точка досега освен това беше на същата височина като базовия лагер, където щяхме да останем преди изкачването ни до върха. Това беше жизненоважен крайъгълен камък, изключително важен за адаптирането ни към надморската височина.

Вървяхме по стръмен хребет нагоре по стената Баранко, която е голямо изпитание със своята почти отвесна повърхност, а оттам до долината Каранга. След изпитанията от предишния ден се почувствах по-силна и готова да се изправя пред всякакви предизвикателства, които бяха поставени пред мен. Апетитът ми се върна, което беше огромно облекчение и добър знак. Осъзнавах, че оттук нататък предстои много психическа работа на фона на лимитирана физическа сила. Бях напълнила бутилка с джинджифилов чай, който пиех много в планината. Чувствах го като лекарство за справяне с надморската височина. Чувствах се бодра и докато предишния ден надморската височина беше откраднала апетита ми, днес беше обратното.

Както обикновено напускахме лагера преди 7 сутринта този път при силно слънце и с невероятна гледка към върха на планината Килиманджаро. Върхът беше там, изглеждайки зловещо висок и далечен. Покрит с ледници, беше впечатляващ, а аз все още се борех с мисълта да повярвам, че съвсем скоро ще атакувам върха. Когато снощният лагер изчезна зад нас, пейзажът отново се промени. Беше безплодно, каменисто и изглеждаше сякаш ходим по Луната. След известно време стигнахме до върха на билото, докато следвахме цветната редица от носачи, бързащи напред и балансиращи по 20 кг товар на главите си. Леден вятър ни посрещна на върха, така че спряхме да сложим още и някой друг слой термална екипировка. Това е залогът за справяне с Килиманджаро – трябват ти много слоеве термална екипировка, тъй като времето може да се промени почти за миг.

Завършихме прехода по Южната верига преди най-важния ден, предлагаща ни гледки към върха от много различни ъгли. Пристигнахме в Барафу в ранния следобед, от където щяхме да атакуваме Ухуру. И така, бяхме събудени в 23:00, за да „закусим” чай от джинджифил, бисквити, енергийни барчета и пуканки. Обличането беше истинско предизвикателство, тъй като си сложих всичко, което носех като екипировка. Бях си легнала с два слоя термо клинове, тъй като температурите паднаха драстично вечерта. След като хапнахме, ни измериха сатурацията (кислорода в кръвта). Всички имахме почти гранични стойности, аз имах 77 сатурация. Предупредиха ни отново, че ако надморската височина стане твърде непоносима, ще ни бъде казано да спрем и ако имаме нужда от кислород под 60 сатурация, няма да продължим. На теория изкачването на върха ще да отнеме около 7 часа и ако имахме достатъчно късмет да стигнем до върха, можехме да сме там, за да посрещнем изгрева. Бях обнадеждена и си казах, че дори да не успея, да стигна дотук за мен беше вече победа.

Черно небе, обсипано с ярки звезди, и премигащите фенерчета по главите на изкачващите, бяха всичко, което виждах пред себе си в началото на изкачването. Беше изключително стръмно, докато се насочвахме от нашия лагер към следващия, известен като Косовския лагер. Вървях болезнено бавно, дишах тежко. Когато стигнахме до лагера, внезапно почувствах силно вълнение. Най-накрая ми предстоеше дългоочакваното изкачване на върха. Това ме окуражи и изпълни с вяра. Чувствах се добре. Наистина си мислех, че ще успея. Независимо, че тялото ми беше топло, краката ми започнаха да изстиват, въпреки двата слоя термални чорапи, които бях обула. За съжаление, не след дълго първоначалната вяра и еуфория изчезнаха и бяха заменени от съмнения. "Какво правя тук? Искам това да приключи час по-скоро!" Дишах тежко, очите ми бяха приковани в краката на движещия се пред мен, опитвайки да се фокусирам върху душането си. Прекарах така с часове. Това, което ме караше да продължа, бяха окуражаващите ни водачи. Те непрестанно ни говореха и ни пееха различни песни, като ни караха да се включваме и ние. Когато спирахме за почивки, пиех само вода и никога не сядах. Имах чувството, че ако седна за миг, няма да продължа. Тежестта от изкачването беше малко улеснена след като един от водачите ни, Джовин, взе раницата ми, която съдържаше три литра вода, два протеинови барчета, UV крем и резервни ръкавици.

Пред себе си все още виждах само светлините на другите алпинисти, които си проправяха път нагоре по планината, което изглеждаше като една дълга змия. Цялото изживяване ми се струваше като сън. Просто продължавах да местя единия крак пред другия и въпреки че бях с много тежко дишане, се чувствах като цяло добре. Започна да се разсъмва и не след дълго видях първите лъчи на слънцето под нас. Вълна от вълнение, вяра и облекчение заля тялото ми. Това означава, че сме близо до върха. При още една бърза почивка, чувството се промени и си мислех, че изглежда никога няма да свърши това изкачване. Джовин посочи към тъмната планина напред и каза, че върхът е на около 300 метра. Това е всичко, което исках да чуя в този миг! След 30 минути бях застанала пред дървена табела с надпис “Стела Пойнт“ 5756 м. ТОВА Е! Ако достигнеш тази точка се счита, че си изкачил на практика Килиманджаро. Но аз вече бях набрала достатъчно „сили“ от преливащия в мен адреналин. Сълзи от облекчение се стекоха по замръзналото ми лице и отново поех нагоре без да спирам, разчитайки на еуфорията, която поддържаше духа ми.

