Да се запознаем с Реюнион – остров с френски паспорт и африканско сърце

Самолетът излетя от парижкото летище „Орли“ и след единадесет часа се приземи отново на френска земя – остров Реюнион, скъпоценен отвъдморски департамент, в южната част на Индийския океан, близо до Африка, уютно настанен в лоното на Европейския съюз. Тук всичко изглежда познато – еврото в портфейла, френската реч наоколо – но само на пръв поглед. Завърнах се в любимата Франция, но в онази нейна част, в която цивилизацията е преплела корени с тропическата магия.

Реюнион не е просто Франция в тропиците. Той е онова нейно късче земя, носещо се в топлите води на океана между Мадагаскар и Мавриций, който макар и скромен по размер с площ от едва 2 502 кв. км, е като енциклопедия по география и биология. Островът е дом на симфония от пейзажи, над 200 микроклимата и над 800 ендемични вида. Реюнион не е просто дестинация, а приказка за рая, която се чете с очи и сърце.

Основната врата към този рай е международното летище „Ролан Гарос“, удобно разположено близо до столицата Сен Дьони. Вратата се открехна към моето цветно седемдневно приключение и започнах да стъпвам по земя, щедро даряваща лазурни плажове, коралови рифове, буйна тропическа гора, редки птици и уханни растения, водопади в изобилие, сякаш планински сълзи, един от най-активните вулкани в света и смес от култури. И всяка стъпка по тази магическа земя обещаваше нови теории за природата, приключения и невероятни срещи.

Да се отдам на джет-лаг? Не! Нямах време за губене в сън и адаптация – островът ме викаше! И веднага, след 7 км от летището, се озовах сред улиците на столицата.

Късмет или случайност, този ден ми подари Европейска нощ на музеите – безплатен достъп до музеи и възможност да надникна в няколко колониални къщи, отворени за посетители само днес. Вратата към миналото бе широко отворена и ми показа колониалния шик и тайнственост на тези домове.

Разходих се по крайбрежната алея Le Barachois и по улица Rue de Paris, където всяка сграда шептеше история – сякаш се разхождах из страници на стара книга. Разбира се, не пропуснах и пазарите на Сен Дьони – Le Petit Marché и Le Grand Marché, които са палитри от цветове, вкусове и занаяти. Тук, между купчините ванилия, подправки, екзотични плодове, непознати тропически цветя и ръчно изработени сувенири, започнах да усещам сърцето на Реюнион. Посетих и кметството, най-старата ботаническа градина на Реюнион – Jardin de l'Etat, създадена през XVIII век и дом на Природонаучния музей.

Денят вървеше прекрасно, но дойде първият ми сблъсък с реалността и ме шамароса като вълна. Интернет няма! Да, идвам от ЕС и се намирах в ЕС, но Реюнион е част от друг „съюз“ – съюз на непознатото. Имам глас, но не и данни. Обаждам се. От другата страна:

– „Извинете, къде казахте, че се намирате? Реюни... какво?“
Минути по-късно:
– „Съжалявам, нямаме споразумение за данни. Дори да сте във Франция, това май не е точно Франция.“

И така, вече имах мисия, най-важната, купуването на интернет. Решавам да взема местна карта. Уви – няма туристически пакети. Подписвам договор, който вероятно ме задължава да кръстя първородното си дете на островния телекомуникационен оператор.

Сбогом, неудобство, здравей, интернет.

