КЕНЕДИ – ВЪЗХОД И ТРАГЕДИЯ

Цивилизация

Създатели на модерните САЩ

Една поредица на Красимир Друмев

Президентската лимузина, секунди преди покушението над Джон Ф. Кенеди, извършено на 22 ноември 1963 г., петък, в Далас, Тексас. В лимузината са също Д...

Президентската лимузина, секунди преди покушението над Джон Ф. Кенеди, извършено на 22 ноември 1963 г., петък, в Далас, Тексас. В лимузината са също Джаки Кенеди, губернаторът на Тексас Джон Конали и съпругата му Нели.

© Wikimedia Commons

"Когато седите срещу някоя важна личност, винаги си го представяйте по долно бельо. Аз винаги така действам в бизнеса.""

Джозеф П. Кенеди

Името на това американско семейство е обвеяно със световна слава. Семейство Кенеди, гордостта на Съединените щати. То е олицетворение на „American dream”, на „Американската мечта” за благополучие, защото само в продължение на три поколения е успяло да се издигне от бедността и глада на ирландския емигрант до богатството на американския мултимилионер.

Но името на това семейство символизира и една от най-големите трагедии в историята на Съединените щати. Насилствената смърт като че ли е негова постоянна спътница. На 22 ноември 1963 г. от изстрелите в Далас загива младият и толкова обичан президент Джон Ф. Кенеди. На 6 юни 1968 г. в Лос Анжелос е убит Робърт Кенеди, бляскавата политическа звезда на Америка. През 1944 г., по време на Втората световна война, при експлозия на един самолет бомбардировач намира смъртта си най-големият брат Джозеф. Превратностите на съдбата не отминават и съпругата на президента Джон – взеизвестната Жаклин Кенеди, която заради странния си брак с гръцкия милиардер Онасис става героиня на булевардната преса в целия свят.

За всички тези хора е писано много, дори прекалено много. Не е така обаче за баща им Джозеф П. Кенеди. А в неговата биография се оглеждат драматични мигове от историята на младия капитализъм в Америка. Оглежда се епоха на странни човешки съдби, която превърна ирландското бедняче в прочут богаташ и политик.

Робърт Кенеди говори пред поддръжници на движението за граждански права, 14 юни 1963 г.

Робърт Кенеди говори пред поддръжници на движението за граждански права, 14 юни 1963 г.

© Wikimedia Commons

Било средата на XIX век, Ирландия гладувала. Нещастия и болести размахвали криле над острова, епидемиите на холерата и тифуса пълнели хиляди гробове. Историците по-късно ще кажат, че между 1845 и 1850 година от глад в Ирландия са умирали годишно около 200 000 души.

Към тези нещастия се прибавяли преследванията на ирландските католици. Те били третирани като хора от трета ръка, не им давали дори да имат свои училища. Неграмотни, бедни, експлоатирани от безжалостни земевладелци, тези нещастни люде отправяли поглед към една обетована страна, за която се носели легенди – Съединените щати.

Сред тези хора било и семейството на средния арендатор на земя Патрик Кенеди. Той имал трима синове. Най-малкият от тях се решил и заедно със стотици хиляди други ирландци потеглил да опита щастието си в далечна Америка.

В началото на октомври той прегърнал разплаканата си майка, нажаления си баща и двамата си отрудени братя, свел глава за благословията на селския свещеник и по течението на рекичката Бироу потеглил на юг – към пристанищния град Ню Роус.

В морските води там се поклащал стар ветроход, готвел се да отплава за Бостън. Младият Кенеди трябвало да плати четири лири. Част от парите буквално отгладувал, останалото му дал добрият селски свещеник.

Претовареният с хора кораб се отправил на път, а с него дошло и голямото изпитание. В претъпканите трюмове пътниците лежали в мрака и влагата. Храната била ужасна, за хигиена и дума не можело да става. И пак историците по-късно ще ни кажат, че в онези времена се случвало до 40 процента от пътниците да измират по време на пътуването.

Патрик Кенеди издържал. През декември той стъпил на американска земя. Намерил убежище в някакво мазе в бордеите на Бостън. Бил здрав и силен и започнал работа при майстор на бъчви. Кенеди бил работяга и купувачите хвалели неговите бурета за уиски.

