КАМИНО – ФАКТИ, ПРЕЖИВЯВАНИЯ, РАЗМИСЛИ

Пътеписи

Пътепис от Стела Георгиева

​ЧАСТ ПЪРВА: EL KAMINO DE SANTIAGO! ПЪТЯТ…

Няма култура на Земята, лишена от светилища и обекти за поклонничество“

Градът Сантяго де Компостела е известно и почитано място в целия християнски свят. Връзката му с мощите на Свети Яков (Santiago - исп., Saint James – англ.), го прави третата по значимост светиня на католицизма, отстъпваща само на Йерусалим и Рим, и важното място за поклонниците (пилигрими).

Пътят на Сантяго, известен като Камино де Сантяго представлява мрежа от пътища, с обща дължина около 1500 км. Съществуват различни маршрути (северен, английски, португалски), всеки от които води до крайната точка на пътуването – катедралата „Сантяго де Компостела“ в едноименния испански град, където се съхраняват мощите на Свети Яков Зеведеев – един от дванадесетте апостоли на Иисус Христос. С най-голяма популярност сред пилигримите се ползва френският маршрут. За Камино Франсес се смята, че минава точно под Млечния път и черпи енергия от звездите над него. Още от древността хората знаели, че енергията на Камино тласка човека към размисли за смисъла на живота и към себепознание.

Съществуват различни легенди, свързани с възникването на Пътя или Ел Камино. Според една от тях през IX век, по времето на крал Алфонсо II, тялото на Свети Яков е открито от испански овчар на име Пелайо в нивите на Галисия. Информиран за това важно откритие, кралят заръчал да се построи храм, в който да се положат мощите на светеца. Това е днешната Катедрала Сантяго де Компостела (част от Световното културно и историческо наследство на ЮНЕСКО), крайна точка и сборен пункт на всички лъчове от Ел Камино.

Друга любопитна история разказва, че по този маршрут, който следва Млечния път чак до нос Финистерра (Finisterre), е имало поклонници още през VII-VIII век. По онова време се е считало, че Финистерра е краят на Земята и вълшебно място, където живите могат да се доближат до смъртта, до „другия свят“.

В световен мащаб, поклонническият маршрут набира популярност през X-XII век и след това бавно потъва в забвение, за да привлече отново внимание в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, но вече основно като дестинация за пешеходен туризъм, а не с първоначалната си религиозна идея.

Където и да отиваш, отивай с цялото си сърце“ – Конфуций

Ежегодно милиони поклонници изминават легендарното Ел Камино, докосвайки се до цяла вселена от чувства, срещи и преживявания. Това е забележително културно, туристическо и социално преживяване, което хората предприемат, водени от религиозни или спортни подбуди, от любопитство или „защото за него ни е разказал приятел“. Поводът не е важен. Необикновеното е, че феноменът Ел Камино де Сантяго де Кампостела събира по един и същ път към една и съща крайна цел хиляди хора с различен статус, идеология и националност. Пътят на Свети Яков е съвкупност от магически знаци и послания, изваяни в камъка на романските храмове.

Легенда разказва, че някога първият поклонник, който трябвало да прекоси буен планински поток, получил свише указание за брод от подредени мидени черупки. Така мидата се превръща в символ на Камино. Приема се, че Пътят е изминат успешно от всички пилигрими, извървели пеша поне 100 километра или 200 километра на колело.

ЧАСТ ВТОРА: МОЕТО КАМИНО

В памет на съпруга ми Георги – човекът с голямо сърце и благородна душа…

За Камино научих, когато преди няколко години съвсем случайно ми попадна едноименната книга на известната американска актриса и автор на автобиографични книги Шърли Маклейн. Оказа се интересно четиво и в последствие потърсих повече информация за предизвикателството "Ел Камино де Сантяго". Въпреки че четях с интерес пътеписите на поклонниците, до скоро и през ум не ми беше минавало, че и аз ще вървя по Пътя, търсейки себе си и събирайки частичките от разбитото си сърце. Винаги съм обичала да пътувам, да посещавам различни места, да се срещам с интересни хора, да посрещам предизвикателства, но поводът за това пътуване е съвсем различен. След тежък житейски удар – загубата на съпруга ми, изпитвах крещяща нужда да изляза от зоната си на комфорт, какъвто всъщност вече в живота ми не съществуваше. Спомних си за Камино и без никакво колебание реших, че това е, което трябва да направя за себе си в този изключително тежък период от живота ми.

