Камино – отново и отново...

Още преди да премина по Камино бях чувала поклонници да казват, че щом завършиш Пътя и се прибереш у дома, той започва да те зове отново. Щом приключиш Камино, започваш да се подготвяш за следващото. Не вярвах. Но с мен се случи същото. Дори още не се бях прибрала. Седейки на площада пред катедралата на Сантяго на 21 юни 2022 г., знаех, че ще се върна отново. И се върнах. Този път по Португалския маршрут.

Португалският маршрут (Camino Portugués – исп.; Portuguese Way - англ.) е един от многото маршрути на Камино, които се свързват със Сантяго де Компостела. Днес той е вторият най-популярен път след Camino Frances.

Пълният 630-километров маршрут започва от Лисабон, въпреки че голяма част от поклонниците започват по на север, от Порто или от други отправни точки на централния или крайбрежния път. На Camino Portugués поклонниците имат много варианти, от които да избират, минавайки покрай красиви градове и села, живописна природа и крайбрежни гледки.

Движението на поклонници тук датира от Средновековието и следва древни римски пътища.

Ключови места по маршрута, освен двата ослепителни града от световното наследство на ЮНЕСКО – Лисабон и Порто, са Фатима, Коимбра, Виго, Понтеведра, Падрон и, разбира се, кулминацията – Сантяго де Компостела. Една от най-важните спирки по този път е градчето Фатима, свързвано с признатия от Ватикана феномен „Чудесата от Фатима“ и превърнало се в свято място за поклонение. Има и вариант част от маршрута да се измине с лодка и да се акостира в Падрон (Camino Esperitual), което според легендата отговаря на истинския път на мощите на Свети Яков.

Да повървим по Португалския маршрут – не целият, за съжаление, но има какво да се разкаже.

Винаги съм искала да отида в Порто. Видях го такъв, какъвто си го представях – пъстър, шумен, многолюден, гостоприемен, неповторим. Въпреки дългия списък от неща, които трябва да се видят, чуят и опитат тук, първо се озовавам пред Катедралата. Внушителна, строга, извисена над града, създаваща усещане за вечност. Катедралата носи странното име „Се“. Строежът и започва през XII - XIII век. През вековете сградата претърпява много структурни промени, поради което представлява смесица от архитектурни стилове. Изискан лукс лъха и от вътрешната част на Катедралата, а гледката от нейната кула остава завинаги в съзнанието. Съзерцавам, снимам и бавно се отдалечавам, обръщайки се многократно, за да я видя отново и отново, осветена от лъчите на залязващото слънце. Знам, че на другия ден ще се върна, за да се докосна до тайнството и да поставя символично тук началото на моето Камино. Вече видях жълтите миди, показващи пътя на поклонниците.

Спускаме се към крайбрежната алея на Рибейра. Рибейра е старият град или старият квартал на Порто. Стръмни калдъръмени улички водят до най-ниската част на квартала – алеята по протежението на река Дору, която пресича града. Тук кипи живот – човешка глъч, смесена с пронизващите гларусови крясъци. Гледката и атмосферата са завладяващи, неусетно се потапяш в тях и се превръщаш в частица от пъстрото множество. Вниманието ми изведнъж е приковано от жива статуя, каквито много често има на такива оживени места. Особеното тук е, че тя пресъздава сцена от моя любима приказка на Братя Грим „Обущарят и джуджетата“. И да, това е, което ме задържа пред нея толкова дълго – копнежът по магията и чудото, които се случват в детските приказки.

Двата бряга на реката се свързват от простиращи се между тях гигантски мостове, които преди построяването на Айфеловата кула, са били смятани за железните чудеса на Европа. Гледката от моста Дом Луиш I по залез привлича огромен брой местни и туристи, а след като слънцето залезе, вечерта традиционно продължава с чаша портвайн, под звуците на португалското „фадо“. Не мисля, че мога да пресъздам атмосферата на Рибейра. Тя може единствено да се усети.

Градът е пълен с туристи, почиващи, поклонници. Мисля си, че доста успешно ги „ухажва“, предоставяйки на всеки това, което търси – храмове, културни забележителности, автентична архитектура, екзотична природа, вкусна и добре поднесена храна, изкушаващи витрини. При ограниченото време, с което разполагаме, туристическият автобус, предлагащ панорамна обиколка на града е добро решение. Така успяваме да преминем през квартали с традиционна архитектура, да видим модернистични скулптури и да направим нашата първа среща с океана, за която сме нетърпеливи, въпреки, че в следващите дни ни предстои да вървим по крайокеанския маршрут.