Движих се бавното по пътеката, под звука на постоянното ми неритмично и затруднено дишане. С всяка стъпка виждах повече, докато слънцето се издигаше над хоризонта. Когато се разведели, пред нас се очертаха ледници. Беше грандиозно! Всичко, което исках да направя, беше да спра и да се насладя на гледката, но продължавах да вървя към върха. Изкачването сякаш продължи вечно. Бях тотално изтощена, когато най-накрая знакът се появи в полезрението ми. Беше заобиколен от хора и имаше опашка за снимки. Джовин ни предупреди, че повече от 10 минути не можем да стоим, защото надморската височина ще надвие над телата ни.

Бях изтощена, замаяна и замръзнала. Просто исках да направя една снимка и да си тръгна. В крайна сметка останахме на връх Ухуру около 15 минути. Водачите ми бяха подготвили изненада като ми носеха бутилка шампанско за съвпадащия ми с този ден рожден ден.

Надолу се разминавахме с другите алпинисти и се поздравявахме. Но имаше и много, които очевидно не бяха успели. Видях жена, която беше носена. Слизайки още малко надолу попаднахме на припаднал мъж, на който се опитваха да дадат кислород, но нещо не се получаваше. Спрях, за да помогна и видях, че от тръбата на кислородната бутилка изтича кислород. Обясних им, че трябва да държат тръбата здраво притисната. Жената на припадналия мъж държеше главата му с ръце. Посъветвах я да сложи шал на земята и да отпусне главата му така, че да има по-голяма проходимост. Не след дълго мъжът започна да показва първи признаци на съзнание. Попитах го как се казва и той ми отговори: „Сергей“. Оставих ги да продължават да му дават кислород, докато спасителите пристигнат. В небето се виждаха два вертолета, които кръжаха и се опитваха да открият пострадали алпинисти.

След като се върнахме отново до Стела Пойнт, направих няколко снимки, тъй като слънцето беше вече изгряло. Очакваха ни още два часа бързо слизане обратно до базовия лагер по стръмен сипей, сякаш карахме ски. Еуфорията започна да отшумява, когато коленете ми започнаха да ме боля и да се огъват, а краката ми да понасят ударите от камъните. Тоталното изтощение си каза голямата дума. Започнах да се спъвам, глезените и коленете ми вече не държаха. Слизането надолу сякаш нямаше край. Добре, че с мен отново вървеше Джовин и се опитваше да ме окуражава.

Работата е там, че дори да сте тренирали усилено, правейки клекове, изкачване на стълби, бягане и какво ли още не, това няма да ви помогне. Всички говореха за това какво трябва да направиш, за да стигнеш до върха, но не чух или прочетох, какво предизвикателство да очаквам при слизането оттам. Това беше изключително трудно, психически и физически екстремно. Когато най-накрая стигнахме лагера беше 10:55 сутринта, което означава, че сме вървели близо 11 часа, изкачвайки върха и обратно до базовия лагер. Не можах да спра сълзите си отново, този път от болки по цялото тяло, непоносима умора и в същото време от неосъзнато облекчение. Строполих се в палатката си, без да обядвам. Спах чак до вечерта.

На другата сутрин, преди да започне следващият етап от нашето спускане, бях все още физически изтощена, мускулите и коленете ме боляха. Вървяхме по каменист и хлъзгав терен с неравни стъпала. Бях изчерпана от ентусиазъм и позитивизъм. Триумфирах, изкачвайки Килиманджаро, но слизането сякаш ме победи!

Последният преход от приключението ни започна в 6.30 ч. Почувствах се отново заредена с енергия и щастлива, напускайки лагера и отправяйки се към гората. Вървях напред с голяма преднина пред групата ми към Порта Лонгороси (там, откъдето преди седмица започна всичко). Гората ми изглеждаше по-красива отвсякога. Цветовете ѝ сякаш бяха по-ярки и завладяващи, а уханията от разстенията по-въздействащи и омайни. Въпреки болките в краката, аз сякаш спринтирах надолу с нетърпения да се чуя най-накрая с близките си и дълго да се къпя.

Сега, месеци след изкачването, съм във възторг от 50-годишното ми тяло, което издържа на надморската височината, на студа, на екстремното спускане от планината, поддържано изцяло и само с веган храна. Равносметката, за съжаление, включва и няколко изгубени напълно, до корен, нокти по стъпалата ми, както и износени и травмирани ходила. Възстановяването ще е с месеци до година, заключиха ортопедите. Въпреки тези „дребни“ загуби, ЧУВСТВАМ СЕ БЛАГОДАРНА НА КИЛИМАНДЖАРО, който ми позволи да постигна всичко това от първия до последния ден на моето пътешествие.

Снимки: Невена Гачева