Младежът събрал някоя пара и се преместил в скромен дървен дом. През юни 1849 година отпразнувал 26-ия си рожден ден, но щастието дошло по-късно. То приело образа на обикновеното момиче Бриджит Моурфи, която била две години по-голяма от него и работела като чистачка в скромна странноприемница. На бял свят се появили три дъщери, а на 8 януари 1858 година се родил син. Нарекли го Патрик Джозеф.

Бащата работел от шест часа сутринта до десет часа вечерта. Не знаел що е неделя или друг почивен ден. Майката също трябвало да се труди, понеже надницата на бащата доникъде не стигала.

Осем месеца след раждането на сина му Патрик Кенеди починал от холера. Бил едва 35-годишен. На жена си и четирите си деца не оставил нито цент.

Настанали още по-тежки години. Но майката била силна жена. Страданията, бедността и гладът не я сломили. А синът й бил нейната гордост. Още на 12 години тръгнал да се труди на пристанището. Бил силно, жизнено момче и работел до изтощение – за да донесе някой долар на майка си и трите си сестри. Момчето искало и да спести нещо, за да напредне поне малко в живота.

Нощем седял над книгите. Сричал, но не се предавал. Като в приказките на Андерсен момчето се промъквало през джунглата на живота.

Изглежда, че бил роден и с малко късмет. За смешно малка сума му предложили да купи някаква западнала кръчмичка в шумния и мръсен заводски и пазарен квартал на Бостън. Патрик Джозеф се трудел по 18 часа зад тезгяха. Бил приветлив човек, давал по някой долар назаем на изпадналите в беда, други път получавали понякога безплатна супа. Правел го от добро сърце, но не забравял и сметката. Успял не само да натрупа пари, но и да спечели популярност в квартала. Тя щяла да му потрябва, когато един ден, вече собственик на две кръчми и търговец на едро с уиски, решил да си опита късмета в политиката. Бедняците гласували за него и на 28 години той влязъл в Камарата на представителите, долната камара на американския парламент.

Годината била 1886-а. Шест години по-късно Кенеди станал сенатор от щата Масачузетс. В миналото останали гладните години. И когато Патрик Джозеф поискал ръката на хубавата Мери, баща й Джон Хики казал „да”, независимо че били от издигнато семейство. Патрик бил солидна партия.

Сватбата била през юли 1887 година. На шести септември следващата година ще се роди първото им дете – син, който ще бъде наречен Джозеф Патрик. Той ще стане патриархът на семейството, за което ще говори целият свят. Заражда се легендата на съвременна Америка, нейната гордост и нейната драма.

Както вече казах, тъстът Джон Хики бил човек с положение, неговите трима братя също били високоуважавани граждани на Бостън и всички имали за любимец малкия Джо, както го наричали. Той имал две сестри. Момчето била едва 13-годишно, още не било влязло в Латинското училище, но вече го пратили да се труди, да печели сам пари – като вестникопродавец, като слуга в железарски магазин или пък рано сутрин да пали печките в разни работилници. Ще стане и разносвач в „Калъмбиа тръст къмпани”, където по-късно, едва 25-годишен, ще го назначат за неин президент.

Джо отдавна се задявал с най-хубавото момиче на Бостън. Казвало се Роуз и било дъщеря на кмета на града Джон Ф. Фицджералд. По-късно, като студент в Харвардския университет, Джо обичал да споделя пред приятели максимата на своя живот: „За успеха на един мъж не бива да се съди по богатството му. Важно е качеството на семейството, което той създава..”

Ще минат обаче още години, преди Джо да се ожени за интелигентната и красива Роуз, на която предлагали сърцето си най-знатните младежи на Бостън. И тя ще трябва да изживее доста изпитания, преди двамата да създадат най-прочутото семейство на Америка. Все пак Джо ще й обещае, че на 30-годишна възраст ще спечели първия си милион долари...

Джо не го бивало много-много в училище. Виж, като лидер на класа бил неоспорим и единодушно го избирали за „президент”. Много обичал и спорта и най-вече бейзбола. Ще го обявят за най-добър в цялото училище, ще стане и капитан на отбора по баскетбол и по американски футбол. И когато на 80-годишна възраст, вече парализиран в инвалидна количка, си спомнял за бурната младост, Джо разказвал най-вече за спорта. Тази страст към физическото усилие, към суровата тренировка, към безмилостната спортна борба той предал и на синовете си.