Отправих се на юг към хотела, който щеше да е мой дом и отправна точка през следващите дни. Излизайки от Сен Дьони, последвах табела за Сен Жил и поех по нов път и шедьовър на съвременното инженерство – дълъг участък от магистрала, надвиснала над океана. Гледах наляво – безкрайна синева. Надясно – още от същото. Картата показваше, че съм във водата. И да, чувствах се точно така. Изпаднала в криза, навигацията упорито повтаряше да се върна в правилния път, но аз такъв не виждах, а и път назад нямаше. Пристигнах в малкото градче, когато залезът беше прегърнал небето и морето. Слънцето се скри зад хоризонта и сякаш ми прошепна: „Добре дошъл. Това тук няма да е просто ваканция.“

Събудих се в известното курортно градче за туристи, обичащи плаж Сен Жил и за миг ме обзе желанието за лежерна почивка. Да!? Да или не? Не! И този път не изневерих на себе си. Замених мързелуването на плажа с интензивно препускане и опознаване на острова.

Тръгнах в изследване на Западния и Южен бряг. Движех се по крайбрежния път, който като лепило събираше океана и скалите в невероятна панорама. Подминах градчето Сен Лу, спрях на Pointe au Sel и наблюдавах истински спектакъл на природата – вълните се разбиваха с такава сила, че от скалите изригваха студени „гейзери“. Отбих се в Музея на солта. Тук се намира една от малкото останали солници в Индийския океан, където все още се добива сол по традиционен начин, чрез изпаряване на морска вода. Последва спиране на Souffleur de Saint-Leu и Ravine des sables, където ме очакваха още по-големи „гейзери“. Гледах черната лава под краката си, мрачното небе, слушах бученето, и за миг се пренесох в Исландия. Топлото време бързо ме върна, където си бях и ме отведе на прекрасния плаж Етан-Сале. Черен пясък и палми, поклащащи се от океанския бриз, но липсваше огненото слънце. Обещах си да се върна и се спуснах до Сен Пиер. Там много исках да видя тамилския храм „Нарасингуа Перумал“, заел третото място в конкурса „14-те любими паметника на французите“ през 2020 г. и истинско съкровище на Реюнион, показващо културното разнообразие на острова. Намерих го, обаче – греда! – затворен. Прегърнах оградата и се полюбувах на цветовете и орнаменти му като на изкуство зад витрина.

Приключих с крайбрежието за този ден и нагазих навътре към острова с крайна цел каскадата Гранд Гале. Пътят отначало беше лесен, но към края взе да ми пее друга песен – трябваше да пресека тесен мост, а близо до последния участък взе да става толкова стръмен, с остри и тесни завои, че колата искаше да се върне сама. След почти челен сблъсък, продължих пеша. И тогава – дядо под едно дърво. До него – маса, сокоизстисквачка и купчини мандарини от неговата земя. Направи ми фреш, който вкусваш веднъж и сравняваш с всичко после. След още няколко крачки – най-известният водопад на острова, разлят като коприна върху зеленината. Стоях дълго, без да снимам. Понякога очите трябва да запазят спомена сами.

Рано сутринта се отправих към хеликоптерната площадка в покрайнините на Сен Жил, но вятърът каза "не" и хеликоптерът си остана на земята. Разочарован, но не и сломен, реших, че е време за други приключения. Започнах с разходка по красивото пристанище на Сен Жил или по-скоро опит да разсъня лицето си и да приема проваления план.

Продължих към Сен Пол, като по пътя спирах на няколко места около Cap la Houssaye – уникално място за гмуркане в Реюнион и единственото, което не се намира в плитка лагуна. Видях табела „Внимание, акули!“. Е, реших да не рискувам да ставам обяд и се задоволих само със снимки от брега. Спрях на плажа в Сен Пол и се разходих до центъра на града, който с цветните си къщи и графити прилича на малка галерия на открито.

От Сен Пол се насочих към планините във вътрешността на острова по една от многото туристически пътеки в областта La Possession, известна със своите диви пейзажи. Пътеката беше с дължина 3 км и се вплиташе през земни пътеки и каменни стъпала, като от време на време изискваше стръмно изкачване. Няма да крия, че това не е моето и последните два часа си бяха не само мъчителни, но и досадни. Стигнах до гледката на Кап Ноар, откъдето се разгръщаше хипнотизираща панорама към върховете, показващи величието на Реюнион. Забравих за мъките. Гледката определено си заслужаваше.

