Венеция: Една не точно сбъдната мечта за голямата ми любов

Всеки, който ме познава, знае, че се бях зарекла да отида във Венеция с голямата си любов – само с него и с никой друг. Това ми е детска мечта, още от момента, когато гледах „Зимна Венеция“ и за мен този град стана символ на любовта, в който някак не е редно да отидеш без сродната си душа. И, тъй като цял живот я чакам тая голяма любов, и все отказвам да отида просто така, а годинките си минават и предпочитам да я видя без бастун, ако може, тая пуста Венеция, в един момент в началото на тази година си казах: „Край! Никого повече не чакам, отивам!“ И планувах аз една есенна Венеция с приятелка за октомври. И тогава, от нищото, от работата решиха да ме пратят в командировка през май във... Венеция! Всичко стана много набързо и се случи така, че трябваше да летя два дни, след като се бях прибрала от ваканцията си в Пулия. Събитието, заради което отивах, всъщност беше на Лидо ди Венеция – дълъг 13 км и тесен игловиден остров от лагуната, до който се стига само с корабче. Тъй като цялата организация се случи в последния момент, единственият останал наличен хотел беше в Алберони – възможно най-южната точка на острова, възможно най-далече от корабчетата, които акостираха от Венеция. Беше ясно, че докато трае събитието, няма да имам шанс да ида до детската си мечта, но последният ми ден се очертаваше свободен, така че щях да направя опознавателна обиколка, въпреки дъжда, който синоптиците обещаваха.

Бях проучила начините на придвижване и знаех, че ще трябва да пътувам повече от Тревизо до хотела, отколкото от София до Тревизо. Автобус от летището до Piazalle Roma във Венеция, после корабче – т.нар. vaporetto, до северната част на Лидо, и накрая друг автобус до Алберони. Общо 3 часа. Пътувайки с единствената линия А на автобуса, която стига до долу, първоначално ти се струва, че макар и да не е Венеция, островът е приятен и оживен. Но не бързайте – с всяка следваща спирка магазините, заведенията и хората стават все по-малко, и достигайки Алберони, евентуално с вас ще има останали още един-двама човека. Слизам на моята спирка (предпоследната) и Google Maps, помолен да ме води до хотела ми, ме прекарва покрай някаква горичка, която ми изглежда силно притеснителна за прибиране вечер. Настанявам се и излизам да поразгледам, да си купя вода за стаята и да хапна. Да си купя вода ли казах? Доста оптимистично! Единственият магазин в района е една табакерия, която в неделя не работи. Услужливият Google Maps ме осведомява, че магазините на Лидо не са много поначало и намаляват право пропорционално на разстоянието от централната улица в северната част, като някъде преди Маламоко изцяло свършват (Маламоко е първото възникнало селище в лагуната на Венеция и се води отделен град на Лидо). Т.е., ако ти трябва магазин, хващаш рейса, който минава на всеки 20 минути, пътуваш 10-ина спирки, пазаруваш, и се връщаш по същия начин.

На площадчето до спирката все пак има два бара, на които виждам някакви хора, и, поради липса на други алтернативи, сядам на масите отвън на единия и си поръчвам фокача (единственият вариант за вечеря) и вино. Бавно се отпускам след дългия ден и се взирам през водата в далечината да различа моята Венеция, но, макар че от спирката на vaporetto-то в началото на острова се вижда доста добре (до "Сан Марко" са 4 спирки – 15 мин, което е доста бързо), оттук – 10 км по-надолу, единствено се досещам, че смътните силуети в далечината, са двете камбанни кули, извисяващи се над пейзажа. Чувствам се страшно прецакана в този момент – да съм толкова близо, и в същото време толкова далече.

Прибирането покрай горичката е доста зловещо – вятърът духа някъде горе, в клоните на дърветата, и единственият друг звук, който се чува, са равномерните крясъци на някаква птица (бухал, може би, или нещо такова), от които косата ми леко настръхва. На другия ден откривам по-обиколен, но малко по-малко неприятен път.