Ще спестя подробностите от организацията на пътуването...

И ето ме в полуздрача на ранното юнско утро на летището - с малко багаж и с много надежда, вървейки по Камино, да намеря отново смисъл в живота си и сили да продължа до края. Или пък да поставя ново начало?!

14.06.2022 г., 04:30 ч., Летище София, Терминал 2

Със Снежи и Цвети, спътничките ми от Плевен, ентусиазирано търсим на таблото информация за полета до Мюнхен, където трябва да направим прекачване с полет до Мадрид. Въпреки ранния час, попадаме на внушителна опашка пред гишетата на авиокомпанията, с която ще летим. Млади и стари, по двойки, на групи, сами… Напоследък все по-често се замислям за човешките съдби. Запитвам се за причината, която е довела тези хора тук и сега. Запитвам се къде и при кого отиват, какво очакват, на какво се радват… Вглеждам се и се питам кои ли са другите участници в групата ни, с които все още не се познаваме.

Тук ще вметна, че смелчаците, истинските любители на приключения и дълбоко убедените в мисията си поклонници ходят на Камино сами. На мен не ми достигат смелост, авантюристичен дух и логистични умения да тръгна сама и се възползвам от разработен и изпробван вече продукт на туристическа агенция, за да осъществя намеренията си. Групата, в която съм включена се състои от 13 души от различни места в България.

Пристигнали вече на гейта след граничния контрол, някак естествено и от само себе си се разпознаваме, запознаваме и развълнувано коментираме очакванията си, за това, което предстои. Мило семейство от Добрич, приказлива дребничка госпожа с внушителен куфар, шармантна дама, от която е трудно да откъснеш поглед, нежно младо момиче са част от персонажите, с които ще прекараме следващите 10 дни. И както се казва: „Нека пътуването започне СЕГА!“

На летището в Мадрид ни чака нашата екскурзоводка Гери – българка, която отдавна живее в Испания. Трансфер и настаняване в хотела, и без да губим време, тръгваме на организирана обиколка на Испанската столица – пъстър, космополитен и енергичен град, както не след дълго се убеждаваме.

Площади, дворци, катедрали, монументи и неизброими архитектурни шедьоври, минават като на филмова лента пред очите ни в 38-градусовата жега, която не смущава непретенциозното на пръв поглед, но виртуозно изпълнение на улични музиканти пред Кралската академия на изкуствата. Впечатленията се трупат, в главата ми е хаос и се ядосвам, че сякаш нищо не мога да запомня. Но днес, седнала пред белия лист, за да опиша преживяванията си от позицията на изминалото време, си давам сметка, че Мадрид завинаги ще остане в спомените ми с Plaza „Puerta del Sol” – сърцето на града, Plaza Mayor, Катедралата Алмудена, Кралският дворец и градините, Фонтанът „Сибелас“, атракция за футболните фенове, където Реал Мадрид празнуват своите победи, паметникът на любимите литературни герои Дон Кихот и Санчо Панса… Е, за един следобед толкова. Все пак, трябва да оживеем до утре, за да продължим нататък…

15.06.2022 г., 10:20 ч., ЖП гара Шамартин, Мадрид

Все още под влияние на впечатленията от предния ден, вече сме на близката железопътна станция, за да пътуваме с влак до Сария – началото на нашата отсечка по Камино. Разстоянията в Испания са огромни. Въпреки, че влакът се движи средно с 250 км/ч, пътуваме 3 часа до Сария, автономна област Галисия, намираща се в северозападната част на страната. Всички сме изненадани, че за да се качиш на влака, преминаваш през същия контрол, както на летището. Багажът се тегли, минава през скенер, проверяват се билети и лични документи и едва тогава имаш достъп до перона.

В Сария попадаме в коренно различен свят в сравнение с Мадрид. Оттук започва последният етап от Camino Frances – последните 115 км до Сантяго де Компостела, които ще изминем и ние. Тук всичко е подчинено на идеята, мечтата, целта “El Camino”.