Фасадите на старите сгради са изумителни с облицовката си от малки керамични плочици. Всяка от тях е с различен цвят и орнаментика. Някои от тях дори изобразяват сюжети. Резултатът е една шарения, ама хубава! А алеята край брега на океана за мен се оказва с голяма притегателна сила. След като цялостната обиколка по маршрута завърши, се връщам отново тук. Не ми е достатъчно да гледам безбрежието само от платформата на автобуса. Не удържам желанието си да пипна водата, да видя отблизо екзотичната крайбрежна растителност и статуите на кораби и моряци. След шумното множество на Рибейра, тук попадаш в царството на спокойствието и усамотението.

В Порто има едно място, за което не бях чувала, но съм благодарна, че можах да видя, след като чаках на дълга опашка от желаещи да го посетят. Това е книжарницата „Лело“ (Lello) – сочена като една от най-красивите в света и обявена за паметник на културата. Книжарницата е на две нива, свързани с вита дървена стълба по средата, стилни дърворезби по парапетите, стъклописи, барелефи и мисли на прочути писатели. Известна е още с това, че авторката на Хари Потър, която е прекарала известен период от живота си в Порто, е почерпила вдъхновение за написването на книгата именно оттук. Не съм много запозната със сюжета, но се твърди, че има голяма прилика между описанията в книгата и интериорът на тази книжарница.

Утре си тръгваме от Порто, затова е време да се насладим на истинска португалска вечеря. Тук ще вмъкна, че групата ни, организирана от туристическа агенция, се състои от осем души и водач. Формално сме група, но рядко се движим компактно. Всеки следва свое темпо и своя цел. Събираме се обикновено вечер или сутрин на закуска и споделяме преживявания и впечатления. Тази вечер, част от групата, отиваме в предварително препоръчан за това ресторант. Разположени сме в климатизирано помещение, на кръгла маса с бяла покривка. След целодневното преследване на забележителности имаме нужда точно от такъв комфорт. Разговорът потръгва леко – кой как е прекарал деня, какво очаква от Камино, какво би искал да види и преживее. На една вълна сме – хора пътешественици.

Не си спомням как точно се казва ястието, което си поръчахме – микс от печени меса в някакъв сос. След малко изискано подредената маса започва да се отрупва с безброй кулинарни изкушения, за които дори не сме подозирали, че съпътстват това блюдо. Изненада, и то каква! Напитката? Разбира се, портвайн! Няма друг начин – намираме се в царството на портвайна. Няма да измъчвам повече красноречието си – просто ще покажа.

Искам да видя още много неща, но в превалящия горещ ден умората започва да надделява. Едно е сигурно – два дни не стигат да се насладиш на Порто и трябва да се примиря с този факт. Достатъчни са, обаче, да видиш и усетиш толкова, че да поискаш да се върнеш отново.

Днес е началото на нашия пешеходен преход по Камино. Тръгваме по пътя! Повод за вълнение и нетърпение. Маршрутът ни за деня е обозначен като Порто - Оя - Байона. Въпреки че следваме Португалския път, реално започваме да вървим от Оя – испанско градче на около 20 км от границата с Португалия. До там ни превозват с микробус. Оя и Байона са имената на градовете, между които трябва да се придвижим – като за начало 19 км. Трудно е да запомним тези имена, както и всички останали, тъй като към този момент не можем да ги свържем с нищо. Но впечатленията, които събираме по Пътя и вечерните разходки в местата ни за нощуване, по-късно ще ги направят незабравими.

Пристигаме в Оя и спираме пред средновековен манастир, за съжаление затворен. Правим групова снимка, за да отбележим началото. По-късно сигурно ще е трудно да се съберем всички, защото всеки следва своето темпо, отдава се на собствените си мисли и преживявания и групата се разкъсва.