Но Джо отбирал много и от математика. Приятно му било да изчислява – нещо, което ще прави цял живот. Защото го очаквали дълги поредици от цифри – Джо ще натрупа в живота си над половин милиард долара...

Директорът на Латинското училище не бил доволен от прилежанието на Джо и го изпратил в зрелостта с бележката, че „жизненият му път ще бъде доста труден”. Господин директорът обаче не познал.

Таткото, вече заможен търговец, можел да си позволи да изпрати любимия си син да учи в Харвардския университет. Това предизвикало в Бостън истински фурор. За пръв път католик бил приет в прочутия протестантски университет.

Джо се захванал да учи финанси и банково дело, но колкото и да е странно, нямал успех. Дори пропаднал на първите изпити. Ала очевидно имал нюх към практическия бизнес.

Един шофьор казал на младежа, че продава своя автобус. Автобусът бил от онези, дето били още с твърди ненадуваеми гуми. „За 800 долара „този сандък“ е ваш!” – рекъл шофьорът.

Джо се „запалил”. Успял да смъкне цената на 600 долара, взел пари назаем от баща си и направил приятеля си Донован съдружник с 200 долара. Двамата мечтаели да се включат в процъфтяващия туристически бизнес.

Лесно получили разрешение от градските власти. Донован седнал зад кормилото, а Джо привличал туристи с мегафона си, като им обещавал да ги разведе из всички забележителности на Бостън. Младежът умеел да разказва увлекателно, шегувал се, разправял и разни анекдоти. Като минавали покрай една малка уличка, той им съобщавал и нещо, което туристите не проумявали съвсем: „Ей там отзад, в онова мазе, е живял един беден преселник от Ирландия, за чийто внук някой ден ще говори цяла Америка!”

Все пак, преди да постигне това, младежът имал по-непосредствена грижа – да премести началния пункт на своите обиколки из града на Южната гара. Защото там пристигали влаковете от Ню Йорк. Разрешението обаче вече било дадено на г-н Адамс. И тогава Джо извъртял един номер, каквито често ще прави в живота си.

Отишъл той в кметството, като скромен и почтен младеж обяснил, че се труди само и само да се изучи, и помолил да му дадат „единствено” часовете от 10 до 12 и от 14 до 16. Получил ги. А именно тогава идвали влаковете от Ню Йорк.

След няколко дни Адамс се усетил как са го прекарали. Оплакал се на властите и започнали дълга разправия. Най-сетне се стигнало до компромис: Джо да обслужва едната седмица, а Адамс – другата.

Младежът събрал добри пари. Те му трябвали и защото обичал живота – ходел на танци, на театър, не липсвал от никое балетно представление, флиртувал с младите дами на Бостън. Но очите му били все в прекрасната Роуз.

Баща й намирал младежа за „не несимпатичен”, както сложно се изразил, но плановете му за нейния брак били съвсем други. Още повече, че политическите убеждения на Патрик Джозеф Кенеди били доста различни от неговите, и те често се сдърпвали.

Младите обаче все повече си допадали. Роуз печелела конкурси за красота, била много отворена, контактна, усмихната. Едва 20-годишна, тя изрекла с подобаваща тържественост: „Бих искала да възпитам синовете и дъщерите си така, че да се стремят към духовно и физическо съвършенство.”

Десетилетия по-късно ще се разбере, че към това съвършенство тя е причислявала и дисциплината на духа – дори в най-тежки моменти да не бъде сломена, да държи гордо вдигната главата си.

През 1912 г. Джо как да е успял да завърши Харвардския университет. На тържеството Роуз била по-блестяща отвсякога и Джо ѝ обявил, че ще се занимава с банкерство и че на 30 години ще има първия си милион.

Стъпка към него бил номерът с пътуването до Европа. На германския пътнически кораб „ Кайзер Вилхелм Велики” той установил, че всички първокласни кабини са заети, и успял да убеди капитана да го пусне в една от тях, макар билетът му да бил втора класа. Тук Джо започнал да си устройва срещи с пътуващите търговци и банкери, всички много го харесвали и запазвали неговата визитна картичка. Един ден тези познанства ще потрябват на ловкия Джо.