Предстои ни първата нощувка в алберге. Албергетата са страноприемници, специално построени за поклонници. Условията в тях са семпли. В голямо помещение са разположени двуетажни легла за минимум 20 души. Сервизните зони са общи. У стандартния, излишно претенциозен и дори, бих казала, разглезен съвременен турист, това поражда ужас. Затова голяма част от групата бяха избрали да нощуват в малки хотелчета или къщи за гости (туристическата агенция дава възможност за избор на мястото за настаняване – алберге или хотел). Плевенската групичка, обаче, предпочете да се доближи до автентичните условия на Камино – нали затова сме тук. След преход от 25 км помещението с 10 двуетажни легла изглежда като луксозна хотелска стая. Забравяш капризи и претенции, пъргаво се изкачваш на горното легло и никое друго не ти е било по-удобно. Държа да отбележа, че чистотата във всички зони на албергетата (спалня, сервизни помещения, кухня, открити части) е на ниво и се предлагат необходимите удобства за хранене, поддържане на лична хигиена и психически комфорт на поклонниците.

Днес ни предстои и друг важен момент – придобиване на поклоннически паспорт – Credencial, в който събираме печати от важни обекти по маршрута – църкви, музеи… Срещу него ще получим документ за поклонничество в катедралата в Сантяго. Всеки ден трябва да имаме поне по два печата, с което се удостоверява минаването ни по маршрута. Взехме си печати от албергето и църквата в града, след което останахме на литургията, получавайки благословия да изминем пътя успешно.

Наред с паспорта пилигримите получават (купуваме си) и една голяма мида с изобразен червен тамплиерски кръст на нея, обозначаваща естеството на тяхното начинание. Този символ на Camino се носи на врата или се закачва на раницата. И така, снабдени с най-важните поклоннически атрибути, едва укротяваме нетърпението си да тръгнем на следващия ден по Пътя!

16.06.2022 г., 07:45 ч., началото на Пътя в Сария

Осем часа сутринта. Няма я мадридската жега. Очертава се идеално време – слънчево, с умерена температура и лек освежаващ ветрец. Правя първите стъпки по Камино. Започва истинското пътуване – с раница на гърба и всеки със собствените си мисли, преследвайки собствената си цел.

Иска ми се да сме тръгнали поне преди два часа. Днес като първи ден е добре да се изчакваме, но като цяло не е задължително винаги да вървим в група. От утре, ако другите се бавят, ще тръгвам по-рано и в някои отсечки ще вървя сама. Това е едно много лично пътуване, след което, както всички твърдят, никой не може да остане същият. Време е да проверим дали е така.

Пътят е много добре маркиран. Обозначен е с жълти стрелки, показващи правилната посока. Няма начин да се загубиш. Движиш се сред интензивен човешки поток – някои хора те задминават, ти задминаваш други. Чуваш около себе си различна реч, но най-често чуваш, а и самият ти изговаряш общоприетия от поклонниците поздрав “Buen Camino”.

Минаваме край средновековна църква, в която, следвайки правилата на Пътя, си поставяме печат в Креденсиала. Отвътре лъха хлад и мистиката на отминало време. В оградата на храма, под паметни плочи, са вградени урни на покойници, някои живели отдавна, други – наши съвременници. Попадайки на такова място, човек си дава сметка колко е кратък земния ни път, преди да станем част от вечността.

Минаваме през селца с по няколко къщи, със запазените някогашни хамбари за съхранение на царевица; през тучни ливади, на които свободно пасат крави; покрай ферми, от които се носи типичната, позната ми от детството, сладко-кисела миризма на приготвян за зимата силаж. Сливам се с пасторалния пейзаж, изпълва ме неговото спокойствие и убедеността, че щастието е в малките неща.

Няма как да не спомена многобройните капанчета, които приканват поклонниците с испански специалитети, ароматно кафе и неустоимо вкусният сладкиш Сантяго кейк. Някак лекомислено забравяш, че Пътят изисква известна доза аскетизъм и кулинарният туризъм надделява (не съм прекалявала). Все пак, за да усетиш културата на един народ, трябва да опиташ храната му.

Неусетно достигаме до указателна колона, която отмерва оставащите 100 км до Сантяго де Компостела. Вълнуващо място – за нас, защото едва започваме, а за други, защото навлизат в последния етап на своето усилие. Всички си правят снимки. Нашата група също спира за продължителна фотосесия.

