Децата на Мандела

Устър е заспал град на час и половина път североизточно от Кейптаун, с малко натруфена архитектура и осеян с бели църковни камбанарии. През зимата върховете на заобикалящите го планини са покрити със сняг. През лятото жегата тегне над долината като пъклено дихание и разтопява асфалта. Улиците са широки и чисти. Къщите са островърхи и живописни. Моравите са безупречно окосени, красивите рози са грижливо наторявани, а по решетките на верандите се вият асми. Влезеш ли в подобен град, започваш да съжаляваш, че не си с по-дълга пола и с по-висока яка.

В средата на 90-те години на миналия век дълбоките физически и духовни граници, прокарани на това място от апартейда, бяха още видими - но не повече, отколкото в други райони на страната. Наистина чернокожите още живееха предимно от другата страна на река Хекс - в предградието Цвелетемба, което изглежда като недохранен близнак на Устър - докато белите още обитаваха къщите по сенчестите улици на самия град или фермите в подножието на планината. От друга страна, жителите на Устър вече бяха избрали първия си цветнокож кмет (от смесен произход) и първия си черен заместник-кмет. През юни 1996 г. в града проведе заседание Комисията за истина и помирение (КИП) - орган с частични съдебни функции, създаден след отмяната на апартейда. Жертви и мъчители се явиха да дадат показания. Изглеждаше, че насилието е останало в миналото.

Толкова по-голям беше шокът, когато в един горещ предколеден следобед през 1996 г. в пазарния район съвсем близо до полицейския участък и Холандската реформистка църква избухнаха две бомби. Експлозията уби четирима души, сред които три деца. Близо 70 бяха ранени. Всички пострадали бяха тъмнокожи. Първата бомба избухва около 13,20 ч и ранява Олга Масингуани толкова зле, че краката й веднага се подуват като гуми на трактор. Минути по-късно следва вторият взрив и от удара жената загубва съзнание.