Вървим. Вече изпитвам прелестта на крайокеанския път – отдясно обрасли с дървета възвишения, отляво – синя безбрежност. В такъв моменти разбираш, че мечтите се сбъдват! Но в следващият… си леко разочарован от факта, че не винаги е възможно да се движиш съвсем близо до океана и на места маркировката се намира успоредно до шосе, макар и в обособена за пешеходците лента. Бързо намираме решение на проблема. След километър - два по шосето попадаме на място за къмпингуване, което ни дава достъп до чудесен плаж на скалите. Възползваме се, разбира се. Камино не е само ходене, както непосветените го приемат. Камино е безвремие, на което имаш възможност да се насладиш.

След импровизирания плаж ходенето е малко по-трудно, но разстоянието бързо се стопява. Наближаваме Байона – град с около 11 000 постоянни жители, но през туристическия сезон и най-активните периоди на поклонническите преходи, всъщност са доста повече. Поминъкът е туризъм, селско стопанство и риболов. Градът се простира от морското равнище на залива Виго до склоновете на доста висок хълм. Влизайки в него от по-високата му част, се разкрива панорамна гледка и веднага разбираш, че става дума за едно бижу – спретнати къщи, огради с цветя, стръмни улички. Отдалече се вижда една от емблемите на града и туристическа атракция – средновековният замък Монтереал (Montereal Castle). Посещението му влиза в плановете ни, но преди това се отбиваме в една църква, за да поставим печати в поклонническите си паспорти (Credentials). Обикновено това става без много формалности, но винаги може да има изненади. Влизаме в храма, където очевидно тече подготовка за вечерната служба. Питаме една жена от вътрешния кръг, може ли да си поставим печати. Тя ни обяснява, че трябва да почакаме. След малко ни насочва към една вътрешна стая, където ни чака свещеник. Той започва да ни говори на испански, гледайки строго изпод очила с кръгли стъкла. Пита ни нещо, ние не разбираме – става конфузно. Но ни най-малко не съм изненадана – от предишен опит знам, че в Испания рядко някой си прави труда да говори на английски. Все пак, понеже нямаме друг изход, смутено казваме, че можем да комуникираме само на английски. Тогава дойде спасението: в стаята имаше още няколко души, испанци, също поклонници в началото на своя преход. Единият от тях се оказа благосклонен да ни помогне с, макар и несъвършен, но все пак, превод. Оказва се, че отецът иска да запише имената ни, националност, начална точка на прехода и други данни в една тетрадка. Така и не разбрахме защо. Вероятно водят някаква статистика за броя на преминаващите поклонници. Благодарим и с облекчение излизаме навън, успешно придобили първия печат от прехода ни.

Вече спокойно може да се насочим към замъка. Изкачваме се по стари каменни стълби и алеи, и с всяка крачка пред нас се разкрива все по-неописуема красота. Крепостта се издига над пристанището, от което съм изключително впечатлена – безброй бели яхти са наредени в прави редици. Изглеждат като бисерчета в синята вода. Имам база за сравнение и смея да кажа, че по-красиво пристанище не съм виждала. Слънцето клони към залез. Първият ни океански залез по Камино.

А това е първият ни океански изгрев. Имам шанса да заснема изгрева на слънцето над залива, защото хотелът ни, Bahia Bayona, в превод „Заливът Байона“ се намира точно на крайбрежната алея. Едва показал се на хълма, слънчевият диск буквално наднича през прозореца на стаята.

Почти 9 часа е. Част от групата още обсъжда как ще организира придвижването си, затова ние (плевенската компания) тръгваме. Днес отсечката е Байона – Виго. Залогът се покачва – 26 км. Но затова пък, във Виго ще нощуваме две вечери. За свободния ден е планирано нещо много интересно, за което по-късно ще разкажа.

Напускаме Байона. Вляво остават плажовете и заливът. Над тях все още се стеле фина мъгла от утринните изпарения.

Стигаме Рамасола – градче, в което пътят се разделя. Жълтите стрелки посочват традиционния маршрут във вътрешността, а зелените ни насочват към алтернативен път по брега на океана. Излишно е да казвам коя възможност избираме. Спускаме се надолу към брега, следвайки зелените стрелки. Започва най-хубавото: сваляме тежките обувки и ги окачваме на раниците, запрятаме крачолите на панталоните и нагазваме във водата – студена, освежаваща, възраждаща. И тук времето отново спира. Не броиш минути, часове, крачки. Усещаш слънцето, въздуха, водата с всяка клетка на тялото си. Намираш се в друго измерение.