Желанието да бъде увековечен моментът се пренася и до следващата „снимачна площадка“ в началото на Портомарин – Estrella dos desexos (звезда на желанията). Разбира се, че и аз съм тук. Нали съм звезда (Stella)!

17.06.2022 г., 7:30 ч, малко кафене в центъра на Портомарин

Портомарин е гостоприемно градче с интересна архитектура. Повечето къщи са бели, което наред с чистите улици и приятната музика в централната част, създава приятно спокойствие и комфорт.

Отпивам от живителното сутрешно кафе (като ценител на кафето споделям, че в Испания то е чудесно). Днес ни предстои най-трудният преход от маршрута, затова искаме да тръгнем по-рано. Трябва да изминем 25 км до Палас де Рей, има участъци с по-голяма денивелация и прогноза за горещо време. По улиците на града поклонниците вече следват жълтите стрелки и поемат към предизвикателството на предстоящия ден.

Тръгваме и ние. В началото пътят е стръмен. Понеже имам известен опит с пешеходния туризъм, знам че подобно изкачване, на което и да е друго място, леко би ме затруднило. Тук обаче няма и помен от умора или задъхване, въпреки живото темпо, което поддържам. Движа се с лекота и усещам енергията на Пътя, за която много от преминаващите по него споделят. Напълно съм убедена в отчетливия енергизиращ ефект. Благодарна съм и се моля да не е временен. Имам нужда от тази енергия в напрегнатото ми, изискващо и объркано понякога ежедневие.

По пътя спираме за кратка почивка, вземаме печат от един параклис и продължаваме. Не след дълго установяваме, че до края на днешния преход остават едва 2-3 км. Уж щеше да бъде трудно, а сме го взели почти на един дъх. И в този момент си давам сметка колко е важна психическата и емоционална нагласа към това, което трябва да преодолееш.

Палас де Рей, за разлика от името си, не впечатлява с благоустройство и романтика. Отправяме се направо към албергето – Casina di Marcello. Съдържателят е италианец. Има строг вид и говори с рязък тон. Но пък ни настанява в тройна стая, непосредствено до трапезарията и дори предлага да ни направи италианска вечеря – тристепенно меню и напитки срещу скромната сума от 12 € на човек. Приемаме, защото не ни се излиза да търсим храна на друго място. Докато си почиваме в стаята го чуваме да се суети в кухнята и с известно недоверие към неговите кулинарни умения се чудим какво ще ни сготви. В определения за вечерята час в трапезарията ни очаква стилно подредена маса с осем прибора. Оказва се, че и други гости на албергето, както и домакинът ще вечеряме заедно. Интернационална компания и италианска кухня – най-вкусната паста, която съм яла, цветна и витаминозна салата, красиво аранжиран десерт. В началото разговорът (на английски), между българи, испанец, канадка и италианец е сдържан, но след чаша червено вино се оживява. Виното не се оказва достатъчно, за да се осмеля да изпробвам твърде скромните си и занемарени знания по италиански, но пък поздравявам домакина с любимата си италианска песен, която той се оказва, че не знае. Копира линка, от който я пуснах и я добавя в своя плейлист. По каменното му лице преминава едва доловима усмивка. Мисля си две неща: че трябва да съм много добра в избора си, за да впечатля италианец с италианска песен и че зад строгия вид и дистанцирано държание на този човек се крие нежна и чувствителна душа.

18.06.2022 г., 8:30 ч., от Палас де Рей до Мелида

След вчерашните 25 км, които както вече споменах не ни затрудниха особено, предвидените по 14 км дневно за днес и утре изглеждат като детска игра. Организаторите са разделили в два дни 28-километровия преход Палас де Рей – Арзуа с преспиване в Мелида. Затова днес всички са спокойни и никой не бърза. Срещаме се с останалата част от групата пред Casina di Marcello в 8:30 и поемаме по Пътя.