Следващия ден прекарвам в работа, само вечерта се пускам по главната улица в началото на острова, за да разгледам и да хапна. Твърдо съм решила, че повече няма да вечерям в моята си махала. Тук, поне сега, заради събитието, кипи някакъв живот. Заведенията са пълни и отвсякъде се чуват най-различни езици. Иначе Лидо е известен като мястото за отдих на венецианците – по източната му страна дълги пясъчни плажове приканват летовници през топлите месеци. Има и автомобили – нещо, което във Венеция няма как да се види. Друг факт за Лидо е, че в Palazzo del Casino се провежда ежегодният филмов фестивал на Венеция, а близкият до него хотел Excelsior (изключително грозна и безвкусна, помоему, сграда) е мястото за галавечери, събиращо звезди от филмовата индустрия от цял свят.

В северната част на острова кварталите са приятни – с красиви големи къщи и пищни озеленени дворове и живи плетове от жасмин. Личи си, че тук живеят богати хора. В момента, в който събитието свърши, обаче, улиците се изпразват и ресторантчетата от двете страни на главната улица стават прекалено тихи и спокойни. Което за Алберони важи по всяко време. Между другото, рейсовете тук не спират на всяка спирка по маршрута си. Ако искаш да слезеш, трябва да натиснеш “STOP” след като отминеш предишната спирка. Така че, ако не си тукашен, и не знаеш наизуст коя е предишната ти спирка, през целия път следиш в Google докъде сте стигнали, за да знаеш точния момент кога да натиснеш бутона. Което и правя при всяко прибиране. Не че има опасност да отида много далече, ако пропусна моята – както казах, има само още една спирка след нея. Но, точно тук, нямам никакво желание за среднощни разходки до края на острова. Знам, че някъде там има ферибот за следващия остров от лагуната – Pellestrina, но единствения друг остров, на който искам да попадна, е Венеция, и тя е в другата посока.

Успявам да приключа с работата към 5 на следващия ден. В 5:15 вече съм на спирката на vaporetto-то, защото денят е слънчев и прекрасен, и ако искам да видя поне малко от Венеция без дъжд, то това е времето сега - до залез. Когато на идване спряхме с корабчето на спирката при "Сан Марко" – Zaccharia, се бях изправила на крака и гледах в захлас разноцветните сгради, полюшващите се гондоли и извисяващите се камбанни кули на "Сан Марко" и отсреща – на "Сан Джорджо". Сега вече стъпвам и на земята и бавно тръгвам покрай брега и Palazzo Ducale. Гондолиери в раирани синьо-бели блузи и сламени шапки стоят на пристана в очакване на клиенти. Вече са уморени в края на деня, подпират се на колоните на шатрата, някои се прозяват. Приближавам ъгъла на Palazzo Ducale и двете колони в началото откъм морето – едната с крилатия лъв, символ на Венеция, и другата – със св. Теодор – първия патрон на града, преди Сан Марко. Казват, че венецианците никога не минават между двете колони. Както по-късно разбирам, това е, защото на това място са екзекутирали осъдените на смърт. Е, аз минавам между тях. Аз не съм венецианка. Обръщам поглед от морето навътре и просто спирам да дишам. Сълзи напират в очите ми и вече знам, че не трябва да ходиш с никого във Венеция за първи път, нито дори с голямата ти любов. Трябва да си сам, за да го изживееш цялостно този пръв път. Защото няма такава красота. Няма друг такъв град на света. Чувала съм мнения, че какво толкова пък я възхвалявали тази Венеция – град като град, един площад и нищо повече. Каналите ѝ смърдели, претъпкано, ужасно. Ами... извинете! Задръжте си мнението. Венеция е това, което е, не само заради външната си красота. Човек трябва да знае коя е тя, през какво е минала и какво е създала. Трябва да знае, че тази Венеция днес, е създадена, управлявана по най-добрия начин и разцъфтяла като независима Венецианска република, неподчиняваща се нито на папата, нито на Византия. Създадена е от бягащите от хуните жители на Аквилея (Aquileia) и съседните градове след падането на Римската империя. Аквилея е бил един от най-важните градове, стратегическа крепост на империята с население от 100,000 души по време на разцвета си през II век. Новодошлите започват да заселват лагуната като естествено защитена от нашествия земя, и тук, 12 основополагащи фамилии избират своя пръв дож. Основната цел на новата република била независимостта – независимост, която те удържат в продължение на 1100 години – от 697 година до 1797 - при падането под властта на Наполеон. От избирането на онзи пръв дож – Паоло Луцио Анафесто, Венеция е имала 117 дожи, от които един, забележете, само един, се компрометирал, използвайки властта за лични цели и подготвящ преврат, и той бил свален, обезглавен и зачеркнат от аналите. В залата на Великия съвет на Двореца на дожите има фриз с първите 76 дожа, където неговия портрет и име (Marino Faliero) са покрити с черна боя. Така той бил обречен на забвение.

