Биомиметика

В един безоблачен летен ден през февруари еволюционният биолог Андрю Паркър коленичи в жаркия червен пясък на австралийската пустош и внимателно постави десния заден крак на един молох в паничка с вода. Маневрата не беше толкова рискована, колкото звучи - макар и покрито с остри бодли, това гущерче е високо само два сантиметра. Изглеждаше твърде мило на фона на суровото обкръжение - дом на множество от най-отровните змии в света, включително дребнолюспестия тайпан, който с 30 г от отровата си може да убие 100 души, и смъртоносната пепелянка, чието име говори достатъчно. Самата околна среда също е свирепа - вятърът съска през акациите мулга като сешоар, включен на максимум. Което постоянно напомня, че тук, в най-сухата част на най-сухия обитаем континент в света е най-добре да знаете как и откъде ще си набавите следващата глътка вода.

Именно това знае молохът - с елегантност и увереност, които очароваха Паркър, карайки го да забрави за змийските ухапвания и опасността от слънчев удар. „Гледай, гледай! - възкликна той. - Гърбът му е абсолютно мокър!" И наистина, 30 секунди по-късно водата от паничката се беше просмукала нагоре по крака на гущера и проблясваше по цялата му бодлива кожа. След още няколко секунди водата достигна до устата му и гущерът започна да примлясква с очевидно задоволство. На практика той пиеше през крака си. Ако разполага с достатъчно време, молохът може да направи същия фокус върху мокър пясък - жизненоважно предимство при оцеляването в пустинята. Паркър дойде тук, за да разбере как точно гущерът прави това - не от чисто биологически интерес, а с конкретна мисъл да създаде уред по модел на молоха, който да помага на хората да събират живителната вода, за да оцелеят в пустинята.