Младежът понасъбрал пари от работата си като превизор в държавната банка на Масачузетс, където го устроил баща му, и през 1913г. чрез умели преговори купил акции на „Калъмбия тръст къмпани” за 50 000 долара. Скоро станал неин президент.

Във вестниците вече го споменавали – „най-младият банкер на Америка”, „енергичният Джо”, а „Бостън пост” писал, че „работи с навити ръкави и на обед си позволява само мляко с бисквити”.

Идвало времето да се реши сватбата им с Роуз. Но Джо влязъл в конфликт с баща ѝ, кмета на Бостън. Фицджералд искал да забрани като неморално станалото популярно по онова време южноамериканско танго, а Джо направил в един местен вестник заявление, че това е любимият му танц. Фиц гневно ругаел, но все пак поканил младежа у дома да дискутират. За свое облекчение Роуз виждала как по време на разговора таткото непрекъснато омеквал. Той мислено зачеркнал от списъка си всички възможни женихи за хубавата си дъщеря.

Семейството Кенеди, 4 септември 1931 г. От ляво надясно: Робърт Кенеди, Джон Ф. Кенеди, Юнис Кенеди, Джийн Кенеди (в скута на) Джоузеф П. Кенеди-старш...

Семейството Кенеди, 4 септември 1931 г. От ляво надясно: Робърт Кенеди, Джон Ф. Кенеди, Юнис Кенеди, Джийн Кенеди (в скута на) Джоузеф П. Кенеди-старши, Роуз Фицджералд Кенеди (на тази снимка е бременна с Едуард "Тед" Кенеди), Патриша Кенеди, Катлийн Кенеди, Джоузеф П. Кенеди младши (зад) Розмари Кенеди. Кучето на преден план е Бъди.

© Wikimedia Commons

Накратко: на 6 октомври 1914 г. Роуз Фицджералд се омъжила за „своя” Джозеф П. Кенеди. Той бил 26-годишен, а тя – на 24.

На 16 юли 1915 г. в лятната им къща край Бостън се родило първото дете – Джозеф Кенеди младши. И ражданията като че ли нямат край – на бял свят идват още трима синове и пет дъщери, общо девет деца. Династията Кенеди добивала представителен вид.

Джо и Роуз възлагали най-големи надежди на първото си дете. Те искали един ден да го видят сред най-личните хора на Америка. Без да допускат, че редом с щастието ще вървят нещастието и смъртта.

Малко след раждането на първото им дете Джо приел предложението на могъщия стоманен магнат Чарлз Шуаб и станал директор на неговата дъщерна корабостроителна компания в Масачузетс. Това бил процъфтяващ бизнес – след 1915 г. САЩ строяли кораби с рекордни темпове, защото се готвели един ден да влязат във война с Германия.

Управляваните от Кенеди корабостроителници успявали да построят един военен кораб само за 46 дни. Джо водил преговори с представителя на правителството Франклин Делано Рузвелт, който тогава бил държавен секретар на морските сили. Двамата непрекъснато били в разправии за цени и срокове. Това обаче не попречило на Кенеди по-късно да участва във финансирането на предизборната кампания на Рузвелт за президент. След края на Първата световна война този бизнес западнал и Кенеди се оглеждал за нещо друго. Бил на 31 години и вече имал два милиона долара.

Тогава всъщност започнал един възход, който е безпримерен в американската история. Джо бил непрекъснато на път, възпитанието на децата паднало изцяло върху Роуз и тя заявявала: „Ще ги възпитам да бъдат само победители!” Бащата Джо добавял: „Ако имат поражения, те трябва да са само най-добрата подготовка за победата!”

А през 1926 г. Джо казал на Роуз: „Не искам децата ни да растат в снобската атмосфера на аристократичен Бостън. Време е да се преместим оттук”.

Джо несъмнено бил сърдит на този град. Макар че вече бил заможен, тамошното висше общество не го приемало. Такова било отношението и към други новобогаташи. В Бостън с презрение говорели, че Джо е син на кръчмар. Не помагало и това, че тъст му бил кмет на Бостън и депутат в американския парламент.