За разлика от предните дни, днес времето е хладно и мъгливо. Облечени сме с якета, а най-отгоре в раницата си всеки е приготвил дъждобран, разбира се с надеждата да не се налага да го използва. Вървим през полята на Галисия и край нас се ниже познатият вече пейзаж – каменни къщи с добре поддържани градини, древни църкви, ресторантчета, статуи на пилигрими…

Мелида ни посреща с достолепието на своите църкви, паметници, добре поддържани улици и магазинчета… и със славата на най-добре приготвяния в целия свят октопод по стара галисийска рецепта. Запазваме си маса за вечеря в очевидно любимо на туристите заведение, за да опитаме този кулинарен шедьовър. Въпреки че съм силно резервирана към морските дарове, опитвам едно парченце. Може би заслужава славата си, но няма да ми стане любимо. Аз продължавам вечерята със също силно популярния испански колбас „чоризо“.

19.06.2022 г., 8:30 ч., от Мелида до Арзуа

Едва тръгваме и започва да вали. Галисия е най-дъждовната част от Испания и вероятността да минеш по Камино без да се понамокриш е минимална, без значение каква част от маршрута изминаваш и в кой сезон. Един-два (а понякога и повече) дъждовни дни са неизменна част от цялостното преживяване.

Може би заради времето, или кой знае защо, разговаряме малко помежду си. Ден за самовглъбяване. Вървиш и пред очите ти (през мислите) минават преживени или пропуснати моменти, споделена или неслучила се любов, казани или премълчани думи.Обичам да вървя в дъжда, защото никой не вижда сълзите ми“ – велика мисъл на Чарли Чаплин. Сълзите наистина напират. От сутринта. Има такива дни. Този е от тях.

20.06.2022 г., 8:00 ч., от Арзуа до О Пино

Километрите за днес се вдигат на 20. Дъждът продължава да вали, но това вече не смущава никого. Маркировката отчита все по-кратко разстояние до целта. Попадаме на табела „Santiago 33 km” и много интересна находка в близост до нея. На поставени до стара каменна къща дървени етажерки, са подредени, най-често по една от чифт, туристически обувки, маратонки, ботуши. Разбираме, че това са скъсани обувки,„изоставили“ своите собственици към края на пътя. Не знам как тези хора са продължили по-нататък, но мен не ме грози такава опасност. Не се хваля и не правя реклама, но аз имам най-удобните (и засега здрави) туристически обувки на света.

Друга забавна спирка днес е заведение, чиято ограда е направена от стелажи, с наредени хиляди бирени бутилки върху тях. На всяка бутилка, с бяла боя, е написано името на човека и датата, на която е минал оттук и е пил бира. Аз не увековечих името си във въпросния бар, защото ми се струва, че не е много в унисон с поклонническите канони. И без това първоначалната идея за смирение, самовглъбяване и извисяване на духовното над плътското и материалното все повече се измества от показност и комерсиализация. Но има и друга истина – въобще не ми се пиеше бира в хладното и влажно време.

Пристигаме до крайната точка за днес. Градът се казва О’Pino, но както нашето алберге, така и хотелът на останалите от групата се намират не в самия град, а в околностите му и до там ни закарват с такси. Колата спира пред висока каменна ограда, която не пропуска любопитни погледи.

Влизаме през портата и попадаме в друг, сякаш нереален свят – стара къща с дебели каменни стени и малки прозорци, пестеливо украсен със зеленина двор. Мистиката се допълва от надвисналото сиво небе, което сякаш всеки момент ще излее върху нас поредната порция дъжд. Нова изненада ни очаква, когато ни настаняват в стаята. Та това не е алберге. Това е повече от луксозен хотел! Така и не разбрахме как попаднахме тук, но решаваме да завършим аристократичната обстановка като си поръчваме най-луксозните (казано на моден език „гурме“) ястия и напитки от менюто, което ни предлагат.

Да се разбереш с обслужващия персонал, обаче, не е лесна задача нито тук, нито където и да било. Испанците не могат или не желаят да говорят английски. В началото този факт предизвикваше у мен изненада, негодувание, недоумение, но после си дадох може би правдоподобен отговор. Половината свят говори испански. Защо те ще се мъчат да говорят други езици?! А ние като не разбираме, проблемът си е наш. В конкретния случай се опитваме да разберем дали на другата сутрин може да пием кафе, защото трябва да тръгнем рано. Въпреки, че имаме телефони с преводач, а дори и класически испанско-български разговорник в джобен формат, комуникацията ни се получава трудно. На помощ ни се притича симпатичен млад мъж от съседната маса, който говори испански и английски. В последствие разбираме, че и той е поклонник, изминаващ целия 800-километров маршрут и идва от Бразилия.

