Амазония е огромен пояс от екваториални гори в Южна Америка простиращ се, от Андите до Атлантическия океан и от Гвианската планинска земя до Бразилското плато. Насред това огромно зелено море се вие река Амазонка, най-пълноводната река в света с дължина 7000 км.
Повече от двайсет години Емануела Еванджелиста живее в малкото селище Шишуау̀, скрито дълбоко в недрата на амазонската джунгла. Тя не е просто авантюристка, сменила каменните улици на Вечния град с наколно жилище в малкото индианско селце, тя се е превърнала в част от общността на коренните жители и споделя техните проблеми. Кой по-добре от нея би описал очарованието от непосредствения контакт с природата, срещите с местните хора и живота с тях, реките, красотата на джунглата и дивите животни, редом с голямата ѝ тревога за опасността от загиване на най-голямата тропическа гора на планетата, застрашена от сушата, обезлесяването, златните мини и разчистването на огромни площи, за да бъдат превърнати в соеви насаждения.
В книгата си Еванджелиста разказва за Амазония с огромна любов и надежда, че зеленото сърце на планетата все още може да бъде спасено.
Книгата „Амазония“ Живот в сърцето на джунглата“ е отличена с престижната литературна награда “Кампиело – Натура 2024”.
За автора
Емануела Еванджелиста е родена в Рим на 6 май 1968 година. Едва дипломирала се като специалист по консервационна биология, тя се присъединява към мисия за построяване на училище в Амазония и заминава за две седмици в Бразилия, период, който променя живота ѝ завинаги.
Вече 20 години Амазония е неин дом. Дейността на Еванджелиста и резултатите от изследванията ѝ, са допринесли за спасяването на 600 000 хектара девствени гори. Тя е основател на Неправителствената организация “Амазония", която подкрепя местните жители в борбата им с обезлесяването, за защита на тропическите гори и тяхното биоразнообразие. През 2020 г. президентът на Италия Серджо Матарела я удостоява със званието Офицер на Ордена за заслуги на Италианската република. Авторката е и член на Комисията за оцеляване на видовете към Международният съюз за опазване на природата (IUCN).
Откъс от книгата
ВЪВ ВЪТРЕШНОСТТА
Има един момент след шест вечерта, когато светлината става златиста. За мен винаги е бил най-прекрасният час от деня, но тук той впечатлява още повече, защото от прозореца не виждам сгради и улици. Виждам дървета и вода.
Дърветата имат донякъде все същият неизменен силует, растат, но не ги ли порази мълния или болест, си остават там, където са. Водата обаче се движи. Не само тече, а приижда и спада. С по десет, дванайсет метра. И преобразява пейзажа. Половината от дърветата, които сега виждам целите в позлата, в определен момент на годината се оказват под вода. Потопени, влизат в състояние на покой, подобно на летаргия и оцеляват в тази апнея почти четири, дори шест, месеца. Когато водата се оттегли, не са загубили нито лист и са красиви както преди.
През някои месеци на годината водата в реката се покачва дневно с по десет сантиметра, дни наред, после забавя ход и се надига едва до четири сантиметра на ден, пак цели месеци, за да ускори отново темпото, или за кратък период да остане на същото ниво. Никога не знаеш къде ще е утре. Същата променливост се наблюдава когато реката пресъхва. Сезоните са четири: на пълноводие, спад, засуха и покачване. Но се случва, през сезона на спадане, когато водата всеки ден се отдръпва по малко, да завали при извора и тогава реката внезапно приижда. Нарича се ripiquete, нещо като напорна вълна. Може да продължи седмици, но винаги е временно, защото е пълноводие, което идва със течението и си отива с него. Истинското, сезонното пълноводие настъпва срещу течението, то идва от река Амазонка. Когато, поради топенето на сняг и лед, и валежите над Андите, нивото на голямата река започне да се покачва, ефектът е като дига на грамаден язовир – водата е като стена, притоците не успяват да се влеят и нивото им се вдига, и те на свой ред се превръщат в стена за по-малките притоци. Цялата система набъбва, прелива и наводнява околните райони. Обширни горски масиви потъват и стават плавателни.