Все още разочарован от неполетелия хеликоптер и изморен от планинския преход реших да се посветя на почивка. Избрах басейна на хотела. Заобиколен от палми, с чаша местна Dodo бира и залез с дъх на кокос и свобода, си мислех: "Животът е хубав!".

Планът за този ден беше амбициозен – да вляза в магията на циркусите, където природата разказва най-силните си истории. Рано сутринта, зареден с ентусиазъм и желание за нови прелести и емоции, се отправих към циркус Салази. Цирк де Салази е един от трите естествени вулканични циркуса, образували се с течение на времето чрез ерозия и заобикалящи Питон де Неж – най-високият връх в Индийския океан. Салази е най-достъпният, най-големият и най-зеленият от трите естествени амфитеатри на острова. Най-добре може да се опише като дълъг и дълбок каньон, облицован с повече от 100 водопада, гори, издигащи се към небето като зелени шапки и дом на някои от най-красивите села.

Стигнах до Сен Андре и оттам поех по пътя Route De Salazie – път на хиляда завоя, еднопосочни тунели и водопади, които сякаш се изсипват от небето. Пейзажът беше просто умопомрачителен, но криволичещия и тесен път не позволяваше да откъсваш задълго очи, затова започна спиране на всеки следващ водопад като дете на сладкарница – всеки път по-интересен! Най-много време отделих на Водопада на булчинския воал – великолепно платно от вода и тюл, което се вие надолу в очакване на сватбата си и на Белия водопад – един от най-високите в света със своите 640 метра.

Замаян от красотата и завоите, стигнах до Хел-Бург – селото от пощенска картичка. Едно от най-красивите села на Франция с дървени креолски къщи, цветни градини, прохладен климат, зеленина и неподправена автентичност. Тук прекарах няколко часа в разходка по улиците, „оглед“ на къщите и кратко „гостуване“ в градините им.

Не ми се тръгваше. Исках да остана. Исках да опитам още и от креолската кухня, а къде ако не тук? Избрах си едно китно ресторантче и седнах да обядвам.

След обяда се спуснах до общината Сент-Сюзан, където ме очакваше известния Ниагарски водопад. Да, Реюнион има свой Ниагара, много по-малък от оригиналния, но въпреки това – впечатляващ. Спрях на паркинга, изминах няколко метра и се приближих до водопада... Магията се случваше – мъгла от вода, пречупена слънчева светлина и магически цветове.

Исках още от магичното, затова бързо прегледах картата и сложих червения пин на водната яма Басин Бюф. Пуснах навигацията и продължих по черен път през полета от захарна тръстика. Доближих се до реката Сент-Сюзан и продължих пеша. Навигацията ме водеше напред-назад, но все се отдалечавах от червената точка. Върнах се и поех по една малка пътека. Пътеката свърши, но аз упоритo продължих през храсталаците, докато пред мен се откри гледка, в която Природата е актриса и режисьор едновременно. Други туристи нямаше. Само аз и природата.

След този прекрасен ден се прибрах в Сен Жил и седнах на плажа, за да изпратя залеза, в който морето и небето си казаха „лека нощ“.

Тръгнах по протежение на познатото вече Южно крайбрежие, за да го видя при ярко греещото слънце и да открия нови, малки райски кътчета. Движех се по плажната улица Rue des Plages и спрях на Pointe au Sel, където брегът си беше същия – назъбен и неравен, с черни скали от лава, падащи стръмно в океана, а гейзерите продължаваха да изригват.

Открих и нови места в дивия юг, където безмилостният удар на вълните е създал интересни скални образувания, пещери, малки каньончета и дупки. Спрях на пропастта на соленото езеро – пукнатина в скалите, където черни като въглен скали, създават изумителен контраст с тюркоазените води, и Върха на дявола – име, което казва всичко – рай за фотографи с неговите загадъчни скални форми.