21.06.2022 г., 8:00 ч., О Пино – Сантяго де Компостела

От сутринта настроението е приповдигнато. И как иначе? Днес ще изминем последната отсечка от Пътя, посещавайки интересни поклоннически обекти, за да стигнем кулминацията на маршрута – Катедралата в Сантяго де Компостела. Разстоянието е около 20 км. Доближавайки финала, поклонническият поток се засилва.

По небето слънцето и плътните облаци водят оспорвана борба за надмощие. Радваме се на най-приятното време за преход – облачно и прохладно, но не вали. (В последствие се оказа, че облаците са пазили силата си за по-късно тази вечер.)

Стигаме до нещо като огромен парк. Разбираме, че по една от алеите се стига до паметник на пилигрими и поемаме нататък. Не след дълго на едно възвишение се очертават две внушителни статуи. Неусетно ускоряваме крачките си, а с доближаването им се усеща особено вълнение. Позата и одухотвореността, изобразена на лицата им са въздействащи. Сякаш са устремили поглед и показват посоката към заветния храм, към който всички сме се запътили. Заставайки за снимка, съвсем непреднамерено заемам тяхната поза и се оказвам част от цялостна композиция (според мен, една от най-хубавите ми снимки от пътуването).

Оттегляйки се от кадъра, мястото ми веднага се заема от група нетърпеливи за снимка туристи с азиатски черти – поредното доказателство, че тук се стичат хора от всички континенти и посоки на света.

Продължаваме нетърпеливо към друга атракция по пътя към Сантяго – къща, чийто двор е пълен с десетки различни по размер и тематика статуи. Накратко историята е следната: някои от творбите на известен в Испания скулптор били обявени за крайно провокативни, политически или религиозно некоректни, и по тази причина извадени от музеите, където са се намирали. Обиден от това и в знак на протест, скулпторът прибрал всичките си произведения от галерии, изложбени зали и музеи и ги струпал в двора на къщата си. Човекът вече е възрастен и със здравословни проблеми, но понякога отваря портата и позволява на преминаващите поклонници да разгледат това уникално изложение. Аз лично нямах този късмет, но нали съм височка, успях да надникна през оградата и да направя някоя и друга снимка.

Изправяме се пред табелата на Сантяго де Компостела – град с население около 100 000 души, център на испанската автономна област Галисия. До стария град и Катедралата има още около 40 минути ходене. С всяка крачка нетърпението ни се засилва. Постепенно съвременната архитектура и градоустройство отстъпват на старинни сгради и тесни улички. Вече се виждат и най-високите кули на Катедралата. Не помня как съм минала през тунела, водещ към централния площад. Май вече нищо друго не помня. Нито мога да говоря. Никой не може. Стотици хора стоят безмълвни на огромния площад и съзерцават храма. ВЕЛИЧЕСТВЕНО!!! БОЖЕСТВЕНО!!!

След преодоляване на първоначалното изумление започваме да правим снимки, звъним на близките си, разговаряме оживено за това, което ни предстои. А ни предстои най-вълнуващият момент – литургията, която се провежда всяка вечер за пристигналите през същия ден поклонници и самото поклонение пред мощите на Свети Яков. Имаме около 2 часа да се настаним и да се върнем за църковната служба. Постепенно облаците се сгъстяват и започва дъжд, който бързо се усилва. Това, разбира се, няма да ни попречи да изпълним всичко запланувано за вечерта.

Насочваме се към албергето, което е на около 15 минути път от площада. Намираме го без затруднения с помощта на Гугъл. Тук ще нощуваме две вечери. Съдържателят, хиперенергичен, около 35 годишен мъж с артистични маниери, ни посреща любезно. Подарява ни карта на града и пред нас отбелязва места, които могат да ни бъдат полезни за хранене, пазаруване, развлечения. Позволява ни да си изберем легла, дори ни предоставя шкафче, което може да се приеме като някакъв лукс. Чувстваме се като VIP гости, докато не установяваме, че куфарите ни ги няма. Тук трябва да поясня, че багажът ни се превозва с микробус между местата за нощуване. При преходите си носим в раница само най-необходимото за деня – дъждобран, вода, поклонническия паспорт за събиране на печатите. Обикновено куфарите пристигат преди нас, но сега ги няма, въпреки че се настаняваме в албергето по-късно от обикновеното. След няколко телефонни разговора с екскурзоводката ни и фирмата за транспорт разбираме, че багажът по погрешка е стоварен в хотела, където нощува останалата част от групата. Недоразумението бързо е отстранено.