Някой се навежда и взема мида. Но следващата е по-голяма, по-цветна, по-хубава. Без да усетим се впускаме в състезание по събиране на миди. Не знаем за какво са ни, нито как ще ги носим и в без това тежките си раници, но пък е по детски весело.

Продължаваме по плажа. Изпречва ни се каменист участък, но тъй като отдалече виждаме, че там има хора, решаваме че може да се мине. Вървим спокойно между плажуващите хора. Струва ми се, че има нещо странно, но не знам какво е. И като че ли в един момент всички заедно осъзнаваме, че сме се озовали на нудистки плаж. Бързо се изнасяме. Това не е нашето място.

След малко пък явно попадаме на плаж за домашни любимци. Кучета от най-различни породи тичат покрай водата, влизат в нея, след това доволни и щастливи тръскат мократа си козина. Никога не съм се замисляла, че трябва да има и такова място. Всяка земна твар има право да почувства радостта!

Достигаме до плажа на Виго. Щастливи, че сме стигнали без дори да почувстваме умора. Сядаме за малко на крайбрежната алея, ядем сладолед, обуваме си обувките, защото предстои да си търсим хотела. Задаваме търсене на адреса и тук следва изненада. Но изненадите не винаги са приятни. Оказва се, че хотелът се намира на 7 км от плажа. Седем километра през шумния и горещ град, по поне 30-градусовия наклон, който стои пред очите ни. Трябва ни време да осъзнаем този факт. Няма избор, тръгваме. За този епизод няма да разказвам. Нямам желание да си го припомням, но няма и да го забравя. Това е част от Пътя!

През дългия път към хотела виждам, че Виго не е романтично градче, а индустриален мастодонт. Не си го представях така, не знаех нищо за него преди да се озова тук, затова решавам да получа малко информация от интернет. Оказва се, че е над 300- хиляден град, най-населеният в област Галисия, през която минаваме. Известен е с риболовната си индустрия, корабостроителници, храна, както и с футболния си клуб „Селта“. В него е най-голямото риболовно пристанище в Европа, домашно пристанище за най-голямата риболовна компания в света и седалище на Европейска агенция за контрол на рибарството. Тук се намира улицата на стридите, също световно известна, където казват, че можеш да опиташ най-високата класа на този деликатес.

Вървейки към хотела, а и по-късно, при разходката по централните улици, оставам със смесени чувства. Личи си, че градът просперира, но не откривам притегателната сила на малките градчета. Не съм сигурна, че успях да го заобичам. Има нещо прекалено прагматично, дистанцирано, респектиращо, а дори и страховито, в лицето например на странните композиции, които и досега ми е трудно да разбера. Представям ги тук, може пък някой да ми ги обясни.

Споменах, че престоят ни във Виго е два дни. Така е, защото в свободния от преход ден е планирано да посетим островите Сиес, до които се стига с катамаран от пристанището на Виго. Тъй като те са обявени за природен резерват и национален парк, за да отидеш там е нужно специално разрешително.

Добре е да знаем къде отиваме, затова малко предварителна информация не е излишна. Архипелагът се състои от три острова. Те са разположени в сърцето на река Виго и са естествена бариера между устието на реката и океана. Два от тях са свързани помежду си с плажна ивица. Това е плажът Rodas.

Водите са спокойни и кристално чисти, за което плажът е получил „Син флаг”. Това е международно отличие за плажове и яхтени пристанища, за получаването на което трябва да са изпълнени над 30 строги критерия. Любопитен факт е също, че британският вестник "The Guardian" го обявява за най-добър плаж на света, нареждайки по-широко популярните Хавайски острови и о. Мавриций по-долу в класацията.

Островите се обитават от колонии мигриращи птици като корморани и чайки, има много соколи и пеперуди, разнообразие на морски и растителни видове. Това, което предлагам тук е по-малко думи и повече островни гледки.

Очакват ни, скромните за нашите възможности и ентусиазъм, 16 км. Затова днес не бързаме. Ще се наслаждаваме на Пътя колкото може повече.