Имах да си изпълнявам обещание, затова се върнах на плажа Етан-Сале. Престъпление е да си тук и само да снимаш. Потопих се в океана и обядвах на плажа.

Последните гледки от Южния бряг бяха в „черно и бяло“ – плажът с черен вулканичен пясък Ti Sable и най-красивият плаж на острова Grande Anse с бял фин пясък, кристализираща вода и дъх на свобода.

Дойде ред на вулкана Питон де ла Фурнез – един от най-активните в света, изригващ средно на всеки девет месеца. Тръгнах, но времето внезапно се влоши. Вулканът изригна. Радиото го каза. После и мама по телефона. Паника? Не. Аз от стихии не се страхувам – те сякаш придават допълнителен кинематографичен чар на моите приключения. Лошо време! Пътят затворен! Обратно към хотела? Не! Имах цял следобед. На картата открих градината на парфюмите и подправките и направих обратен завой. Разходката в свят на ухания и цветя беше прекрасна, макар и трудно да опазвах камерата. Дъждът правеше цветовете по-ярки, а уханията още по-силни. Мокър до костите, но усмихнат излязох от градината.

Този ден бе като финална сцена в спектакъл – незабравим. В чакалнята до хеликоптерната площадка се събрахме 8 пасажери. Докато се чудех кое ще е моето място и дали от него ще се вижда добре, дойде една дама, която прекара всички ни през кантар. Мястото се определяло според килограмите. Зарадвах се. Получих място на първи ред вдясно. Хеликоптерът излетя. Пилотът – хладнокръвен, а аз с леко свито сърце. Под, пред, над и вдясно от мен – само стъкло. Усещането беше като в стъклен балон, който не летеше плавно, а „рязко вдигащо адреналина“. Красивите гледки бързо изгониха страха. Прелетях над острова – каскадни водопади, села и градчета, полета, заливи, океан…. Най-върховният момент беше прелитането над цирк де Чилаос. Чувствах се, че съм на върха на света, а света е в моята ръка. Гледах от високо това богатство от природни съкровища и се чудех колко много трябва да се е трудила Земята, за да създаде този рай.

Кацнал, със смес от тръпка и удовлетворение след полета, отидох на петъчния пазар в Сен Пол, място на което изпитах „couleur locale“. Опитах разнообразни местни ястия, закупих подправки, салса, ванилия и сувенири, и после се преместих в Консерваторията и ботаническа градина „Маскарен“. Събираща 4000 вида растения, отглеждани на 3 хектара, Консерваторията е важна институция за биоразнообразието в региона на Маскарените и играе ключова роля в опазването на местната флора. Тук се запознах с невероятното растително разнообразие на острова и другите му маскаренски братя.

Ваканциите са за почивка. Затова последният ден беше за душата и стомаха, за релакс и кулинарни удоволствия. Без бързане, славех природата и богатството от вкусове. Разхождах се бавно по плажа, за да съхраня всяка песъчинка и всяка капка морска пяна за вечността.

На обяд опитах всичко, което ми предложиха от местната кухня: samoussas – малки пържени пелмени с пълнеж от зеленчуци, cari – къри с риба, rougail – риба със сос от домати, лук, джинджифил, чили и други подправки, и bacasable – десерт от кашкавал, захар, кокосов орех и банани. Всяко ястие беше малко пиршество. Разбрах, че Реюнион е пъстра мозайка от наследството на френски колонизатори, африкански роби, индийски работници и китайски търговци, които историята е събрала, научила да живеят в хармония и да създадат неповторим обмен.

Беше време за сбогуване. Самолетът се издигна над облаците. Сърцето ми не беше тъжно, а изпълнено с благодарност за всичко, което Реюнион ми подари. Всяко място, всяка среща и всеки залез ми напомняха, че не златото или диамантите, а спомените, скътани в сърцето са най-прекрасните съкровища.