В 19:30 часа се подреждаме на дълга опашка и чакаме търпеливо в дъжда, за да влезем в Катедралата за вечерната служба. Облечени в красиви одежди, свещениците заемат местата си. Свири орган. Не разбирам църковните канони, но церемонията и обстановката са тържествени и съм щастлива и благодарна, че съм част от този празник. След приключване на службата ни насочват към друг вход. Минаваме през дълъг коридор. В дъното на една ниша в стената, върху стилно украсен каменен постамент, е саркофагът на Свети Яков. Всеки се спира за малко, притихва и отправя своята молба към Светеца.

Тази вечер групата няма да се събира на вечеря. След вълнуващата церемония всеки иска да остане в тишина и сам със собствените си мисли. Трябва да си починем добре. Въпреки че официално поклонничеството ни приключи, утре ни очакват нови приключения и емоции.

22.06.2022 г., Сантяго де Компостела и Финистера

Това е първата сутрин от 10 дни насам, в която мързеливо се излежавам на неподозирано удобния втори етаж на леглото в албергето. Сутринта ни е свободна, а следобед имаме екскурзия до Финистера.

Към девет закусваме сладкиш и кафе (неустоими!) в заведение, което ни препоръча съдържателят на албергето. След това смело се впускаме в една от най-приятните задачи по време на екскурзия – пазаруване на подаръци и сувенири от безбройните магазинчета, приканващи туристите със символите на Камино под най-разнообразна форма. За около два часа, с чувство на удовлетворение, приключвам с пазаруването. Единственото, което искам сега, е да отида при Катедралата и отново да усетя нейното величие.

Сядам на плочите, подпирайки се на една колона на сградата срещу Катедралата. Не мога да откъсна очите си от величествената ѝ осанка. Наоколо има толкова много хора, но това не пречи всеки да стои тук единствено и само със себе си и с Бог…

В главата ми настойчиво се върти следната мисъл: „Това не е първият и единствен катедрален храм, който съм виждала. Благодарна съм, че в годините съм имала шанса да посетя Катедрали като „Свети Стефан“ във Виена, „Саграда Фамилия“ в Барселона, базиликата „Нотр Дам дьо ла Гард“ в Марсилия, катедрали в Залцбург и Прага, Мадридската „Алмудена“… Убедена съм, че не е правилно да се прави сравнение между тези религиозни и архитектурни шедьоври, още по-малко да се степенуват в някакъв ред. Всеки от тях има своята уникалност и запомнящо се въздействие. И все пак… тази е различна, чувството е различно, притеглянето е различно… Ще го кажа по-просто: тази е НАЙ-ХУБАВАТА!!! Не се наемам да обясня защо. Дали защото преди да тръгне по Пътя всеки е чел и препрочитал легендите за нейното създаване? Дали защото всеки според решението и възможностите си е вървял 115, 300 или 800 км в дъжд и пек, за да стигне дотук? Дали защото през целия този път носим със себе си съкровено желание, надежда, молба, болка, спомен за любим човек? Дълго ще търся тези отговори. Дълго ще вървя по този път. Камино не трае 10, 20 или 40 дни. Камино е за цял живот…

Мога да стоя тук с часове, но в 13:00 отпътуваме за Финистера, затова бързо се отправям към мястото за среща. Както много пъти досега споменах, традиционният край на поклонническия маршрут, известен като Камино де Сантяго, е Площадът пред Катедралата в Сантяго де Компостела. Някои поклонници обаче продължават и по-нататък – до края на Земята (още около 100 км). И ние отиваме там, но не пеша, а с автобус.