Навсякъде по сградите и площадите ще видите изобразен дожа на Републиката, коленичил пред крилат лъв. Никъде на друго място не съм виждала държавен глава на колене. Това е така, защото дожът, избиран по изключително сложна процедура, минимизираща вероятността да бъде избран недостоен държавен глава, всъщност се заклева до живот да служи на хората на Венеция. Лъвът, стъпил с двата си задни крака в морето, с единия преден – на земята, и държащ книга с четвъртата си лапа, символизира народа, хората на Републиката. И дожът не е нищо друго, освен техен слуга.

В този първи ден не влизам в Двореца на дожите, гледам го само отвън. Гледам го бавно и подробно, отнема ми повече от половин час да стигна до "Сан Марко". Строен е в продължение на 300 години – от началото на XIV до края на XVI век, в готически стил върху стара византийска сграда, доукрасен с елементи в ренесансов стил през XV век. Стените са покрити с бял варовик и розов мрамор, допълнени с лоджии, колони и аркади. На фасадата две колони, за разлика от останалите, са изпълнени от розов, а не от бял мрамор. Това е било мястото, на което дожът се е появявал за публични изказвания и където са били оповестявани произнесените присъди. Изключително красива сграда - първото, което посетителите на Републиката виждали. Дворецът, в който се помещавала изпълнителната и съдебната власт на Република Венеция, е свързан чрез т.нар. „Мост на въздишките“ (Ponte dei Sospiri) със затвора, където осъдените прекарвали последните мигове от живота си. Днес влюбените двойки умират да се снимат пред този мост, погрешно разбирайки името на моста като нещо романтично. Истината е, че не става дума за никакви романтични въздишки, а за въздишката, която осъденият на смърт издава, когато за последен път види света през малките прозорчета на покрития мост, вървейки към своята смърт. Така че, мили влюбени, намерете си друго място във Венеция за снимки и целувки – има безброй такива, но не точно тук.

Когато най-накрая стигам „Сан Марко“ отдясно и камбанарията отляво, отново се захласвам по десетките видове разноцветен мрамор по стените на базиликата, безбройните скулптури, злато и символи. Посветена е на св. Марк, чиито мощи венециански търговци открадват по време на първия кръстоносен поход от Александрия, където светията първоначално е погребан. Това ми напомня за книгата в лапата на крилатия лъв. На нея е написано: “Pax tibi Marce, evangelista meus”, което означава “Тук ще почиваш в мир, Марк, мой евангелисте”. Според легендата, през 1 век св. Марк обикалял лагуната на Венеция, но буря изхвърлила кораба му на брега и застрашила живота му. Тогава му се явил ангел, който му казал горните думи. Вид обещание, че мощите му ще бъдат погребани на това място. Ето защо хората от Венеция считали за свой дълг да пренесат останките му от Александрия.