В нюйоркското предградие Ривърдейл Джо Кенеди си харесал една къща с 18 стаи. Със специално нает цял вагон на железниците многобройното семейство напуснало града.

На другия ден вестниците мърморели за „арогантността, с която Кенеди обърнаха гръб на нашия Бостън”. Джо дори не се сбогувал с познатите си. На гарата един репортер го чул заплашително да казва: „Един ден отново ще чуете за мен и тогава ще се чудите!”

Не минало много време и Джо решил да потърси още по-голяма къща – броят на децата се увеличавал. Неговият секретар Еди Мур се оплаквал, че „това побъркано семейство се нуждае от цял хотел, а не просто от къща”.

В друг квартал на Ню Йорк Кенеди си харесали една действително огромна къща. Но когато много известна специалистка по вътрешна архитектура с гордост посочила на Роуз, че е покрила пода на салона и коридорите с възможно най-скъпата дамаска, в отговор чула: „Веднага махнете тази глупост и сложете нещо издръжливо. Ние имаме осем деца и се надявам да станат повече!”

Семейството наистина се увеличавало, но Джо нямал много време за него. Роуз възприемала възпитанието на децата като някаква задача, поставена й свише, и й се посвещавала едва ли не с религиозен плам. Единство и доверие – това били основните стълбове на нейното възпитание. Към тях Роуз прибавяла абсолютната толерантност, освободеност и премахване на всякакви табута. С децата си обсъждала всички възможни проблеми. Веднъж споделила:

„Още след раждането на Розмари ние с мъжа ми решихме, че нашите деца трябва да бъдат и наши най-добри приятели и по възможност винаги да сме заедно. Тъй като имахме много задължения, ние сметнахме, че е по-важно да се посветим на децата си, отколкото да посещаваме всички прояви, където ни канят. Семейство Кенеди представлява единство, което трябва да се опази. Ако някой от нас има желание да направи нещо, което му доставя удоволствие, той трябва да има компанията на друг Кенеди!”

Особена философия, не ще и дума. Двайсет и седем години по-късно, през юли 1957 година, вестник „Сатърдей ивнинг пост” ще коментира резултатите от това възпитание по следния начин: „Ако някой външен човек се реши по някакъв начин да предизвика честолюбието на член от семейството Кенеди, тогава целият клан образува плътен кръг с насочени напред рога – като стадо бикове, нападнато от вълци...”

Единство, единство над всичко – това е максимата, която ще бъде в сила и за новото поколение на рода Кенеди. Не е ли показателно, че Джо купил голяма яхта, която нарекъл „Теновус” (от „десет”), колкото били тогава членовете на семейството. Когато през 1932 г. се родил Едуард (Теди), бащата купил нова яхта и я кръстил „Onemore” („Един повече”). Най-възрастният брат Джозеф, който ще загине пръв, понякога държал кормилото.

Докато Роуз раждала деца, Джо увеличавал богатството на семейството. За него Бостън вече бил „провинция”, предизвикателството се наричало борсата на Ню Йорк. Тук много скоро се изявил като индивидуален играч, който се доверявал най-вече на инстинкта си. Бизнеса си въртял дискретно, далеч от хорските очи.

За една негова спекулативна сделка и до днес още обществеността не е наясно, макар че тогава я разследвала и специална сенатска комисия. „С един удар мистър Кенеди е спечелил 400 000 долара” – ще съобщи тази комисия за сделката му с акции на една фирма. По-късно Кенеди с усмивка ще каже, че парите са били много повече...

На Уолстрийт вече не можели да си позволят да не се съобразяват с банкера от Бостън. А той решил да опита късмета си в още един бизнес – филмовия. Отначало купил една верига от кинотеатри, по-късно – продуцентска къща. Джо не се интересувал от изкуство, за него били важни приходите. Снимал дълга поредица от криминални и каубойски филми – на седмица по един. Кината се пълнели, джобовете му – също.

Големият удар дошъл със знаменитата Глория Суансън – звезда, която олицетворявала американската представа за красота и очарование. С нея подхванал поредица от филми за... чудовища. Изглежда, че подхванал и любовна авантюра, защото вестниците се пълнели с клюки. Храбрата Роуз обаче нямала намерение да изпусне мъжа си.