Както казах, Виго е огромен и имаме доста лутане из него, за да излезем на пътя за Редондела. Последен поглед към индустриалния пейзаж, за да се потопим в атмосферата на провинциалното спокойствие. След като напусне Виго, Камино де Сантяго върви през тихи селски райони. Минаваме покрай безупречно стопанисвани къщи и градини с виждани и невиждани цветя, храсти, дървета. Всъщност, през цялото време имам чувството, че вървя през една безкрайна ботаническа градина. Направих десетки, може би стотици снимки. Изключително ми е трудно да избера кои от тях да включа тук. Дори така познатите ми от детството грамофончета имат особен чар.

Почти във всеки двор има отрупани с портокали и лимони дървета. Плодовете, особено лимоните са много едри. Явно за тях това е обичайно, но за нас е екзотика. Озоваваме се пред един двор, който няма ограда. Точно до къщата – огромно портокалово дърво, а земята под него буквално покрита с нападали плодове. Без да се наговаряме, без дори да усетим се спускаме и събираме портокали. При падането от дървото повечето от тях са се спукали и през пукнатините се процежда сок. Не помня да съм яла по-сочен и по-освежаващ портокал. Не знам какво щяхме да обясняваме, ако някой от стопаните се беше показал, но нямам усещането, че сме направили нещо лошо. Плодовете така щяха да си изгният под дървото. Отдалечаваме се със смях.

Не е рядкост да видим и домашни животни. Първо попадаме на стадо от няколко козички с техния пастир. В един двор - малка, почти декоративна козичка с яре голямо колкото котенце. Явно породата е такава. Най се зарадвах на любимите ми от детството декоративни кокошчици и петле. Пренесох се във времето, когато и в нашия двор на село тичаха такива перушинени топчици. Пред входа на една красива къща като пазачи са застанали две кучета. Не помръдват дори когато ги снимам. Трябваше да ги гледам известно време, за да се уверя, че не са статуи. И ще пасторални пейзажи…

Атрактивна гледка в тази отсечка е река Ранде и мостът, който се издига над нея – очевидно постижение на инженерната мисъл, но някакси неразривно впленото в красивата природна картина. Погледнат от различен ъгъл изглежда различно, но винаги възхитително.

Вече сме доста близо до крайната цел, и понеже едва преваля обяд, се спираме за дълга почивка и кафе. За целта избираме терасата на кафене, от която имаме изглед към местната църква и прилежащото към нея пространство, където се полагат урни на покойници. В Галисия това е обичайна практика. Небето е надвиснало тежко, от време на време преръсва дъждец. Цари особена тишина и спокойствие, според мен типични за срещата на живота в различните му измерения. Дори разговорът помежду ни не е особено оживен.

Стигаме в Редондела преди големия дъжд. Приятно е да го гледаме през стъклото на стаята, макар че, без да описвам в подробности климатичните условия по Камино и без да предизвиквам Всевишния, ще кажа, че поклонниците дъжд не ги плаши.

Редондела ни изпраща с този призив. В превод (с помощта на Goole translate): „Вървете… пътят се прави с ходене. На добър път!“

Готови сме за днешните 20 км. Според предварителната информация, както по пътя, така и в крайната точка – Понтеведра, предстои да видим много интересни неща. Едното от тях е селцето Понтесампайо (Puente-Sampayo), в което се влиза през стар каменен мост над река Вердуго. Тук, през 1809 г., е проведена историческа битка по време на войната на полуострова срещу французите. Мостът е любимо място на пилигримите за снимки и кратка почивка.

След моста има участък с тесни криволичещи улички. Както навсякъде, и тук къщите са много красиви, а фасадите, первазите, дори стълбите им, отрупани с цветя. Скоро след това пътеката навлиза в ненаселен горист терен. Това е хълмът Каникува. Клоните на дърветата се сплитат над главата ти и вървиш в естествен тунел от тучна зеленина. Някои го смятат за труден етап от прехода. Аз не бих го определила така, но със сигурност мога да го поставя сред най-красивите места, през които поклонниците по този маршрут минават. Мястото предполага уединение. Групичката ни се разкъсва, за да се срещнем отново по-късно в един крайпътен параклис.