Кражбата на останките на св. Марк ми напомня за друга подобна история. Знаете за базиликата „Св. Никола“ в Бари, нали? И какви празници се провеждат в негова чест в града и как се почитат мощите му, които са там. Е, на Лидо има също базилика „Св. Никола“ и там също твърдят, че притежават мощите му. Къде е истината? Ами и в двете. И Бари, и Венеция през X - XI век били големи пристанищни градове, и двата града много искали мощите на Свети Никола, като покровител на мореплавателите, за себе си. Първи в Мира, днешна Южна Турция, отишли жителите на Бари. Нападнали мястото, където се съхранявали светите останки, повредили ги, грабнали каквото могли – главата и разни други части, и ги отмъкнали. Десет години по-късно венецианците направили същото – нападнали, взели каквото било останало, плюс глава и други липсващи части от други хора, и си заминали. Така че, ако сглобим частите от Бари и тези от Лидо, ще получим един цял Св. Никола. Ужас! За съжаление, в онези времена похищенията на мощи били широко разпространена практика.

В „Сан Марко“ и в Двореца на дожите ще опитам да вляза на следващия ден, когато ще имам време и няма да бързам. Сега само добивам първи впечатления с насълзени очи. Камбанната кула отляво е най-високата сграда във Венеция. В миналото, на чуждестранни посланици се е позволявало да се качат догоре само в мрачни мъгливи дни – като утрешния за мен. Причината била, че тогава не можели да видят всички канали на града, съответно не можели да използват тази информация и да нападнат Венеция. Хитро, нали? Днес градът е свързан със сушата чрез мост, но това не е било така чак до XIX век. Дотогава единственият достъп до града държава е бил по море. И тъй като е лагуна, има големи плитчини, които, ако не са прокопаните канали, биха попречили на всеки вражески кораб да се доближи.

Липсата на връзка със сушата, впрочем, е и причината през всичките 1100 години на Републиката, че и след това, градът да е нямал достъп до питейна вода. Може би не сте се замисляли, но, макар и заобиколена само от вода, Венеция няма сладководни басейни. Ето защо единственият начин е бил да се събира дъждовната вода в цистерни и да се филтрира. Такива цистерни има и до днес навсякъде из града – на всеки площад, двор или по-широко място има по четири отвора за събиране на водата, която се отвеждала за филтриране и след това, вече чиста, се вадела от каменните кладенци – vere da pozzo. Не бихте ги разпознали, защото са украсени с релефи и орнаменти, и бихте си помислили, че са просто декор. Но не, това е било жизнено важно за жителите – без вода няма живот. Не е ли ирония да си обграден от вода и да умираш от жажда?

На площад „Сан Марко“, който, естествено, е пълен с ненормални, стрелкащи се покрай главата ти гълъби, звучи музика от едно от кафенетата, където оркестър свири на живо, а една двойка танцува танго. Някъде тук вече, час и половина по-късно, започвам да осъзнавам, че наистина съм във Венеция, и се усмихвам. Усмихвам се, докато се разхождам из малките улички към отсрещната страна на сушата, където като змия извива Canale Grande, малко преди да премине под Ponte Riale – първото място, около което градът е започнал да нараства. В някакъв момент спирам да снимам – разбирам, че не мога да предам атмосферата с никакви снимки – какво като бях виждала всичко на снимки и по филми? Нима бях подготвена в онзи миг, в който завъртях глава, минавайки между колоните?
Когато слънцето залязва, съм вече много, много уморена. Прибирам се на Лидо за вечеря, и в Алберони – да поспя преди следващия ден.

Синоптиците, за съжаление, са много точни в прогнозата си. Денят е мрачен и, още докато съм на vaporetto-то, завалява дъжд. Минавайки покрай гондолите на Zaccharia, забелязвам металния нос със странна форма, който украсява всяка от тях. Нарича се „долфин“ и изобразява самата Венеция – издадените напред зъби на гребена представляват 6-те ѝ квартала (sestieri) зъбът, обърнат навътре е остров Giudecca, арката над последния зъб е Ponte Rialto, извитата като “S” форма символизира извивките на Canale Grande, а фигурата накрая изобразява характерната шапка на дожите. Този път, при гондолиерите забелязвам и жена с раирана блуза и шапка. Оказва се, че не само мъже могат да са гондолиери.