Инстинктът на Джо му подсказал кога да се раздели с филмовия бизнес – в момента, когато Америка наближавала най-тежката икономическа катастрофа в своята история. Едва ли не в самото навечерие на „черния петък” (който в действителност е вторник), 29 октомври 1929 г., когато всички акции се обезценявали буквално за минути, Джо продал всичките си ценни книжа и превърнал своите капитали в кюлчета злато. И докато американските богаташи за мигове фалирали и мнозина дори се самоубили, Джо увеличил богатството си с 8 милиона долара. В тази лудница отслабнал с 15 килограма...

Друг ефектен негов удар бил през 1933 г. Тогава купил от Англия и Ирландия всички възможни свободни количества уиски – само няколко седмици преди американските власти да премахнат забраната върху алкохола в САЩ, тъй наречения „сух режим”.

Години по-късно, през 1957 г., списание „Форчън” ще напише, че Кенеди притежавал имоти за 250 милиона долара. Истинската сума обаче е друга, към 400 милиона. Разказват, че Роуз случайно попаднала на тази статия във „Форчън” и попитала мъжа си:

  • Защо никога не си ми казвал, че сме толкова богати?

Отговорът бил:

  • Знаеш, че в нашето семейство не се говори за пари.

А не говорим за това, защото парите не са важни за нас.

Това, разбира се, не е вярно. За Джо Кенеди парите винаги си имали много голямо значение. Но след като вече ги имал предостатъчно, време било да се огледа и в политиката. Както споменах, той помогнал на Рузвелт в кампанията му за президент и в знак на благодарност бил определен да оглави специална комисия. След краха на нюйоркската борса на споменатия „черен петък” тя трябвало да контролира и да регулира борсовия пазар. Някои вестници писали с ирония за това назначение на 1 юли 1934 г.: „Тъкмо един от най-големите спекуланти на Уолстрийт бе определен да премахне спекулата...”

Трябва обаче да сме наясно, че действията на Кенеди били в пълно съзвучие с духа на тогавашното време. В края на 19-и и през първите три десетилетия на 20-и век всички големи банкери и индустриалци се придържали към нрави, които днес биха ги изправили на подсъдимата скамейка. Това било времето на „първоначалното натрупване на капитали” или както още го наричали „златното време на Америка”...

Когато Рузвелт влязъл в Белия дом като нов президент на САЩ, вестниците коментирали, че и за Кенеди ще се намери важен държавен пост. Но Джо имал други планове – искал към върховете на политическата власт да се запъти синът му Джозеф.

Той бил студен в Лондон и един ден споделил с професора си, знаменития марксистки философ Харолд Ласки, че баща му иска да го направи президент на Съединените щати.

  • Няма ли друг път за вас, освен да идете в Белия дом? – попитал професорът.
  • Баща ми иска така – отвърнал Джозеф. – А баща ми винаги знае по-добре.

В края на 1937 г. Рузвелт назначил Джо Кенеди за посланик във Великобритания. Представител на САЩ с девет деца в резиденцията си – такова нещо не е имало в историята на дипломацията. Джо правел фурор във висшите лондонски кръгове с петте си дъщери и четиримата си синове, но правел и... политика. Заобиколен от симпатиите на английското население, Джо Кенеди умело прокарвал линията на Вашингтон.

Все пак най-ярката звезда на династията Кенеди ще изгрее по-късно, през 1960 г., когато през ноември синът Джон Ф. Кенеди ще бъде избран за президент на Съединените щати.


Видео: Джон Кенеди произнася първото си и единствено встъпително обръщение

Няколко седмици преди смъртта си, на 18 ноември 1969 г., патриархът на рода Джо Кенеди споделил пред своя приятел кардинал Ричард Къшинг: „С лекота бих се разделил с моето богатство, ако по този начин можех да предотвратя ужасната смърт на дъщеря ми Катлийн (тя загинала на 13 май 1948 г. при самолетна катастрофа във Франция) и на тримата ми синове Джозеф, Джон и Робърт.”

Наистина парите не са всичко на този свят...