Понтеведра е един от големите градове в Галисия (население над 80 000 души), известен с голям брой културни, религиозни и исторически забележителности. Разбира се, искаме да видим колкото се може повече от тях, но първо искаме да обядваме. Пристигаме в ранния следобед. Докато се настаним в хотела и се приготвим за излизане става може би около 16 часа. Но няма значение – късен обяд или ранна вечеря, искаме да хапнем. Пътьом си бяхме набелязали едно заведение и се отправяме към него. Но… то междувременно е затворило. Ще отвори отново в 18:30. Разочаровани сме, но какво пък, заведения колкото искаш. Оказва се, обаче, че където и да отидем заведенията или са напълно затворени, или единственият навъртащ се там сервитьор ни казва, че може да ни даде само нещо за пиене, защото кухнята отваря в 20 часа. Не мога да повярвам! Можеш да си умреш от глад насред града, но това не вълнува никого. Сиестата в Испания е свещена! А ние разбрахме по трудния начин какво е сиеста. :) Тук слагам усмивчица, но тогава не ни беше смешно. Какво да се прави – ще разглеждаме забележителностите гладни.

Отправяме се към най-оживената част на града. Утолявам временно глада си с неповторим на вкус испански сладолед. След това прекарвам известно време в църквата на бенедиктинския Монастерио де Пойо – образец на галисийския класицизъм и в една друга, също много красива църква, чието име не научих.

А след това, в случай, че някой се тревожи, вечеряхме.

След Понтеведра пътят се отклонява от крайбрежието и навлиза във вътрешността. Вече ги няма океанските гледки, но изживяването не е по-малко красиво. Върви се през кестенови, борови и евкалиптови гори, в естествен тунел от зеленина. Минаваме през парк, в който естествената природна красота е допълнена с фигури на приказни герои. Те сякаш насърчават поклонниците в техния път. Това очевидно е любимо място за снимки. Чакам търпеливо реда си да се снимам с дружелюбното дървено джудже.

Друга атракция на деня са пилигримите, които преминават Камино с велосипеди. И през другите дни ги имаше, но днес са особено много. Изглеждат почти нереални, прелитайки край нас с висока, понякога дори опасна според мен скорост. Въпреки че преминават за части от секундата, почти винаги чуваме тяхното “Buen Camino”, но едва сварваме да им отговорим, защото те вече са далеч напред. Но пък вечерта, когато си разглеждам снимките, установявам, че случайно или нарочно , някои от тях са попаднали в кадър.

Caldas de Reis е известен в региона със своите минерални термални извори и СПА комплекси. Те могат да се използват с лечебна цел или просто за релакс след изминатите километри през деня. Настаняваме се в хотела, но не се задържаме дълго там. Твърдо сме решени да се насладим на живителната сила на водата. Намираме хубав комплекс с външен басейн и помещения за извършване на различни процедури. За съжаление разполагаме само два часа до края на работния ден, затова решаваме да си закупим пропуск само за външния басейн. Но и това е достатъчен лукс за изморените крака след 21 км преход. Водата наистина е вълшебница. Силите ни почти веднага се възвръщат и сме готови да продължим вечерта с вкусна храна в близкото заведение, а след това и с дълга вечерна разходка из градчето.

А разходката си струва, защото има какво да се види. В тези градчета всичко е подчинено на идеята, а може би и на бизнеса Камино де Сантяго. По стени и витрини са изобразени сюжети от живота на поклонниците, обособени са места за снимане, в много от ресторантите се предлага специално меню за пилигрими. Дори подложките, върху които се сервира са тематични.

Падрон е последната спирка по Португалския маршрут на Камино, преди да се стигне Сантяго де Компостела. Както преди бях споменала, някои поклонници избират да влязат в Падрон по вода, така както лодката, превозваща мощите на Свети Яков е акостирала тук.

Ние се придвижваме по суша. Първата ни цел е да намерим мястото си за настаняване, след което смятаме да се разходим из града, да посетим храмовете, да поседим на крайбрежната алея и, разбира се, да опитаме Pimentos de Padron. Това е специален сорт малки зелени чушчици, които се отглеждат тук и носят името на града.

Прекарваме известно време пред Катедрала с внушителни размери и цялостен изглед. Тя се намира на възвишение и гледката към града е красива, ветрецът много освежаващ след горещия ден. За съжаление, по всичко личи, че храмът не е действащ, затова посещаваме друга Катедрала в центъра на града и си вземаме редовно събираните печати в креденсиала. Отиваме на вечеря, като предварително питаме в ресторанта предлагат ли в менюто чушки Падрон – най-популярното ястие тук. Сервират се леко запържени и осолени. Според мен чушки като чушки, но са измислили трик да ги популяризират. Около 10% от чушките са лютиви и който улучи такава се смята за късметлия. На мен не ми попадна такава чушка. Късмет – какво да се прави.