Влизам в Palazzo Ducale, където ахвам при вида на таваните на парадния вход, през който са влизали посетителите. Изящни фрески, покрити със злато, които по някакъв начин ми напомнят за Залата на гоблените в музеите на Ватикана. Може би заради топлото сияние, което златото излъчва. Зачитам се в табелите за отворите, украсени с лъвски глави. Устата на лъва е била един вид поща, където хората са можели анонимно да пуснат жалба срещу някого. Магистратите са разглеждали всички постъпили по този начин оплаквания, но не са започвали съдебно преследване, преди да направят сериозно, щателно проучване преди това. Впечатляваща е залата на Великия съвет – 53 х 25 метра, без носещи колони! Уау!

За „Сан Марко“ опашката е голяма, така че се качвам на vaporetto, което минава през целия Canale Grande. От страната на водата са фасадите и парадните входове на всички дворци и сгради – това е бил и официалният достъп до тях – с гондола. Но да се разхождаш до тях е невъзможно пеша, с малки изключения около Ponte Rialto. Затова обиколката на канала с корабче е задължително, ако искате да ги видите както трябва.

Спомнете си 12-те заможни и влиятелни фамилии, издигнали първия дож. Поста на дож бил изключителна гордост за всяко семейство. Ето защо, от някакъв момент нататък, семействата, излъчили дож на Републиката, искали по някакъв начин да го заявят, да се похвалят. Така възникнала практиката къщите на семействата, в които има дож, да слагат на фасадите си същия преплетен елемент, подобен на детелина, който е основен мотив на Двореца на дожите. Пътувайки по Canale Grande, отдясно и отляво виждате много такива фасади. Днес повечето от тези дворци са или хотели, или музеи и изложбени зали. Но величието на онези времена се чувства и сега, независимо от тълпите японски туристи и тийнейджърките, правещи си селфита на Моста на въздишките. Просто трябва да се абстрахирате от тях и да имате очи за вълшебството на този неповторим град.

След протяжен обяд в уютна тратория и някоя друга чаша вино, продължавам с разходката, като минавам от другата страна на Ponte Rialto. Там е построена най-старата църква във Венеция – Chiesa di San Giacomo, a от другата страна днес има сергии с всякакви джунджурии. Навремето, когато решили да построят този мост, тук имало пазар. Строежът на моста бил най-интересната тема за разговори на местните, така че, един ден, когато страстите се нагорещили, една жена се провикнала: „Ако построят този мост, и той не падне, нека вагината ми избухне в пламъци!“ В нейна подкрепа се намесил и един мъж, който се провикнал от другата страна: „Да! И моя член да се покрие с пирони, ако това стане!“ И ето: 500 години по-късно, мостът си е там и не е паднал, а на сградата в основата на моста могат да се видят два интересни барелефа – на жена с пламтяща вагина, и на мъж, чийто член е покрит с пирони!

Денят преваля вече, а не съм влязла в „Сан Марко“. Когато отивам, вече е затворен за посетители, но след малко започва меса в северната част на базиликата, на която влизам. Макар и да не успявам да видя олтара, виждам голяма част от интериора. Подовете са покрити с мозайка от милиони триъгълни и квадратни късчета мрамор в най-различни окраски, а стените и таваните са божествени: мозайки, покрити със злато, изобразяват различни сцени от живота на Христос в една нестихваща прелест. Докато тайно се оглеждам, месата върви, попът и присъстващите ту мълчат и се молят, ту пеят в един глас нещо на латински. Много е тържествено. Веднага става ясно, че тези хора истински вярват и че са тук всеки ден.

Прекръствам се и излизам. Дъждът е поспрял, но вече се стъмва, а и емоциите ми дойдоха в повече. Разхождам се още малко покрай морето, виждам Arsenale – корабостроителницата на Венеция, от която на ден е излизал по един нов кораб, после продължавам до Giardini della Biennale, и оттам вече си хващам водния автобус до Лидо.

Сега вече, когато имах първата си среща с Венеция интимно, насаме, съм готова да отида пак - с голямата си любов, с приятели, или с когото и да било друг. Сега вече ще мога да споделям, да обсъждам видяното, да говоря. Но при първа среща е важно да си сам с магията. Важно е да мълчиш. С широко отворени очи.