Това явление засяга целия амазонски басейн: на големите разливи, които започват на запад, са им нужни шест месеца, за да достигнат източните райони. След това бавно, месеци и месеци, с прекъсвания, водата се оттегля, реките отново влизат в коритото си, което след това се изпразва, докато не покаже дъното си, цялото в скали или километрични пясъчни ивици като огромни езици. Ако погледнем съвкупно тази система, тя би наподобила пулсиращо сърце, което изпомпва вода във вените на целия биом1. Или гигантски бял дроб, който издува бронхите си, задържа дъха си за няколко месеца и после ги изпразва. Със сигурност прилича на жив организъм, живеещ свой собствен живот.
За да живее човек в Амазония, трябва да разбира водата и да предвижда движението ѝ. Не случайно в Бразилия, общото название на жителите на екваториалните гори е ribeirinhos – произлиза от португалската дума rio, река. Тоест речни хора, жители на реката. Всеки аспект на живота е обусловен от водата: придвижването от едно място на друго, ловът, риболовът, земеделието, строителството, наличието на стоки, срещите. Отвисоко Амазония може и да изглежда хомогенна, но всъщност е своеобразна течна мозайка от острови, малки рекички, големи притоци, плавателни канали и скрити езера, тя е воден лабиринт, зависим от дъждовете, който налага на живите организми постоянна адаптация. Растенията си почиват под водата. Сухоземните животни намират убежище на появилата се земя, водните животни пък нахлуват в недостъпни преди това зони, а хората строят наколни жилища.
В шест часа̀ водата неизменно е спокойна и отразява небето, което се подготвя за залез. От върха на наколната ми колиба виждам светлосиния аквамарин, разстлал се над горския силует. Във висините, небето е индиговосиньо и набраздено тук-там от перести млечнобели облаци. Наоколо цари покой, усеща се уханието на малки, бели, току-що разцъфнали цветчета. Това е идеалният час за къпане с Ана Клара. Дългокрака, с големи очи и уста, която изстрелва въпроси като картечен откос, Клара е на десет години и е от една местност пò на север по реката. От две години живее с нас, защото там, където е израснала, няма училище.
Страхува се от кайманите, така че на реката ходим винаги заедно: за пране, къпане, а когато водата в цистерната свърши – за миене на посудата. Всъщност, това което интересува кайманите е храната и най-често те доближават ако чистиш риба, или идват да проверят какво правиш, за всеки случай. Така че, за да избегнем всякакви изненади, сме си измислили безопасна техника за къпане: когато едната от нас се потопи, другата оглежда старателно водната повърхност, за да се увери, че не приближава най-опасният, черен кайман. Дълъг четири метра, глава две педи и мощна опашка за скоростно придвижване – когато се насочи към теб е като бърза и безшумна електрическа моторница.
Внимаваме и с всички змии, от всякакъв размер и цвят. Най-общо към тях прилагаме същия предохранителен принцип като при гъбите: тъй като многообразието им е огромно и не е лесно да различим отровните, считаме всички за потенциално опасни. Което не значи да ги убиваме. Правим го само когато е крайно наложително. С Ана Клара си имаме железни правила, което значи да отблъскваме всички, без разлика от вида им.
За да стигна до моето наколно жилище, което се намира на няколко километра на юг от екватора, трябва да измина 400 километра реки, тръгвайки от Манаус, историческата столица на Амазонас. От големите градски пристанища, при водослива на Риу Негру и река Амазонка, тръгват корабчета за обществен превоз на пътници, които се полюшват в шарени хамаци, окачени плътно един до друг, както и всякакъв вид стока, натоварена в корпуса или натъпкана между пасажерите. Операциите по качване, товарене и слизане на сушата и разтоварване, могат да отнемат дни и често са единствената възможност за доходи на много от жителите на крайните райони и фавелите2 на града.
1 Природна зона, голяма екосистема. – Б. пр.
2 Бразилските фавели са бедняшките гета и квартали в покрайнините на големите градове. – Б. пр.