Макар да не ми се иска удоволствието и изпитанието Камино да свършва, през цялото време си мечтая за момента, когато ще пристигнем в Сантяго. Особен град, магичен, приютяващ, отдаден на поклонническата идея. Не знам какви още думи да измисля. Струва ми се, че каквото и да кажа ще е малко. Град, който ме плени още в първия момент, когато дойдох в него. Когато миналата година стъпих на площада пред Катед-ралата загубих за неопределено време способността си да говоря. Такова величие! Сега емоциите са малко по-овладяни, но също толкова приятни. Връщаш се при нещо познато, нещо скъпо, нещо, което е влязло в сърцето ти завинаги.

Преходът Падрон – Сантяго е дълъг, но увличащ. Не ти се спира, не ти се почива. Виждам, че е така и с другите. Никой не почива. Нещо те влече да вървиш, да вървиш, за да стигнеш по-бързо крайната цел. Формално тя е площад „Обрадойро“ и извисяващата се там Катедрала на Свети Яков, присъствие на вечерната миса, получаване на сертификат за поклонник… Но може би всъщност е приключването на важен от собственото ти развитие етап. Въпреки, че ежедневието тук е забавно и разказът ми следва лек и развлекателен тон, всъщност преминаването по Камино е нещо сериозно и осъзнато, и наистина предполага самовглъбяване, размисъл, преоценка. То представлява излизане от зоната на комфорт, учи на справяне с различни ситуации, възпитава в търпимост и толерантност – дефицитни качества в днешни дни. Пътуването (пряко и преносно) прави човека скромен. Разбираш колко мъничко място заемаш в света. И е някак обнадеждаващо да виждаш колко много хора са тук, за да се научат на това.

Сантяго ни посреща с проливен дъжд, сякаш за да отсрочи още малко пристигането ни. Това е поредният каприз на времето за деня. Невъзможно е да се върви. Спираме в крайпътно кафене – хора и животни, и чакаме да отмине. Денят е дълг, ще имаме време за всичко, което сме планирали да направим.

Тъй като миналата година не ми остана време да се кача на кулите на Катедралата, това е едно от нещата, които сега искам непременно да направя. На кулите се влиза само с група и с екскурзовод. В 10 часа на 13 юни нашата групичка се нарежда за билети с надеждата да влезем с първия тур. Оказва се, че първата възможност да влезем е в 11:30. Леко сме раздразнени, че трябва да чакаме, но по-късно разбираме, че чакането си е струвало. Изкачвайки тясната и стръмна стълба в кулата излизаме на междинни нива, а накрая и на покрива на Катедралата. Тук се провежда екскурзоводската беседа. Пред очите ни се разкрива градът от птичи поглед. Площадът се вижда като на длан и опашката от хора, чакащи за поклонение пред саркофага на светеца. Ефирът периодично е огласян от църковната камбана. Почти нерелно!

Докато чакаме да дойде време да се качим на кулата разглеждаме музея и магазинчето за сувенири при Катедралата. Това е включено в цената на билетите и също не е за изпускане. По-късно посещавам и музея на пилигримите – богата (пък и безплатна) експозиция, отразяваща моменти от поклонническия живот в различни етапи от развитието на това движение. Заради малкото време, с което разполагам, с позволение на уредниците на музея направих много снимки и се надявам, че ще им дойде времето да ги разгледам по-внимателно.

Когато се отдадеш изцяло на мястото, което посещаваш и на нещото, което правиш, те ти се отплащат със същото. Ето така се почувствах в Сантяго още първия път, когато го посетих, така се чувствам и сега. Този град е отдаден на поклонниците и им се отплаща за усилието и волята да дойдат дотук по много специален начин. И ако някой ви разказва колко е хубаво в Сантяго, не му вярвайте. Още по-хубаво е! Всъщност си мисля, че това важи въобще за Камино.

Така видях Камино: една съхранила се във времето идея, безброй древни храмове и символи, хиляди човешки съдби, архитектурни шедьоври, неописуеми океански пейзажи, екзотика, мистика, история, вселена…

Текст и снимки: Стела Георгиева