Нос Финистера (Finis Terrae – в буквален превод „край на Земята“) е най-западната точка на европейския континент. В древността това място е било смятано за край на света и почитано като свещено още от езичниците. По-късно християнството създава свои митове, свързани с мисионерската дейност на Св. апостол Яков, което го прави притегателна точка за поклонници, тръгнали по неговия път. Макар че не всички, достигнали Сантяго де Компостела, продължават и към Финистера, мястото е достатъчно популярно и посещавано. По стар обичай, тук поклонникът трябва да съблече и изгори старите си дрехи, обличайки нови и прераждайки се символично. Е, ние не горим дрехи, но някои от групата са чели поверие, че ако през целия път носиш камъче оттам откъдето идваш, трябва да го оставиш тук, като символ на освобождаване от грижи и тежести. Аз не нося такова камъче, но пък съм чувала израза „Свали света от раменете си и го сложи в краката си“. Мисля, че тук е мястото да направя точно това.

Свалили от себе си тегоби и грижи, или може би поне променили отношението си към тях, поемаме към следващата спирка – плажът. Кога друг път ще имаме възможност, ако не да се изкъпем, то поне да потопим краката си в Атлантическия океан? Радваме се на това някак по детски и почти тичаме към широката плажна ивица. Пясъкът е много фин, приятен (почти копринен) на допир, с особен, светлосив цвят. Във водата се преливат различни нюанси на синьото, а небето... Тук красноречието ми е безсилно, затова на помощ ми идват снимките. На границата между водата и пясъка има разпръснати мидени черупки – хиляди и една от друга по-хубави. Събираме си за спомен, чудейки се къде в багажа си ще ги сместим. Определеният за разходка по плажа един час отлита като миг. Вървим към автобуса, отдалечавайки се със съжаление от тази приказна гледка, но и с удовлетворение, че сме я запечатали в очите и снимките си.

ози ден е наистина дълъг, а завършекът му трябва да е празничен. Групата се събира на вечеря, където всеки ще получи сертификата си за поклонник.

23.06.2022 г., 05:30 ч., Дългият път към дома

Точно в 05:30 пред албергето спира такси. Започва дългият път към България и още по-дългият към Плевен. Ще се прибера в къщи чак към обяд на следващия ден, сменяйки последователно почти всичките ми известни видове транспорт. Разполагам с много време да се наслаждавам на пейзажа, прелитащ покрай прозореца на високоскоростния влак, да подремна в самолета, да споделям за последно мисли със спътниците ми от последните 10 дни. И най-вече, имам време да размишлявам какво всъщност представлява Камино.

Камино е пътуване с много измерения – туристическо, образователно, духовно...

Тук те обгръща живителната прегръдка на природата – прекрасната природа на Галисия, редуваща пред погледа равнини и възвишения, парещо слънце и освежаващ дъждец. Научаваш много за историята, поминъка, географските характеристики на региона. Докосваш се до религиозните вярвания, свързани с това начинание, и макар да не разбираш всичко, осъзнаваш, че то има смисъл, след като векове наред стотици хиляди хора са извървявали този път, а мнозина са го правили отново и отново. Камино е проекция на Млечния път. Вървейки по него, усещаш че си просто една прашинка и животът ти е един миг на фона на Галактиката, но в същото време си горд, че си част от необятния Космос, а душата ти – част от вечността. Ценно е времето, прекарано с другите, срещите и запознанствата, но и времето, прекарано със себе си. Имаш време да останеш със собствените си мисли, да погледнеш нещата от разстояние и от друга гледна точка. Убеждаваш се в прякото и в преносното значение на популярната сред пътешествениците фраза: „Животът трябва да може да се събере само в една раница. Всичко останало ти тежи...”

Човек действително може да живее с много малко материални неща и да е благодарен за това, което е приемал преди като даденост. Но понякога, за да разбереш простата истина, трябва да преживееш сложни неща. Смирението и духовността ни правят истински хора. Благодарна съм за всичко!


На прочелите тази история докрай искам да кажа, че за мен беше истинско удоволствие да подредя събитията, мислите и снимките си и да ги споделя с вас.

Камино трябва да се преживее! Трябва да извървиш Пътя и да се връщаш в мислите си към него често и многократно. В един момент от живота си човек осъзнава, че всяко отлагане е грешка и кражба на време от самия себе си, а апатията, нерешителността и страхът – най-големите спънки, защото те убиват повече мечти и възможности, отколкото можем да си представим.

Текст и снимки: Стела Георгиева